Джеф Линдзи
Декстър в мрака (28)

26.

Не можех да съм сигурен, че съм официално поканен пак да се присъединя към купона, но не исках да се отдалечавам толкова, че да пропусна шанса си великодушно да приема извинението на сестра си. Така че се помотах пред входната врата на бившия апартамент на Мани Борк, където можех да бъда забелязан в подходящия момент. За съжаление убиецът не беше откраднал гигантската артистична топка животинско повръщано от пиедестала до вратата. Беше си там точно в средата на полето ми за мотаене и бях принуден да я гледам, докато чаках.

Чудех се колко ще отнеме на Дебора да попита стареца за татуировката и да направи връзката. Още докато се чудех, я чух как извисява глас с ритуалните слова на освобождаването, като благодари на стареца за съдействието му и го помоли да се обади, ако се сети за нещо друго. А после двамата дойдоха до вратата: Дебора здраво държеше стареца за лакътя и го подкарваше навън.

— А вестникът ми, госпожице? — запротестира той, когато тя отвори вратата.

— Госпожице сержант — казах му и Дебора ме погледна ядосано и му каза:

— Обадете се във вестника. Ще ви върнат парите. — И направо го изхвърли през вратата.

— Злото побеждава! — извика той вбесено и после за наше щастие Дебора затвори вратата.

— Прав е, между другото — казах.

— Не е нужно да изглеждаш толкова дяволски щастлив заради това! — отвърна тя.

— А ти, от друга страна, би могла да изглеждаш много по-щастлива. Това е гаджето, как се казваше.

— Кърт Уагнър.

— А, да — казах. — Похвално прилежание. Кърт Уагнър е и ти го знаеш.

— Нищо не знам — каза тя. — Пак може да е съвпадение.

— Да, би могло — казах. — И дори има математическа вероятност слънцето да изгрее от запад, но не ми се вярва. Кой друг имаш?

— Онази шибана гадина Уилкинс.

— Някой го следи, нали?

— Знаеш ги какви са — изсумтя тя. — Спят на пост или ходят да серат и после се кълнат, че не са изпускали човека от поглед. Междувременно този, когото би трябвало да следят, излиза и коли мажоретки.

— Значи наистина продължаваш да смяташ, че той може да е убиецът? Дори след като това хлапе е било тук точно по времето, когато е бил убит Мани?

— И ти си бил тук по същото време. А и това не е като другите. Прилича повече на евтина имитация.

— Откъде тогава е дошла главата на Тами Конър? — попитах. — Кърт Уагнър го е направил, Дебс, трябва да е той.

— Добре де — каза тя. — Вероятно е той.

— Вероятно ли? — Наистина бях изненадан. Всичко сочеше към хлапето с татуировката на врата, а Дебора се пипкаше.

Тя ме изгледа продължително, и то не с топла и нежна сестринска обич.

— А може и да си ти — изръмжа.

— Ами, арестувай ме — казах. — Това ще е много умно, нали? Капитан Матюс ще е щастлив, защото си арестувала някого, а медиите ще те заобичат, защото си окошарила собствения си брат. Страхотно решение, Дебора. Дори истинският убиец ще се зарадва.

Дебора не отговори, обърна се и се отдалечи. След като се позамислих, осъзнах колко добра е тази идея. Така че се отдалечих в обратна посока, излязох от апартамента и се върнах на работа.

Остатъкът от деня беше много по-удовлетворителен. Два трупа — мъжки пол, бели — бяха открити в беемве, паркирано до банкета на Палмето Експресуей. Някой се опитал да открадне колата, открил телата и се обадил в полицията — след като свалил радиото и въздушните възглавници. Очевидната причина за смъртта бяха многобройни рани от огнестрелно оръжие. Вестниците обичат израза „гангстерско убийство“ за убийства, които показват известна чистота и икономичност. Този път не трябваше да търсим никакви гангстери. Двете тела и вътрешността на колата бяха съвсем буквално натъпкани с олово и кръв, сякаш убиецът не е бил сигурен откъде се държи пушката. Ако се съдеше по дупките от куршуми по прозорците, беше цяло чудо, че не бяха простреляни и някои случайно преминаващи коли.

Заетият Декстър би трябвало да е щастлив Декстър и в колата и по платното имаше предостатъчно ужасна засъхнала кръв, за да ме държи зает часове наред, но не беше изненадващо, че въпреки това не бях щастлив. Все едно отвратителните неща, които ми се случваха, не стигаха, а сега и караницата с Дебс. Не беше точно да се каже, че обичам Дебора, тъй като съм неспособен да обичам, но бях свикнал с нея и предпочитах да е наблизо и сравнително доволна.

