Джеф Линдзи
Декстър в мрака (17)

15.

Дори за изкуствените човешки същества не е лесно да си на четиринайсет. На тази възраст биологията поема нещата и дори когато въпросният четиринайсетгодишен повече се интересува от клинична биология, отколкото от по-популярния сред съучениците му в гимназия „Понсе де Леон“ вид, тя все пак управлява с желязна хватка.

Един от категоричните императиви на пубертета, който важи дори за младите чудовища, е, че никой над двайсет години не разбира нищо. И понеже в този момент Хари отдавна бе прехвърлил двайсетте, аз бях навлязъл в кратък период на опълчване срещу прекомерните му ограничения на съвършено естествените ми и здравословни желания да накълцам училищните си другарчета на парченца.

Хари беше съставил прекрасно логичен план, за да ме сложи в ред, както казваше той за неща или хора, които трябва да са чисти и подредени. Но в новооперения Мрачен странник, който за първи път разгръща крила и ги блъска в решетките на клетката, копнеейки да се хвърли в свободен полет и да се спусне върху плячката си като разсичаща стоманена мълния, няма нищо логично.

Хари знаеше много неща, които аз трябваше да науча, за да стана себе си безопасно и спокойно, да ме превърне от диво напъпило чудовище в Мрачния отмъстител: как да се държа като човек, как да съм сигурен и внимателен, как да почиствам след себе си. Знаеше всичко това, както може да го знае само старо ченге. Разбирах го дори тогава — но ми изглеждаше толкова скучно и излишно.

Все пак Хари нямаше как да знае всичко. Не можеше например да знае за Стив Гонзалес, особено очарователен пример за съзряващо човешко същество, който бе спечелил вниманието ми.

Стив беше по-едър от мен и една или две години по-голям; на горната му устна вече имаше нещо, което той наричаше мустак. Беше в моя клас по физическо и смяташе за даден му от бога дълг да ми вгорчава живота, когато му се удаде случай. Ако беше така, Господ трябва да е бил много доволен от проявеното от Стив усърдие.

Това беше много преди Декстър да се превърне в Живо ледено кубче и в него се натрупа известно количество разгорещени и много горчиви чувства. Това явно допадаше на Стив и го подтикваше към още по-големи висоти на изобретателност в тормоза над едва сдържащия се млад Декстър. И двамата знаехме, че това може да приключи само по един начин, но за съжаление на Стив, не по начина, по който си го представяше той.

И така, един следобед някакъв злощастно работлив чистач влезе в лабораторията по биология на „Понсе де Леон“ и завари Декстър и Стив да разрешават личностния си конфликт. Не беше съвсем класическа средношколска размяна на мръсни думи и размахване на юмруци, макар да си мисля, че Стив сигурно си го беше представял така. Но не беше предвидил да се изправи срещу младия Мрачен странник. Така че чистачът намери Стив здраво завързан за масата, с парче сиво тиксо през устата, а Декстър стоеше над него със скалпел в ръка и се опитваше да си спомни какво е учил по биология, когато правиха дисекция на жаба.

Хари дойде да ме прибере с патрулната кола и с униформа. Изслуша възмутения заместник-директор, който описа сцената, цитира наръчника за поведението на учениците и настоя да научи какво смята да направи Хари по въпроса. Хари само погледна заместник-директора, докато думите на човечеца не заглъхнаха в мълчание. Гледа го още миг за по-голям ефект и обърна студените си сини очи към мен.

— Вярно ли е това, което казва, Декстър? — попита ме.

В хватката на този поглед нямаше място за шикалкавене и увъртане.

— Да — казах и Хари кимна.

— Видяхте ли? — каза заместник-директорът. Май се канеше да каже още нещо, но Хари го погледна и той млъкна.

Хари пак се обърна към мен.

— Защо?

— Той ме дразнеше. — Това прозвуча малко неубедително, така че добавих: — Много. Непрекъснато.

— И ти го завърза за масата — каза той почти монотонно.

— Аха.

— И взе скалпел.

— Исках да престане — казах.

— Защо не каза на някого? — попита ме Хари.

Свих рамене, което беше голяма част от работния ми речник по това време.

— Защо не каза на мен? — попита той.

— Мога да се справя и сам — казах.

— Май не си се справил много добре — каза той.

