Джеф Линдзи
Декстър в мрака (20)

18.

Пътуването до ареста протече гладко, но когато Дебора кара, това значи само, че няма сериозно ранени. Освен че бързаше, тя преди всичко беше маямско ченге, учило се да кара от маямски ченгета. Следователно смяташе, че в природата трафикът е в течно агрегатно състояние, а тя го прорязва като горещ нож масло: плъзгаше се във всъщност несъществуващи пролуки и даваше на останалите шофьори ясно да разберат, че или трябва да се мръднат, или да умрат.

Разбира се, на Коуди и Астор много им харесваше от специалните им вързани с колани места на задната седалка. Седяха колкото можеха по-изправени, проточили вратлета да гледат навън. И нещо съвсем рядко — Коуди дори се усмихна леко, когато едва не ударихме един сто и петдесет килограмов мъж на моторче.

— Пусни сирената — настояваше Астор.

— Това не ви е шибана игра — изръмжа Дебора.

— Трябва ли да е шибана игра, за да пуснеш сирената? — попита Астор и Дебора почервеня и завъртя кормилото достатъчно силно, за да ни свали от магистралата, като се размина на косъм с едно очукана Хонда на резервни гуми.

— Астор — казах, — не говори мръсотии.

— Ама тя говори мръсотии непрекъснато — каза Астор.

— Когато станеш колкото нея, и ти ще можеш да говориш мръсотии, ако искаш — казах. — Но не когато си на десет.

— Това е тъпо — каза тя. — Ако думата е мръсна, няма значение на колко си години.

— Права си — казах аз. — Но не мога да казвам на сержант Дебора какво да говори.

— Това е тъпо — повтори Астор и смени темата. — Тя наистина ли е сержант? Това повече ли е от полицай?

— Това значи, че е шеф на полицаите — обясних.

— Може да казва на онези със сините дрехи какво да правят, така ли?

— Да.

— И има пистолет?

— Да.

Астор се наведе напред, колкото й позволяваше коланът, и се вгледа в Дебора с нещо наподобяващо уважение, което рядко виждах на лицето й.

— Не знаех, че момичетата могат да носят пистолети и да са шефове на полицаите.

— Момичетата могат да правят всичко — всичко, каквото и момчетата — отсече Дебора. — Обикновено по-добре.

Астор погледна Коуди, после мен, и попита:

— Всичко ли?

— Почти всичко — казах аз. — Професионалният футбол вероятно не се брои.

— Застрелваш ли хора? — обърна се Астор към Дебора.

— За бога, Декстър! — каза Дебора.

— Понякога застрелва — казах на Астор. — Но не обича да говори за това.

— Защо?

— Да застреляш някого е нещо много лично — казах — и според мен тя смята, че не е работа на никой друг.

— Стига си говорил за мен, все едно съм лампа, за бога — сопна се Дебора. — Тук съм.

— Виждам де — каза Астор. — Колко души си застреляла?

В отговор Дебора накара колата да изскърца на един остър завой към паркинга и заби спирачки пред центъра.

— Стигнахме — каза и изскочи навън, все едно бягаше от мравуняк на огнени мравки. Разкопчах Коуди и Астор и я последвахме с по-спокойна крачка.

Дебора още говореше с дежурния сержант зад бюрото и аз заведох Коуди и Астор до два очукани стола.

— Чакайте тук — казах. — Ще се върна след малко.

— Просто да чакаме? — каза Астор, в гласа й трептеше оскърбление.

— Да. Трябва да ида да поговоря с един лош човек.

— Защо не може да дойдем? — попита тя.

— Противозаконно е — казах. — Сега чакайте тук, както ви казвам. Моля ви.

Те не изглеждаха ужасно ентусиазирани, но поне не скочиха от столовете и не хукнаха с викове по коридора. Възползвах се от послушанието им и отидох при Дебора.

— Хайде — каза тя и тръгнахме към една от стаите за разпити. След няколко минути един пазач доведе Халпърн. Той беше с белезници и изглеждаше дори по-зле, отколкото когато го бяхме прибрали. Беше небръснат и косата му беше сплъстена, а в очите му имаше поглед, който можеше да се опише единствено като „преследван от духове“, независимо колко клиширано звучи. Седна на крайчеца на стола, където го бутна пазачът, и се втренчи в ръцете си на масата.

