Джеф Линдзи
Декстър в мрака (23)

21.

Отне ми няколко минути да се откопча от шофьора на жълтия хамър и можех още да съм си там, ако не беше ченгето, което беше скочило в канала. То най-накрая излезе от водата и дойде до мен, докато аз слушах безспирен порой от заплахи и нецензурни думи, не особено оригинални. Опитвах се да съм учтив — явно човекът трябваше да изпусне парата, а не исках да получи психологически травми, ако я задържи в себе си, — но имах спешна полицейска работа. Опитах се да го изтъкна, но той явно беше от онези индивиди, които не могат едновременно да викат и да слушат.

Така че появата на нещастното подгизнало ченге беше добре дошло прекъсване на разговора, който клонеше към досаден и едностранчив.

— Много бих искал да знам какво открихте за водача на онази кола — казах на ченгето.

— Сигурно — каза той. — Може ли документите?

— Трябва да отида на едно местопрестъпление — казах аз.

— Вие сте на местопрестъпление — каза ми той. Така че му показах документите си и той ги разгледа много внимателно; по ламинираната ми снимка капеше канална вода. Накрая кимна и каза:

— Добре, Морган, можеш да си вървиш.

По реакцията на шофьора на хамъра можеше да се заключи, че полицаят е предложил да подпалим папата.

— Не може да оставите този кучи син да си отиде просто така! — извика той. — Проклетият задник ми удари колата!

И ченгето, да е живо е здраво, просто го погледна, от него се стече още малко вода, и каза:

— Може ли да видя книжката и регистрацията ви, господине?

Звучеше като отлична реплика за финал и аз се възползвах от нея.

Бедната ми очукана количка издаваше крайно нещастни звуци, но въпреки това потеглихме към университета — всъщност нямах избор. Колкото и повредена да беше колата, трябваше да ме откара дотам. Изпитах известно сродство с колата си. Ето ни — две прекрасно изработени машини, очукани от първоначалното си идеално състояние от обстоятелства извън контрола ни. Чудесна тема за самосъжаление — посветих й няколко минути. Гневът, който бях изпитвал допреди малко, се оттече и попи в моравата като каналната вода от полицая. Да видя как шофьорът на авалона преплува канала, излиза от другата страна и си тръгва, беше в духа на всичко останало напоследък: приближаваш се малко, а после някой ти издърпва чердженцето изпод краката.

Сега пък имаше още един труп, а още не бяхме измислили какво да правим с другите. Приличахме на състезателни хрътки, които тичат след изкуствен заек, който винаги е малко пред тях, мъчително издърпван всеки път, когато бедното куче реши, че ще го захапе.

При университета преди мен бяха стигнали две коли на отдела и четирима полицаи вече бяха отцепили района около Музея за изкуство „Лоу“ и отблъсваха нарастващата тълпа. Едно тумбесто яко ченге с бръсната глава дойде да ме посрещне и посочи задната страна на сградата.

Тялото беше в един храсталак зад галерията. Дебора говореше с някакъв младеж, който приличаше на студент, а Винс Масуока клечеше до левия крак на трупа и внимателно ръчкаше с химикалка нещо на глезена. Трупът не се виждаше от улицата, но въпреки това не можеше да се каже, че е скрит. Явно беше изпечен като другите и беше оставен точно като първите два в скована сериозна поза, а главата беше заменена от керамична бича. Погледнах го и вече по навик зачаках някаква реакция отвътре. Но чух само лекия тропически вятър, който вееше в мозъка ми. Все още бях сам.

Докато стоях и се цупех, Дебора дохвърча при мен на пълна скорост.

— Доста време ти трябваше! — изръмжа ми. — Къде беше?

— На курс по макраме — казах. — Като другите ли е?

— Така изглежда — каза тя. — Какво, Масуока?

— Май този път имаме напредък — каза Винс.

— Крайно време беше, по дяволите — каза Дебора.

— На глезена има гривна — каза Винс. — Платинена е, така че не се е стопила. — Вдигна очи към Дебора и я дари с ужасно фалшивата си усмивка. — На нея пише „Тами“.

Дебора свъси вежди и погледна страничния вход на галерията. Там с едно от ченгетата стоеше висок мъж с раиран крепонен костюм и папийонка и тревожно гледаше Дебора.

— Кой е този? — попита тя Винс.

— Професор Келър — отвърна той. — Преподавател по история на изкуството. Той е намерил трупа.

Все още навъсена, Дебора стана и махна на униформеното ченге да доведе професора.

— Професор…? — каза Дебора.

— Келър. Гас Келър — каза професорът. Беше добре изглеждащ мъж на шейсетина години. На бузата му имаше белег, който приличаше на белег от дуел. Не изглеждаше пред припадък от гледката на трупа.

— Значи вие сте намерили трупа? — попита Дебора.

— Точно така — каза той. — Идвах да видя един нов експонат — месопотамско изкуство, интересно е — и го видях тук в храстите. — Намръщи се. — Преди около час, струва ми се.

