Джеф Линдзи
Декстър в мрака (25)

23.

Когато най-сетне се добрах до работното си място, на бюрото ми имаше доклад за някакъв инцидент и осъзнах, че въпреки всичко някой очаква днес да съм работлива пчеличка. През последните няколко часа се бяха случили толкова много неща, че ми беше трудно да се нагодя към мисълта, че по-голямата част от деня все още стои надвесена над мен с дългите си остри зъби, така че преди да се отдам на робството, отидох да си налея кафе. Почти се надявах някой да е донесъл понички или сладки — глупава мисъл, разбира се. Имаше само чаша и половина престояло черно кафе. Налях си малко — останалото оставих за някой наистина закъсал — и се завлякох на бюрото си.

Взех доклада и се зачетох. Явно някой беше вкарал кола, собственост на някой си господин Дариус Старзак, в канала, след което беше избягал. Самият господин Старзак не беше открит за разпит. Отне ми няколко дълги секунди примигване и отпиване от гадното кафе, за да осъзная, че това е докладът от моя инцидент сутринта, и още няколко минути, за да реша какво да правя.

Че имах името на собственика на колата не беше кой знае какво — почти нищо, след като беше твърде вероятно колата да е била открадната. Но да предположа, че е така, и да не направя нищо беше по-лошо, отколкото да опитам и да не улуча, така че отново се заех с компютъра.

Първо стандартните неща: регистрацията на колата показа адрес до Олд Кътлър Роуд в доста скъпарски квартал. После полицейското досие. Нищо. Господин Старзак явно беше примерен гражданин без никакви контакти с дългата ръка на закона.

Добре тогава, името — Дариус Старзак. Дариус не е често срещано име — поне не в Съединените щати. Проверих имиграционните списъци. И изненадващо веднага уцелих.

Първо, не беше господин, а доктор Старзак. Имаше докторска степен по религиозна философия от Хайделбергския университет и допреди няколко години бил щатен професор в Краков. Още малко ровене разкри, че бил уволнен заради някакъв неясен скандал. Полският не ми е сред силните езици, въпреки че мога да кажа „киелбаса“, когато си поръчвам в някой деликатесен магазин. Но освен ако преводът не беше съвсем неверен, Старзак бил уволнен за членство в някакво незаконно общество.

Файлът не споменаваше защо европейски учен, изгубил работата си по такава потайна причина, ще ме преследва и ще пльосне колата си в канала. Значителен пропуск. Все пак отпечатах снимката на Старзак от имиграционното дело. Присвих очи и се опитах да си го представя наполовина скрит зад големи слънчеви очила, каквито бях видял в страничното огледало. Можеше да е бил той. Можеше и да е бил Елвис. И доколкото знаех, Елвис имаше също толкова причини да ме преследва, колкото Старзак.

Зарових по-дълбоко. Не е лесно за червей от полицейската лаборатория — пък бил той очарователен и умен — да влезе в Интерпол без официална причина. Но след като няколко минути поиграх на своята онлайн версия на народна топка, влязох в централните архиви и нещата станаха по-интересни.

Доктор Дариус Старзак беше в списък за специално наблюдение в четири страни, изключая САЩ, което обясняваше защо е тук.

Въпреки че нямаше доказателства, че е направил каквото и да било, имаше подозрения, че знаел повече, отколкото бил склонен да сподели, за трафика на сирачета от Босна. И файлът небрежно споменаваше, че разбира се, е невъзможно да се открие местонахождението на такива деца. На езика на официалните полицейски документи това означава, че някой мисли, че той може да ги убива.

Би трябвало да се изпълня с огромна тръпка на студена радост, с дяволит блясък на остро предвкусване — но нямаше нищо, дори най-слабото ехо на най-малката искрица. Вместо това почувствах лекичкото завръщане на човешкия гняв, който бях изпитал сутринта, когато Старзак ме преследваше. Не беше достоен заместник на надигането на мрачната свирепа увереност от Странника, с която бях свикнал, но поне беше нещо.

