Джеф Линдзи
Декстър в мрака (3)

1.

Каква е тази луна? Не ярката блестяща луна на безпощадно щастие, не. О, тя привлича и вие, и блести в евтина и просташка имитация на това, което би трябвало да прави, но в нея няма острота. В тази луна няма вятър, който да издуе платната на хищниците през щастливото нощно небе към съсичащия разпарящ екстаз. Тази луна трепка свенливо през измития до скърцане прозорец към една жена, която се е наместила доволно и закачливо на края на дивана и говори за цветя, канапета и Париж.

Париж ли?

Да, с огряна от луната сериозност, за Париж говори тя подробно и сладникаво. Говори за Париж. Отново.

Що за луна е тази с почти бездиханната си усмивка, обрамчена с дантелата на самодоволството? Почуква вяло по прозореца, но не успява да влезе покрай противно сладкото чуруликане. И що за Мрачен отмъстител би могъл просто да седи в другия край на стаята, както прави бедният замаян Декстър в момента, и да се преструва, че слуша, докато зяпа с премрежен поглед от стола си?

Ами че тази луна трябва да е меден месец — разгръща брачното си знаме във вечерната дневна, дава знак на всички да се сберат, да свирят атака; елате пак в църквата, мили приятели — защото Декстър със смъртоносните трапчинки ще се жени. Завързан за каруцата на блаженството, теглена от прекрасната Рита, която се оказа обладана от изначална страст да види Париж.

Женен, меден месец в Париж… Нима тези думи наистина могат да стоят в едно и също изречение, отнасящо се за нашия Призрачен касапин?

Наистина ли можем да видим внезапно изтрезнелия и глуповато усмихнат поклонник на острието пред олтара на истинска църква, с фрак и папийонка като на Фред Астер, да нахлузва пръстена на облечения в бяло пръст, докато паството подсмърча и сияе от щастие? А после демоничният Декстър с карирани къси панталони да зяпа Айфеловата кула и да сърба cafe au lait пред Триумфалната арка? Да броди замаяно ръка за ръка покрай Сена и да гледа с празен поглед всички претрупани дрънкулки в Лувъра?

Разбира се, сигурно бих могъл да ида на поклонение на Rue Morgue, свещено място за серийните убийци.

Но нека за момент да станем поне мъничко сериозни: Декстър в Париж? Като начало, още ли пускат американци във Франция? Освен това, Декстър в Париж? На меден месец? Как е възможно на някого със среднощните убеждения на Декстър да му хрумне нещо толкова обикновено? Как е възможно някой, който смята секса за също толкова безинтересен като дефицитното счетоводство да сключи брак? Накратко, как в името на всичко несвято, мрачно и смъртоносно, е възможно Декстър наистина да се кани да го направи?

Все чудесни въпроси и много основателни. И в интерес на истината доста трудни дори за мен самия. Но ето ме, понасям китайското мъчение с вода на очакванията на Рита и се питам как е възможно Декстър да се подложи на това.

Добре. Декстър се подлага, защото трябва — отчасти за да поддържа и дори да усъвършенства необходимата си маскировка, която не дава на света като цяло да го види какъвто е, което в най-добрия случай не е нещо, с което искаш да седиш на една маса, когато светлините угаснат — особено ако има прибори за хранене. И съвсем естествено, трябва много внимателна работа, за да не се разчуе, че Декстър е воден от своя Мрачен странник, копринено шумолящ глас откъм тъмната задна седалка, който от време на време се намества на шофьорското място и поема кормилото, за да ни откара в увеселителния парк на Немислимото. Овцете никога не бива да научават, че Декстър е вълкът сред тях.

И така, работим, Странникът и аз, работим усилено над прикритието си. През последните няколко години разполагахме с Гаджето Декстър, който бе създаден да предлага жизнерадостно и най-вече нормално лице за пред света. Рита участваше в ролята на Приятелката в тази очарователна продукция и в много отношения уговорката беше идеална, тъй като тя бе също толкова незаинтересована от секса като мен, но пък искаше компанията на проявяващ разбиране кавалер. А Декстър наистина разбира. Не хората, романтиката, любовта и цялото това дърдорене. Не. Декстър разбира смъртоносно ухиления финал, разбира как да открие сред безбройните кандидати в Маями истински достойните за последните мрачни избори за скромната Зала на славата на Декстър.

Това съвсем не е гаранция, че Декстър е очарователна компания. Чарът е плод на години упражнения и чист изкуствен продукт на огромно лабораторно умение. Но уви, бедната Рита — съсипана от ужасно нещастен и изпълнен с насилие първи брак — явно не различава маргарина от маслото.

Всичко вървеше по мед и масло. Две години Декстър и Рита блестяха на социалната сцена на Маями, навсякъде ги забелязваха и им се възхищаваха. Но после, чрез поредица събития, които спокойно биха могли да оставят просветения наблюдател донякъде скептичен, Декстър и Рита случайно се сгодиха. И колкото повече размишлявах как да се измъкна от тази нелепа участ, толкова повече осъзнавах, че това е логичната следваща стъпка в еволюцията на прикритието ми. Женен Декстър — Декстър с две деца наготово! — със сигурност изглежда още по-далеч от това, което е в действителност. Внезапен скок напред към ново ниво на човешки камуфлаж.