Нямаше какво да направя, така че съвсем естествено реших да забия поглед в краката си. Те обаче явно нямаха какво да добавят към разговора, така че отново вдигнах очи. Хари продължаваше да ме гледа и някак си вече не изпитваше нужда да мига. Не изглеждаше ядосан, а аз всъщност не се страхувах от него и това някак правеше нещата още по-неловки.

— Съжалявам — казах накрая. Не бях сигурен, че го мисля — всъщност все още не съм сигурен, че мога да съжалявам за някоя своя постъпка. Но ми се стори хитро, а и нищо друго не се пръкна в тийнейджърския ми мозък, кипящ в гъста като овесена каша смес от хормони и несигурност. И макар че съм сигурен, че Хари не повярва, че съжалявам, той отново кимна. После каза:

— Да вървим.

— Почакайте малко — каза заместник-директорът. — Трябва да обсъдим някои неща.

— Имате предвид факта, че сте позволили на всеизвестен хулиган да тормози сина ми до този вид конфронтация заради лош надзор? Колко пъти е било наказвано другото момче?

— Не е в това въпросът… — опита се да възрази заместник-директорът.

— Или говорим за факта, че сте оставили скалпели и други опасни инструменти необезопасени и леснодостъпни за учениците в незаключена и ненаблюдавана класна стая?

— Вижте, полицай…

— Вижте какво — каза Хари. — Обещавам да простя крайно незадоволителната ви работа, ако се съгласите наистина да се постараете да я подобрите.

— Но това момче… — понечи да каже той.

— С това момче ще се оправям аз — каза Хари. — Вие оправете останалото, за да не се налага да се обаждам на настоятелството.

И разбира се, това беше. Никога не можеше да се противоречи на Хари независимо дали си заподозрян в убийство, президентът на Ротари Клуб или младо грешно чудовище. Заместник-директорът отвори и затвори уста още няколко пъти, но от нея не излязоха истински думи, а само някакво ломотене и кашляне. Хари го погледна, после се обърна към мен и каза пак:

— Да вървим.

Докато вървяхме към колата, Хари мълчеше и мълчанието му не беше приятелско. Не каза нищо и когато се отдалечихме от училището и обърнахме на север по Дикси Хайуей — вместо да заобиколим училището и да тръгнем в обратна посока по Гранада към Харди и към малката ни къща в Гроув. Погледнах го, когато зави, но той все още не казваше нищо и изражението му не насърчаваше разговора. Гледаше право в пътя и караше — бързо, но не толкова бързо, че да се наложи да пусне сирената.

Зави наляво по 17-о авеню и за миг ми хрумна ирационалната мисъл, че ме води в Ориндж Боул. Но подминахме отбивката за стадиона и продължихме през Маями Ривър и по Норт Ривър Драйв и вече знаех къде отивахме, но не знаех защо. Хари още не беше казал и дума и не ме беше погледнал и започвах да усещам как в следобеда се прокрадва някаква потиснатост, която нямаше нищо общо с буреносните облаци, които се кълбяха на хоризонта.

Хари спря патрулката и най-сетне заговори:

— Хайде. Влизаме. — Погледнах го, но той вече слизаше от колата, така че и аз слязох и го последвах покорно в ареста.

Хари беше известен тук, както и навсякъде, където може да е известен всеки добър полицай. Съпровождаха го възгласи „Хари!“ и „Здрасти, сержант!“ през цялото фоайе и по коридора към крилото с килиите. Аз се влачех след него и мрачното ми предчувствие нарастваше. Защо ме водеше в затвора? Защо не ми се караше, не ми казваше колко е разочарован и не ми измисляше строго, но справедливо наказание?

Той с нищо не ми подсказваше. И аз ситнех след него. Накрая ни спря един от надзирателите. Хари го дръпна настрана и му заговори тихо; надзирателят ме погледна, кимна и ни заведе в дъното на крилото с килиите.

— Тук е — каза надзирателят. — Приятно прекарване. — Кимна към човека в килията, хвърли поглед към мен и се отдалечи, като ни остави да подновим неудобното си мълчание.

Отначало Хари не направи нищо, за да наруши това мълчание. Обърна се и се вгледа в килията и бледата сянка вътре се размърда, изправи се и се доближи до решетките.