Старзак правеше лоши неща на деца и той — или някой с неговата кола — беше опитал да направи същото на мен. Добре тогава. Досега ме подмятаха като топче за пинг-понг и аз го понасях пасивно и без да се оплаквам, засмукан от вакуума на жалкото подчинение, защото Мрачният странник ме беше изоставил. Но тук имаше нещо, което можех да разбера, и още по-добре — можех да направя нещо.

От файла на Интерпол научих, че Старзак е лош човек — точно като тези, които обикновено търсех за хобито си. Някой ме беше преследвал с неговата кола, а после беше стигнал дотам, че беше вкарал колата в канала, за да избяга. Възможно беше някой да е откраднал колата и Старзак да е невинен. Не мислех обаче така, а и докладът на Интерпол ме подкрепяше. За всеки случай проверих докладите за откраднати автомобили. Старзак и колата му ги нямаше там.

Добре. Сигурен бях, че е бил той, и това потвърждаваше вината му. Знаех какво да направя: бях сам отвътре, но това значеше ли задължително, че не мога да го направя?

Топлата светлина на увереността припламна под гнева ми и го докара до бавно, сигурно кипене. Не беше като златния стандарт за сигурност, който винаги бях получавал от Странника, но определено беше повече от интуиция. Да, сигурен бях. Нямах обичайните солидни доказателства, но това нямаше значение. Старзак беше нажежил ситуацията до степен, че нямах съмнение, и беше оглавил списъка ми. Щях да го намеря и да го превърна в лош спомен и капка засъхнала кръв в кутийката си от палисандър.

И след като за първи път го бях ударил на емоции, позволих на една малка искрица надежда да разцъфне. Когато се оправех със Старзак и направех всички неща, които никога досега не бях правил сам, беше напълно възможно Мрачният странник да се върне. Нямах представа как действат тези неща, но имаше известен смисъл, нали така? Странникът винаги беше с мен и ме подтикваше — нямаше ли вероятност да се появи, ако създам нужната ситуация? И нима Старзак не стоеше пред очите ми и направо не молеше да се справя с него?

И ако Странникът не се върнеше, защо да не започна да съм себе си сам? Аз бях този, който вършеше тежката работа — не можех ли да продължа с призванието си въпреки опразненото си състояние?

Всички отговори натиснаха едно гневно червено „да“. И за миг спрях и автоматично зачаках за обичайния ответен шепот на удоволствие откъм тъмния вътрешен ъгъл — но той, разбира се, не дойде.

Нямаше значение. Можех да го направя сам.

Напоследък доста поработвах вечер, така че на лицето на Рита нямаше изненада, когато след вечеря й казах, че трябва да се върна в офиса. Разбира се, не се бях отървал от Коуди и Астор, които искаха да дойдат с мен и да правят нещо интересно или да остана вкъщи и да играем на жмичка. Но след малко придумване и няколко смътни заплахи ги отскубнах от себе си и се плъзнах през вратата в нощта. Моята нощ, последният ми останал приятел с хилавия полумесец, проблясващ на скучното бездейно небе.

Старзак живееше в ограден район, но пазачът на минимална заплата в малка будка е много по-добър да вдига цената на имота, отколкото да държи настрана някой с опита и глада на Декстър. И въпреки че трябваше да повървя, след като оставих колата на улицата достатъчно далеч от къщичката на пазача, нямах нищо против. Твърде много вечери напоследък си бях лягал късно и твърде много сутрини бях ставал кисел, така че ми беше приятно да съм на крака и да се движа към цел, която си заслужава.

Бавно обиколих квартала, намерих адреса на Старзак и го подминах, все едно съм някой съсед на вечерна разходка. В предната стая светеше лампа, а на алеята имаше само една кола. Номерът беше от Флорида, от Манатее Каунти. В Манатее Каунти живеят само 300 000 души, а по пътищата има поне два пъти повече коли, които твърдят, че са оттам. Това е трик за коли под наем, измислен да прикрива факта, че шофьорът е наел кола и съответно е законна мишена за всеки хищник, копнеещ за лесна плячка.

