Джеф Линдзи
Декстър в мрака (10)

8.

Трафикът по шосе 836 беше задръстен половин миля след като шосе 395 от Маями Бийч се вливаше в него. Пълзяхме сантиметър по сантиметър между изходите, докато не видяхме проблема: на магистралата се беше изсипал камион с дини. Край пътя имаше двайсетсантиметрова ивица червено-зелена каша, тук-там с по някоя кола в различен стадий на разрушение. По аварийното мина линейка, следвана от процесия коли, шофирани от хора твърде важни, че да чакат в задръстването. По цялото платно звучаха клаксони, хора крещяха и размахваха юмруци, а някъде напред чух единичен изстрел. Хубаво е да се върнеш към нормалния живот.

Когато си пробихме път през задръстването, бяхме изгубили петнайсет минути и ни отне още петнайсет да стигнем до работата. Возихме се в асансьора до втория етаж в мълчание, но когато вратата се плъзна и излязохме, Винс ме спря и каза:

— Постъпваш правилно.

— Да — казах. — Но ако не побързам, Дебора ще ме убие.

Той ме сграбчи за ръката.

— Говоря за Мани. Работата му много ще ти хареса. Наистина ще видиш разликата.

Вече знаех, че наистина ще видя разлика в банковата си сметка, но за сметка на това все още не виждах смисъла. Наистина ли всички щяха да се забавляват повече, ако им сервират поредица очевидно извънземни неща с неясно предназначение и произход вместо студени мезета? Много неща не разбирам в човешките същества, но това май наистина беше черешката на тортата — ако допуснем, че щяхме изобщо да имаме торта, което, по мое мнение, съвсем не беше сигурно.

Едно разбирах съвсем добре обаче и то беше отношението на Дебора към точността. Беше го наследила от баща ни, а той казваше, че закъснението е неуважение и няма извинение за него. Така че се отскубнах от пръстите на Винс и му стиснах ръката.

— Сигурен съм, че всички ще останем много доволни от храната — казах.

Той не ми пускаше ръката.

— Не е само това — каза ми.

— Винс…

— Така правиш заявление какъв ще е остатъкът от живота ти — каза той. — Наистина добро заявление, че съвместният ви живот с Рита…

— Ако не тръгна, животът ми е в опасност, Винс — казах аз.

— Много се радвам — каза той и беше толкова изнервящо да го видя да показва автентична наглед емоция, че в бягството ми по коридора към залата за конференции наистина имаше малко паника.

Залата беше пълна, понеже случаят бе станал доста известен след истеричните новинарски истории от предната вечер за две млади жени, открити изгорени и обезглавени. Дебора ме изгледа свирепо, когато се вмъкнах вътре и застанах до вратата, а аз я дарих с надявам се обезоръжаваща усмивка. Тя прекъсна говорещия — един от патрулните, които първи бяха отишли на местопрестъплението, — и каза:

— Добре. Знаем, че няма да открием главите на местопрестъплението.

Мислех си, че закъснялото ми влизане и злобният поглед, който ми хвърли Дебора, със сигурност ще спечелят наградата за Най-драматична поява, но ужасно грешах.

— Хайде, хора — каза сержант Сестра ми. — Дайте някакви идеи.

— Можем да претърсим езерото — каза Камила Фиг. Беше трийсет и пет годишна смотанячка от лабораторията, която обикновено си мълчеше и беше доста изненадващо да я чуеш да говори. Явно някои хора я предпочитаха така, защото едно мършаво напрегнато ченге, казваше се Кориган, веднага й се нахвърли.

— Глупости — каза Кориган. — Главите плават.

— Не плават, те са солидна кост — настоя Камила.

— Някои — каза Кориган и се захили.

Дебора се намръщи. Явно се канеше да се намеси с една-две авторитетни думи, но я спря някакъв звук откъм коридора.

ТУП.

Не много силно, но някак си привлече цялото внимание в стаята.

ТУП.

По-близо, малко по-силно, приближаваше се към нас буквално като нещо от нискобюджетен филм на ужасите…

ТУП.

По някаква причина, която не можех и да се надявам да обясня, всички в стаята сякаш бяха притаили дъх и бавно се обърнаха към вратата. И дори само защото исках да се впиша, когато започнах да се обръщам, за да погледна в коридора, бях възпрян от възможно най-малкото гъделичкане, само намек за потрепване, така че затворих очи и се заслушах. „Ей?“ — казах наум и след съвсем кратка пауза се чу тих леко колеблив звук, почти като прочистване на умствено гърло, а после…

Някой в стаята ахна:

— Боже Господи! — Ахна с благоговеен ужас, ужас, който винаги гарантирано възбужда интереса ми, и малкият не съвсем звук вътре в мен измърка тихо и затихна. Отворих очи.

Мога само да кажа, че бях толкова щастлив да почувствам как Странникът се надига на тъмната задна седалка, че за миг се бях изключил от всичко около мен. Това винаги е опасно залитане, особено за изкуствени човеци като мен, и когато отворих очи, за пореден път разбрах защо — със зашеметяващ удар.

Наистина беше нискобюджетен филм на ужасите, „Нощта на живите мъртъвци“, но от плът и кръв, и изобщо не беше филм, защото на прага, вдясно от мен, стоеше и ме гледаше един човек, който наистина би следвало да е мъртъв.

Сержант Доукс.

Доукс никога не ме беше харесвал. Май беше единственото ченге от цялата полиция, което подозираше, че е възможно да съм това, което всъщност бях. Винаги си бях мислил, че той може да види под маскировката ми, защото някак си самият той е същият хладнокръвен убиец. Беше се опитал и не беше успял да докаже, че съм виновен за какво ли не, а пък този неуспех не успя да спечели моята любов.