— Та това е сержант Хари! — весело каза сянката. — Как си, Хари? Колко мило, че се отби.

— Здрасти, Карл — каза Хари. И най-сетне се обърна към мен и каза: — Декстър, това е Карл.

— Какъв си хубавец, Декстър — каза Карл. — Приятно ми е да се запознаем.

Очите, които Карл обърна към мен, бяха светли и празни, но зад тях почти различих огромна тъмна сянка и нещо в мен потръпна и се опита да се скрие от по-голямото и по-жестоко нещо, което живееше зад решетките. Самият Карл не беше особено едър или свиреп на вид — дори беше приятен по някакъв много повърхностен начин: с хубава руса коса и правилни черти, но в него имаше нещо, което ме притесняваше, и то много.

— Докараха Карл вчера — каза Хари. — Убил е единайсет души.

— Да — каза Карл. — Приблизително.

Отвън изтрещя гръмотевица и започна да вали. Погледнах Карл с жив интерес; вече знаех какво беше обезпокоило Мрачния ми странник. Ние едва започвахме, а тук стоеше човек, който вече беше врял и кипял единайсет пъти, приблизително. За първи път разбрах как се чувстваха съучениците ми в „Понсе“, когато се изправят пред куотърбек от Националната футболна лига.

— Карл обича да убива хора — сухо каза Хари. — Нали, Карл?

— Да се намирам на работа — доволно каза Карл.

— Но те хванахме — безцеремонно каза Хари.

— Ами да, разбира се. И все пак… — Той сви рамене и дари Хари с много престорена усмивка. — Беше си хубаво.

— Но стана небрежен — каза Хари.

— Да — каза Карл. — Откъде да знам, че полицията ще е толкова старателна.

— Как го правиш? — изтърсих аз.

— Не е толкова трудно — каза Карл.

— Не, искам да кажа… как?

Карл ме погледна изпитателно и почти чух мъркане откъм сянката зад очите му. За миг погледите ни се срещнаха и светът се изпълни с черния звук от срещата на два хищника над малка безпомощна плячка.

— Я виж ти — каза Карл накрая. — Нима е възможно? — Обърна се към Хари точно когато почвах да се гърча. — Значи аз съм нагледен урок, така ли, сержант? Искаш да подплашиш момчето си, та да тръгне по правата тясна пътека на доброто?

Хари отвърна на погледа му, без да показва нищо, без да казва нищо.

— Боя се, че трябва да ти кажа, че точно от тази пътека няма слизане, скъпи ми бедни Хари. Когато си поел по нея, оставаш там до смърт, а вероятно и след това, и нито ти, нито аз, нито милото дете можем да направим нещо по въпроса.

— Има едно нещо — каза Хари.

— Така ли? — каза Карл и около него сякаш се занадига бавен тъмен облак, вплътни се върху зъбите на усмивката му, разпери криле към Хари и към мен. — И ще ми кажеш ли какво е?

— Да не те хванат — каза Хари.

За миг черният облак замръзна, после се отдръпна и се разсея.

— Господи — каза Карл. — Как ми се иска да можех да се смея. — Бавно поклати глава. — Говориш сериозно, нали? Божичко! Какъв прекрасен баща си, сержант Хари. — И ни дари с толкова широка усмивка, че почти изглеждаше истинска.

А Хари обърна съсредоточените си сини очи към мен.

— Него го хванаха — каза ми, — защото не знаеше какво прави. И сега ще иде на електрическия стол. Защото не знаеше какво прави полицията. Защото — каза Хари, без да повишава тон и без да мига, — не беше обучен.

Погледнах Карл, който ни гледаше иззад дебелите решетки с прекалено светлите си мъртвешки пусти очи. Заловен. Пак погледнах Хари.

— Разбирам — казах.

И наистина разбирах.

Това беше краят на младежкото ми непокорство.

 

 

И сега, след толкова години — прекрасни години, изпълнени с кълцане и рязане, без да ме хванат — наистина знаех какъв забележителен риск бе поел Хари, като ме запозна с Карл. Не можех да се надявам да се представя на неговото ниво — все пак Хари правеше разни неща, защото имаше чувства, а аз никога нямаше да имам, — но можех да следвам примера му и да накарам Коуди и Астор да се придържат към правилата. Щях да поема риск също като Хари.

Те или щяха да ме последват, или не.