Усетих лек прилив на очакване. Старзак си беше вкъщи и щом имаше кола под наем, беше по-вероятно той да е вкарал своята кола в канала. Минах покрай къщата, оглеждах се дали някой не ме е видял. Не видях нищо, чух само слабия звук от телевизор някъде наблизо.

Заобиколих по пресечката и намерих една тъмна къща с монтирани щори против ураган — много добър знак, че вкъщи няма никой. Минах през притъмнелия двор и покрай високия жив плет, който го разделяше от двора на Старзак. Пъхнах се в една пролука в храстите, нахлузих чистата маска на лицето си, сложих си ръкавиците и зачаках очите и ушите ми да се нагодят. И ми хрумна колко нелепо ще изглеждам, ако ме види някой. Досега никога не се бях притеснявал за това — радарът на Странника бе отличен и винаги ме предупреждаваше за нежелани очи. Но сега, без помощ отвътре, се чувствах гол. И докато това чувство ме заливаше, го последва друго: чиста безпомощна глупост.

Какво правех? Нарушавах почти всички правила, според които бях живял, като идвах тук спонтанно, без обичайната внимателна подготовка, без истинско доказателство и без Странника. Това беше лудост. Направо си просех да ме разкрият, затворят или Старзак да ме нареже на парченца.

Затворих очи и се вслушах в непознатите емоции, които клокочеха в мен. Чувства — какво автентично човешко забавление. Дали пък да не взема да стана член на лигата по боулинг? Да си намеря чатрум в интернет и да говоря за самопомощ в стил Ню Ейдж и алтернативна медицина за хемороиди? Добре дошъл в човешката раса, Декстър, безконечно безполезната и безсмислена човешка раса. Надяваме се, че краткият ти и болезнен престой тук ще ти хареса.

Отворих очи. Можех да се предам, да приема, че времето на Декстър е отминало. Или можех да го направя независимо от рисковете и да защитя това, което винаги съм бил. Действието или щеше да върне Странника, или да ме насочи по пътя на живота без него. Макар да не бях абсолютно сигурен за Старзак, бях близо, бях тук и случаят беше спешен.

Поне изборът беше ясен. Поех си дълбоко дъх и минах колкото можех по-тихо през живия плет в двора на Старзак.

Движех се в сенките и стигнах до къщата — отстрани, откъдето се влизаше в гаража. Беше заключен, но Декстър се надсмива над ключалките и нямах нужда от помощта на Странника, за да отворя тази, да вляза в тъмния гараж и тихичко да затворя вратата. На отсрещната стена имаше подпрян велосипед и работна маса с хубав комплект висящи инструменти. Отбелязах си ги наум и отидох до вратата, която водеше в къщата. Спрях там за миг и се вслушах.

Над слабото бръмчене на климатика чух телевизор и нищо повече. За всеки случай послушах още малко, много внимателно отворих и безшумно влязох в дома на Старзак, тих и мрачен като сянка.

Плъзнах се по коридора към виолетовата светлина на телевизора. Болезнено осъзнавах, че ако Старзак по някаква причина е зад мен, съм идеално осветен. Но когато стигнах, видях телевизора и видях над облегалката на дивана да се подава глава, вече знаех, че той е мой.

Стиснах примката от рибарска корда, издържаща 25 килограма, и се приближих. Почнаха реклами и главата помръдна. Застинах, но той отново намести главата си в средата и аз се хвърлих към и върху него, примката изсвистя около врата му и се стегна точно над адамовата ябълка.