А и двете деца.

Може да ви се стори странно, че някой, чиято едничка страст е човешката вивисекция, може всъщност да се радва на децата на Рита, но е така. Радвам им се. Забележете, не се просълзявам при мисълта за паднало зъбче, тъй като това би изисквало способност да изпитвам емоции, а аз за щастие съм лишен от подобна мутация. Но като цяло намирам децата за много по-интересни от възрастните и ставам особено раздразнителен към тези, които им причиняват вреда. Всъщност от време на време ги издирвам. И когато открия тези хищници и когато съм много сигурен, че наистина са сторили това, което са сторили, се погрижвам вече да не могат да го правят, и то с щастлива ръка, ръка, ненакърнена от съвест.

Така че фактът, че Рита има две деца от катастрофалния си първи брак, съвсем не бе отблъскващ, особено когато стана ясно, че те се нуждаят от специалните родителски грижи на Декстър, за да удържат собствените си новооперени мрачни странници завързани на безопасната топла мрачна детска седалка в колата, докато не се научат да карат сами. Защото вероятно в резултат на емоционалните и дори физически щети, причинени на Коуди и Астор от побъркания им от наркотиците биологичен баща, те също се бяха обърнали към Тъмната страна, точно като мен. И сега те щяха да станат мои деца, законно, както и духовно. Това почти ме накара да чувствам, че животът все пак има някаква ръководна цел.

Така че Декстър имаше няколко доста основателни причини да се подложи на това — но Париж? Не знам откъде е дошла идеята, че Париж бил романтичен. Освен французите има ли някой, с изключение на Лорънс Уелк, който да смята, че акордеоните са секси? И не е ли вече ясно, че те не ни искат там? И на всичкото отгоре упорстват да говорят на френски?

Може би някой стар филм бе промил мозъка на Рита, нещо със закачлива решителна блондинка и романтичен тъмнокос мъж, които се гонят около Айфеловата кула под звуците на модернистична музика и се смеят на старомодната враждебност на мръсния пушещ „Голоаз“ човек с баретата. А може би някога е слушала песен на Жак Брел и е решила, че тя говори на душата й. Кой знае? Но някъде в железния капан на мозъка на Рита бе заварена представата, че Париж е столицата на изтънчената романтика, и тази мисъл не можеше да се премахне без сериозна хирургическа намеса.

Така че начело на безкрайните дебати за пиле или риба и вино или бар срещу заплащане взе да изплува поредица от вманиачени несвързани монолози за Париж. Сигурно бихме могли да си позволим цяла седмица, през която ще имаме време да посетим Градините на Тюйлери и Лувъра — и може би да гледаме нещо от Молиер в „Комеди Франсез“. Нямаше как да не се възхитя на задълбочеността на проучванията й. От моя страна интересът ми към Париж бе угаснал напълно преди много време, когато научих, че е във Франция.

За наше щастие бях спасен от необходимостта да намеря дипломатичен начин да й кажа всичко това, понеже Коуди и Астор влязоха незабележимо. Те не нахълтват в стаята с размахани пистолети като повечето деца на седем и десет години. Както казах, те бяха доста повредени от скъпия си стар биологичен татко и едно от последствията беше човек никога да не ги вижда как идват и си отиват: проникваха в стаята чрез осмоза. В един миг не се виждат никакви, а в следващия тихо стоят до теб и чакат да ги забележиш.

— Искаме да играем на криеница — каза Астор. Тя е говорителят. Коуди никога не казва повече от четири думи за цял ден. Не е глупав, съвсем не. Просто през повечето време предпочита да не говори. Сега само ме погледна и кимна.

— О — каза Рита и прекъсна разсъжденията си за земята на Русо, Кандид и Джери Луис, — ами вървете тогава…

— Искаме да играем на криеница с Декстър — добави Астор и Коуди кимна много гръмогласно.

Рита свъси вежди.

— Сигурно би трябвало вече да сме го обсъждали, но не мислиш ли, че Коуди и Астор… дали не трябва да започнат да те наричат някак другояче, а не просто Декстър? Изглежда малко…

— Какво ще кажеш за mon papere? — попитах. — Или „мосю льо конт“?

— Какво ще кажеш за „няма да стане“? — измърмори Астор.

— Просто си мисля, че… — започна Рита.

— Декстър е добре — казах. — Така са свикнали.

— Не изглежда уважително — каза тя.

Погледнах надолу към Астор и й наредих:

— Покажи на майка си, че можеш да казваш „Декстър“ уважително.

Тя извъртя очи и каза:

— Стига дееее.

Усмихнах се на Рита.

— Видя ли? Тя е на десет. Нищичко не може да каже уважително.

— Да, но… — каза Рита.

— Няма проблем. Всичко е наред — казах. — Но Париж…

— Хайде навън — каза Коуди и го погледнах изненадано. Цели четири срички — за него това си е направо реч.

— Добре — каза Рита. — Щом наистина мислиш, че…

— Почти никога не мисля — казах. — Пречи ми на умствения процес.

— Това няма смисъл — каза Астор.

— Няма нужда да има смисъл. Вярно е — казах аз.

Коуди поклати глава.

— Криеница — каза. И вместо да прекъсвам словоизлиянието му, просто излязох след него на двора.