Освен няколкото банални счепквания между братя и сестри, когато бяхме малки, с Дебора рядко се карахме сериозно и бях малко изненадан да разбера, че този път съм истински разтревожен. Въпреки че съм бездушно чудовище, което се наслаждава да убива, ме заболя, че тя ме мисли за такова, особено след като бях дал честната си дума на чудовище, че съм напълно невинен, поне в този случай.

Исках да се разбирам със сестра си, но също така бях засегнат от прекомерния й ентусиазъм в ролята й на представител на Негово величество Закона и че не е склонна да ми бъде опора и приятелка.

Естествено, че имаше смисъл да пилея напълно основателното си негодувание за това, след като нямах с какво друго да се занимавам — неща като сватби, тайнствена музика и изчезнали странници винаги се оправят от само себе си, нали? А кървавите пръски са прост занаят, който изисква минимална концентрация. За да го докажа, оставих мислите си да блуждаят, докато умствено се въргалях в нещастието си, и по тази причина се подхлъзнах в засъхналата кръв и паднах на едно коляно на платното до беемвето.

Шокът от контакта с пътя беше незабавно отразен от вътрешен шок, тръпка на страх и леден повей, надигнали се от ужасната лепкава гадост право в празната ми същност. Мина доста време, преди да успокоя дишането си. „Спокойно, Декстър — помислих си. — Това е само леко болезнено напомняне кой си и откъде идваш, резултат от стреса. Няма нищо общо с театралните крави“.

Успях да стана, без да изскимтя, но панталоните ми бяха скъсани, коляното ме болеше и единият ми крачол беше покрит с гадната полусъсирена кръв.

Наистина не обичам кръв. А да я видя по дрехите ми, как ме докосва, и то отгоре на пълния хаос, в който се бе превърнал животът ми, и голямата празна останала без Странник бездна, в която бях пропаднал — е, кръвта затвори веригата. Сега определено изпитвах емоции и те не бяха приятни. Усетих, че се разтрепервам, и едва не се развиках, но все пак успях да се сдържа, да се почистя и да се стегна.

Не се почувствах много по-добре, но изкарах до края на деня, преоблечен в резервния кат дрехи, които умните лаборанти по кървавите пръски държат подръка, и най-накрая стана време да се прибирам.

Докато карах на юг към къщата на Рита по Олд Кътлър Роуд, едно малко червено гео се залепи за бронята ми и не искаше да се дръпне. Погледнах в огледалото, но не можах да видя лицето на шофьора и се запитах дали без да искам не съм направил нещо, с което да го разяря. Много се изкушавах да набия спирачки и да се изясним, но още не бях толкова изперкал, че да смятам, че като си строша колата, ще оправя нещата. Опитах се да не обръщам внимание на другата кола и на поредния полуненормален шофьор от Маями с потаен тайнствен план.

Но тя караше след мен, само на сантиметри, и започнах да се питам какъв ли му е планът. Дадох газ. Геото направи същото и остана до бронята ми.

Намалих, геото също.

Пресякох две платна, като оставих след себе си хор гневни клаксони и гора щръкнали средни пръсти. Геото ме последва.

Кой беше този? Какво искаше от мен? Възможно ли беше Старзак да знае, че аз съм го завързал за масата, и сега да ме преследва с различна кола, решен да си отмъсти? Или този път беше някой друг? Но кой? И защо? Не можех да повярвам, че колата зад мен я кара Молох. Как би могъл древен бог да си извади шофьорска книжка? Но отзад имаше някой, който явно планираше да остане с мен известно време, а аз нямах представа кой е. Трескаво търсех отговор, обръщах се към нещо, което вече го нямаше, и чувството за загуба и празнота засилваше несигурността, гнева и тревогата ми; осъзнах, че дъхът ми свисти през стиснатите ми зъби, а хлъзгавите ми от ледена пот ръце стискат кормилото, и си казах — стига толкова.

И докато умствено се приготвях да набия спирачки и да скоча от колата, за да смажа физиономията на другия шофьор на кайма, червеното гео внезапно се отлепи от бронята ми, зави надясно и изчезна.

В края на краищата се оказа, че не е било нищо, просто съвсем нормална психоза на пиковите часове. Поредният обикновен луднал шофьор от Маями, който убива скуката на дългото пътуване към дома, като си играе на гоненица с колата пред него.

А аз бях просто едно замаяно смачкано параноично бивше чудовище със стиснати юмруци и скърцащи зъби.

Гледащия зави и после обърна. Сега се придвижваше през трафика незабелязано за другия и зави по улицата към къщата доста след него. Харесало му беше да го следи от толкова близо, да го накара да покаже лека паника. Беше го провокирал, за да провери готовността му, и това, което беше открил, беше много задоволително. Това беше фино балансиран процес — да докара другия точно до нужното състояние на ума. Беше го правил много пъти и разпознаваше знаците. Неспокоен, но не толкова изнервен, колкото трябваше, не още.

Явно беше време да ускори нещата.

Тази вечер щеше да е много специална.