Той се замята по крайно приятен начин, което само затегна примката по-здраво. Гледах как се върти и протяга ръце към гърлото си и макар че беше приятно, не изпитах същата хладна свирепа радост, с която бях свикнал в такива моменти. Все пак беше по-добре от това да гледам рекламите и го оставих да се бори, докато лицето му не стана мораво и мятането не се усмири до безпомощно потреперване.

— Стой мирно и тихо — казах — и ще ти дам да дишаш.

Чест му прави, че разбра веднага и спря слабоватите подритвания. Отпуснах мъничко примката и чух как си пое дъх. Само веднъж — после отново я стегнах и го издърпах на крака.

— Тръгвай — казах и той тръгна.

Стоях зад него, поддържах натиска на кордата точно колкото да може да диша малко, ако много се постарае, и го поведох по коридора към гаража. Докато го бутах към работната маса, той падна на коляно, дали защото се спъна, или в глупав опит да избяга. Както и да е, не бях в настроение за това и дръпнах достатъчно силно, че очите му да изскочат, и гледах как лицето му потъмнява. Той се свлече на пода в несвяст.

Много ме улесняваше. Вдигнах отпуснатото му тяло на работната маса и го вързах здраво с тиксото. От ъгълчето на устата му се стичаше тънка лига, дъхът му излизаше на пресекулки дори след като отпуснах примката. Погледнах го — завързан за масата, с грозно зяпнало лице — и си помислих, както никога преди, че всички сме това. Всичко се свежда до това. Торба месо, която диша и когато спре, остава само гниещ боклук.

Старзак се закашля и от устата му потече още лига. Задърпа се, откри, че не може да помръдне, и отвори очи. Каза нещо неразбираемо, съставено от прекалено много съгласни, извъртя очи и ме видя. Разбира се, не можеше да види лицето ми зад маската, но имах много обезпокоителното чувство, че въпреки това ме позна. Размърда уста няколко пъти, но не каза нищо, след това извърна очи към краката си и каза със сух и стържещ глас с централноевропейски акцент, но с много малко от очакваната емоция:

— Правиш много голяма грешка.

Затърсих автоматичен зловещ отговор, но не намерих нищо.

— Ще видиш — каза той с ужасния си стържещ и спокоен глас. — Той ще те докопа и без мен. За теб е твърде късно.

Ето. Най-близкото до признанието, което исках, че ме беше преследвал с лоши намерения. Но единственото, което се сетих, беше:

— Кой е той?

Той забрави, че е залепен за масата, и се опита да поклати глава. Не се получи, но това явно не му попречи особено.

— Ще те намерят — повтори той. — Скоро. — Потрепна, все едно се опитваше да махне с ръка, и каза: — Хайде. Убий ме. Те ще те намерят.

Сведох поглед към него, завързан безпомощно и готов за специалното ми внимание. Трябваше да съм изпълнен с ледена наслада от предстоящата работа — а не бях. Не бях изпълнен с нищо, освен пустота, същото чувство на безнадеждно безсилие, което ме бе заляло, докато дебнех пред къщата.

Отърсих се от страха и залепих устата на Старзак с тиксото. Той потрепери, но иначе продължи да гледа встрани, без да издава емоции.

Вдигнах ножа и погледнах неподвижната си и нетрогната плячка. Все още чувах ужасния му дъх да хрипти през ноздрите му и исках да го спра, да му угася лампата, да изключа противното чудо, да го нарежа на парчета и да ги запечатам в чисти сухи торби за отпадъци, неподвижни късове от естествена тор, които повече няма да заплашват, повече няма да ядат и отделят изпражнения и да вършеят в безредния лабиринт на човешкия живот…

Не можех.

Повиках безмълвно познатото спускане на тъмни криле да ме помете и да озари ножа ми със злостния пламък на жестоката цел, но нищо не дойде. В мен не помръдна нищо при мисълта да извърша това остро и нужно нещо, което бях правил толкова пъти с такава охота. Единственото, което се насъбираше в мен, беше празнината.

Отпуснах ножа, обърнах се и излязох в нощта.