Последния път, когато бях видял Доукс, санитарите го товареха в линейката. Беше в несвяст, донякъде в резултат на шока и болката от отстраняването на езика, краката и ръцете му от един много талантлив хирург аматьор, който смяташе, че Доукс е постъпил несправедливо с него. Е, вярно беше, че нежно бях насърчил онова с доктора на свободна практика, но преди това поне бях имал любезността да убедя Доукс да следва плана, за да хване нечовешкия звяр. И освен това почти бях спасил Доукс със значителен риск за собствените ми скъпоценни и незаменими живот и крайници. Не бях изпълнил точно смелото и своевременно спасяване, на което съм сигурен, че Доукс се беше надявал, но се бях опитал и наистина не бях виновен, че когато го откараха, той беше повече мъртъв, отколкото жив.

Така че не ми се струваше прекалено да искам капчица признателност за голямата опасност, на която се бях изложил заради него. Не исках цветя нито медал, нито дори кутия бонбони, а може би нещо от рода на сърдечно потупване по гърба и тихо промълвено: „Благодаря, стари приятелю“. Разбира се, той щеше да има известни проблеми с членоразделното промълвяване без език, а потупването по рамото с една от новите му метални ръце можеше да е болезнено, но поне можеше да опита. Толкова много ли исках?

Явно да. Доукс ме гледаше втренчено, все едно беше най-изгладнялото куче на света, а аз бях последната останала пържола. Преди си мислех, че ме гледа с достатъчно отрова, която да капичне целия списък със застрашени животински видове. Но това се оказа нежен смях на къдрокосо детенце в слънчев ден в сравнение с начина, по който ме гледаше сега. И аз знаех какво бе накарало Мрачния странник да си прочисти гърлото — миризмата на познат хищник. Усетих бавното разгъване на вътрешни криле, които се завръщаха към пълноценния ревящ живот и се надигаха пред предизвикателството в очите на Доукс. И зад тези тъмни очи неговото вътрешно чудовище ръмжеше и фучеше срещу моето. Останахме така дълго — отвън просто се гледахме втренчено, но отвътре две хищни сенки крещяха пронизително предизвикателства.

Някой говореше, но светът се беше стеснил само до мен и Доукс и двете тъмни сенки в нас, които зовяха на бой, и нито аз, нито той чу и дума, а само дразнещо жужене на заден фон.

Накрая гласът на Дебора проряза мъглата.

— Сержант Доукс — каза тя някак твърдо. Доукс най-сетне се обърна към нея и магията се развали. И леко самодоволен от мощта — радост и блаженство! — на Странника, както и от дребната победа, че Доукс пръв извърна поглед, аз се слях с тапетите на стената, отстъпих крачка назад, за да огледам останките на някога могъщото си възмездие.

Сержант Доукс все още държеше рекорда по вдигане на тежести от лежанка, но май скоро нямаше да защити постижението си. Беше измършавял и с изключение на огъня, който тлееше в очите му, изглеждаше почти слаб. Стоеше сковано на протезите на двата си крака, ръцете му висяха покрай тялото, от двете му китки стърчаха някакви сребристи лъскави неща, подобни на сложни клещи.

Чувах дишането на другите в стаята, но освен това нямаше друг звук. Всички просто зяпаха нещото, което някога беше Доукс, а той зяпаше Дебора, която облиза устни — явно се мъчеше да измисли нещо смислено — и най-сетне каза:

— Сядай, Доукс. Ъъ. Да те въведа в случая?

Доукс я изгледа. После се обърна тромаво, погледна ме гневно и изтропа от стаята, странните му отмерени стъпки отекнаха по коридора и после затихнаха.

Като цяло ченгетата не обичат да показват, че са впечатлени или сплашени, така че минаха няколко секунди, преди някой да се осмели да издаде каквато и да е нежелана емоция. Съвсем естествено тъкмо Дебора накрая наруши неестествената тишина.

— Добре — каза тя и изведнъж всички взеха да се покашлят и се размърдаха на столовете си.

— Добре — повтори тя, — та значи няма да намерим главите на местопрестъплението.

— Главите не плуват — презрително настоя Камила Фиг и се върнахме там, където бяхме преди внезапната полупоява на сержант Доукс. Всички продължиха да жужат още десетина минути, неуморно борейки се с престъпността, като спореха кой трябва да попълни документите, когато грубо бяха прекъснати още веднъж от отварянето на вратата до мен.

— Съжалявам за прекъсването — каза капитан Матюс. — Имам… наистина страхотни новини, струва ми се. — Огледа стаята със свъсени вежди и дори аз можех да му кажа, че това не е подходящата физиономия за човек със страхотни новини. — Ами… ъъъ, сержант Доукс се върна и той е… важно е да разберете, че той е лошо… ъъъъ… пострадал. Има само две години до пълна пенсия, така че адвокатите… предвид обстоятелствата решихме, че… — Гласът му заглъхна и той огледа стаята. — Да не би някой вече да ви е казал?

— Сержант Доукс току-що беше тук — каза Дебора.

— О — каза Матюс, — ами тогава… — Сви рамене. — Добре. Хубаво. Оставям ви да продължавате със срещата. Нещо да докладвате?

— Все още няма същински напредък, капитане — каза Дебора.

— Е, сигурен съм, че ще пооправите нещата за пред пресата — искам да кажа, навреме.

— Да, сър — каза тя.

— Добре тогава — повтори той, огледа стаята още веднъж, изправи рамене и излезе.

— Главите плават — каза някой и в стаята премина тих кикот.

— За бога — каза Дебора. — Може ли да се съсредоточим? Имаме два трупа.

„И ще има още“, помислих си, а Мрачният странник леко потрепери, все едно храбро се опитваше да не избяга, но това беше всичко и аз повече не се замислих.