Дебора кимна, все едно вече знаеше всичко това, дори месопотамската част, което си е стандартен полицейски трик да накараш хората да искат да добавят още подробности, особено ако се чувстват малко виновни. При Келър явно не ставаше. Той просто стоеше и чакаше друг въпрос, а Дебора стоеше и се мъчеше да го измисли. С право се гордея с трудно придобитите си изкуствени социални умения и не исках мълчанието да се проточи неловко, така че се покашлях и Келър ме погледна.

— Какво можете да ни кажете за керамичната глава? — попитах. — От художествена гледна точка. — Дебора ме изгледа кръвнишки, но пък може би завиждаше, че съм се сетил да питам преди нея.

— От художествена гледна точка ли? Нищо особено — каза Келър и погледна бичата глава до трупа. — Изглежда направена по калъп, а после изпечена в доста примитивна пещ. Може би дори в голяма печка. Но исторически погледнато е много по-интересна.

— Какво имате предвид под по-интересна? — сопна се Дебора и той сви рамене и каза:

— Е, не е съвършена, но някой се е опитал да пресъздаде един много стар стилизиран модел.

— Колко стар? — попита Дебора.

Келър вдигна вежда и сви рамене, все едно да й каже, че не е задала правилния въпрос, но отговори:

— Три или четири хиляди години.

— Много стар — вметнах услужливо и двамата ме погледнаха, което ме накара да си помисля, че трябва да добавя нещо умно, така че казах: — И от коя част на света?

Келър кимна. Отново се бях направил на умен.

— От Близкия изток — каза той. — Виждаме подобен мотив във Вавилон и дори по-рано около Йерусалим. Главата на бика явно е свързана с почитането на един от старшите богове. Особено неприятен, впрочем.

— Молох — казах и чак гърлото ме заболя от името.

Дебора ме изгледа яростно, вече абсолютно сигурна, че съм крил нещо от нея, а Келър продължи:

— Да, точно така. Молох харесвал човешки жертвоприношения. Особено на деца. Било стандартна сделка — принасяш детето си в жертва и той ти гарантира добър урожай или победа над враговете.

— Е, тогава тази година можем да очакваме много добър урожай — казах, но никой от двамата не сметна, че шегата ми си заслужава да се усмихне. Е, човек прави каквото може, за да внесе малко веселие в този мрачен свят, и ако хората не искат да откликнат на усилията ти, значи те губят.

— Какъв е смисълът в изгарянето на телата? — попита Дебора.

Келър се усмихна бързо, нещо като професорска усмивка тип „благодаря ви за този въпрос“.

— В това е ключът към целия ритуал. Имало е огромна статуя на Молох с глава на бик, която всъщност е била пещ.

Сетих се за Халпърн и неговия „сън“. Беше ли знаел за Молох, или му беше дошло, както музиката идваше при мен? Или Дебора беше права от самото начало и той наистина беше отишъл при статуята и беше убил момичетата — колкото и невероятно да изглеждаше?

— Пещ — каза Дебора и Келър кимна. — И хвърляли телата в нея? — попита тя с изражение, което подсказваше, че й е трудно да повярва и че тъкмо той е виновен за това.

— О, много по-интересно е — каза Келър. — В ритуала ставало чудо. Много изтънчено шарлатанство, между другото. Но тъкмо затова Молох се радвал на такава продължителна популярност — било убедително и вълнуващо. Статуята имала ръце, които се протягали към паството. Когато положели жертвата в ръцете му, Молох сякаш оживявал и я изяждал — ръцете бавно се вдигали и я слагали в устата му.

— И в пещта — казах аз, понеже не исках да ме изолират повече. — А музиката свирела.

Дебора ме погледна странно и осъзнах, че никой не е споменавал музика, но Келър не обърна внимание и отвърна:

— Да, точно така. Тръби и барабани, пеене, много хипнотизираща. Извисявала се, докато богът вдигал тялото към устата си и го пускал вътре. В устата и в пещта. Живо. Едва ли е било много весело за жертвите.

Вярвах на думите на Келър — в далечината чувах лекото туптене на барабаните и не ми беше много весело.

— Някой почита ли го още тоя? — попита Дебора.

Келър поклати глава.

— Не и от две хиляди години, доколкото знам.

— Кой прави това тогава?

— Това не е никаква тайна — каза Келър. — А доста добре документирана част от историята. Всеки би могъл да се поразрови малко и да разбере достатъчно за нещо такова.

— Но за какво му е? — попита Дебора.

Келър се усмихна учтиво и каза:

— Сигурен съм, че не знам.

— Тогава как ми помага всичко това? — попита тя с тон, който подсказваше, че е негова работа да измисли отговор.

Той я дари с милата си професорска усмивка.

— Никога не е излишно човек да научава разни неща.

— Например — казах аз, — знаем, че някъде трябва да има голяма статуя на бик с пещ в нея.

Дебора рязко се извъртя към мен.

Наведох се към нея и казах тихо:

— Халпърн. — Тя примига и разбрах, че все още не се е сетила за това.

— Смяташ, че не е било сън?

— Не знам какво да смятам — казах. — Но ако някой прави тези молоховски неща наистина, защо да не ги прави със съответното оборудване?

— По дяволите! — изруга Дебора. — Но къде можеш да скриеш нещо такова?

Келър се покашля деликатно и каза:

— Боя се, че не е само това.

— Какво? — попита Дебора.

— Ами, ще трябва да се прикрие и миризмата — каза той. — Миризмата от печащи се човешки тела. Тя е прилепчива и доста незабравима. — Каза го някак притеснено и вдигна рамене.

— Значи търсим гигантска смърдяща статуя с пещ в нея — казах бодро. — Няма да ни е лесно.

Дебора ме изгледа яростно и за пореден път се почувствах малко разочарован от дебелашкия й подход към живота — особено след като почти сигурно щях да се присъединя към нея като постоянен жител на Навъсената страна, ако Мрачният странник откажеше да се държи прилично и да се покаже.

— Професор Келър — каза тя и обърна гръб на бедния си брат, — има ли друго освен тези кравешки говна, което може да ни е от полза?

Забележката определено беше достатъчно остроумна, за да е обнадеждаваща, и почти ми се прииска да я бях казал аз, но явно не произведе никакъв ефект върху Келър нито дори върху самата Дебора, която, изглежда, не съзнаваше, че е казала нещо забележително. Келър само поклати глава.

— Това не е моята област, боя се. Знам само някои факти, които оказват влияние върху историята на изкуството. Може да питате някой специалист по философия или сравнителни религии.

— Като професор Халпърн — прошепнах отново и Дебора кимна, все още ядосана.

Тръгна да си върви, но за щастие си спомни доброто възпитание точно навреме — обърна се към Келър и каза:

— Много ни помогнахте, доктор Келър. Моля ви, обадете се, ако се сетите още нещо.

— Разбира се — каза той и Дебс ме стисна за лакътя и ме бутна напред.

— Ще се връщаме ли в учебния отдел? — попитах мило, макар че ръката ми изтръпваше.

— Да — каза тя. — Но ако в някой от курсовете на Халпърн има Тами, не знам какво ще правя.

Издърпах окаяните останки от ръката си от хватката й.

— Ами ако няма?

Тя само поклати глава и каза:

— Хайде.

Но докато минавах покрай трупа, нещо се закачи в крачола ми и аз погледнах надолу.

— Ааа — каза Винс и се покашля. — Декстър — каза и вдигна вежда. Изчерви се и ми пусна панталона. — Трябва да ти кажа нещо.

— Разбирам — отвърнах. — Може ли да почака?

Той поклати глава.

— Доста е важно.

— Е, добре тогава. — Върнах се три стъпки към мястото, където той клечеше до трупа. — Какво има?

Той вдигна ръка и колкото и невероятно да беше, че показва истинска емоция, лицето му се изчерви още повече.

— Говорих с Мани.

— Чудесно. И въпреки това си запазил всичките си крайници?

— Той… Ами… — почна Винс. — Иска да направи някои промени. В… в менюто. Твоето меню. За сватбата.

— Аха! — казах колкото и изтъркано да звучи „аха“, когато стоиш до труп. Просто не можах да се сдържа. — Случайно тези промени да са скъпи?

Винс отклони поглед и кимна.

— Да. Каза, че имал вдъхновение. Нещо наистина ново и различно.

— Мисля, че е страхотно — казах аз, — но не мисля, че мога да си позволя вдъхновение. Ще трябва да му откажем.

Винс отново поклати глава.

— Ти не разбираш. Той се обади само защото те харесва. Казва, че според договора може да прави каквото си поиска.

— И иска да вдигне цената, така ли?

Винс вече определено гореше. Измънка нещо и се опита да се извърне още повече.

— Какво? — попитах. — Какво каза?

— Двойно — каза той много тихо, но поне го чух и повторих:

— Двойно?

— Да.

— По петстотин долара на куверт?

— Сигурен съм, че ще е много хубаво — каза яркочервеният Винс.

— За петстотин долара на куверт би трябвало да е много повече от много хубаво. Трябва да паркира колите, да измете пода и да направи масаж на всички гости.

— Това е гребенът на вълната, Декстър. Сигурно ще пишат за сватбата ти в някое списание.

— И вероятно ще е „Банкрутът днес“. Трябва да говорим с него, Винс.

Той поклати глава и продължи да гледа тревата. После каза:

— Не мога.

Човешките същества са чудна комбинация от глупост, невежество и тъпоумие, нали? Дори тези, които се преструват през повечето време, като Винс. Ето че той, безстрашният лабораторен работник, само на сантиметри от умъртвен по ужасен начин труп, който не му въздействаше повече от някой дънер, се беше сковал от страх при мисълта да се изправи пред един дребосък, който си изкарва прехраната, като скулптира шоколад.

— Добре — казах. — Аз ще говоря с него.

Той най-сетне ме погледна и каза:

— Внимавай, Декстър.