Дебора кимна на пазача и той излезе в коридора. Тя изчака вратата да се затвори, след което насочи вниманието си към Халпърн.

— Е, Джери — каза му, — надявам се, че си се наспал.

Главата му подскочи, все едно я бяха дръпнали с въже, и той се опули.

— Какво? Какво искате да кажете?

Дебс вдигна вежди и каза меко:

— Нищо, Джери. Просто съм учтива.

Той я зяпна за миг, после пак сведе глава.

— Искам у дома — каза с тих разтреперан гласец.

— Сигурно, Джери — каза Дебора. — Но сега не мога да те пусна.

Той само поклати глава и каза нещо под нос.

— Какво, Джери? — попита тя със същия мил търпелив глас.

— Казах, че не мисля, че съм направил нещо — каза той, без да вдигне поглед.

— Не мислиш? — попита тя. — Не трябва ли да сме сигурни в това, преди да те пуснем?

Той вдигна глава и я погледна, този път много бавно.

— Снощи… — каза — нещо, свързано с това място… — Поклати глава. — Не знам. Не знам.

— Бил си на място като това и преди, нали, Джери? — попита Дебора и той кимна. — И това място те накара да си спомниш нещо?

Той се сепна, все едно му се беше изплюла в лицето.

— Аз не… не беше спомен. Беше сън. Трябва да е било сън.

Дебора кимна с разбиране.

— За какво беше сънят, Джери?

Той поклати глава и я погледна с отворена уста.

— Може да ти стане по-добре, ако говориш за него — каза тя. — Щом е само сън, какво може да стане? — Той продължи да клати глава. — За какво беше сънят, Джери? — повтори тя малко по-настойчиво, но все още много внимателно.

— Имаше голяма статуя — каза той и спря да клати глава, сякаш беше изненадан, че думите са излезли от устата му.

— Добре — каза Дебора.

— Тя… тя беше много голяма. Бронзово тяло с протегнати ръце и те се спускаха към… — Думите му заглъхнаха и той смотолеви нещо.

— Какво каза, Джери?

— Каза, че имала глава на бик — казах аз и усетих как настръхвам.

— Ръцете се спускат — каза той — и аз се чувствам… истински щастлив. Не знам защо. Пея. И слагам двете момичета в ръцете. Режа ги с нож и те се издигат към устата и ръцете ги хвърлят вътре. В огъня…

— Джери — каза Дебс дори още по-внимателно, — дрехите ти бяха изцапани с кръв и опърлени. — Той не каза нищо и тя продължи: — Знаем, че губиш съзнание, когато си под силен стрес. — Той мълчеше. — Възможно ли е, Джери, да си имал една от тези загуби на съзнание, да си убил момичетата и да си се прибрал у вас? Без да го знаеш?

Той отново почна да клати глава, бавно и механично.

— Имаш ли по-добро предположение? — попита тя.

— Къде ще намеря такава статуя? — каза той. — Тоест… как бих могъл да намеря статуята и да наклада огъня в нея и да закарам момичетата там и — как е възможно? Как е възможно да направя всичко това и да не го знам?

Дебора ме погледна и аз свих рамене. Довода си го биваше. Все пак трябва да има някаква практическа граница за това, което можеш да направиш, докато ходиш насън, а това май я преминаваше.

— Откъде се е взел сънят тогава, Джери? — попита тя.

— Всички сънуват — каза той.

— И как кръвта се е озовала по дрехите ти?

— Уилкинс е бил — каза той. — Трябва да е бил той, няма друг отговор.

На вратата се почука и влезе сержантът. Наведе се и прошепна нещо на ухото на Дебора, а аз се наклоних към нея да чуя.

— Адвокатът на този тип създава проблеми — каза той. — Казва, че щом главите са се появили, докато клиентът му е бил тук, той трябва да е невинен. — Сви рамене. — Не мога да го задържа.

— Добре — каза Дебс. — Благодаря, Дейв. — Той пак сви рамене, изправи се и излезе.

Дебора ме погледна.

— Е, поне вече не изглежда твърде лесно.

Обърна се към Халпърн.

— Добре, Джери. Пак ще си поговорим.

Стана и аз я последвах.

— Какво ще кажеш? — попитах я.

Тя поклати глава.

— За бога, Декс, не знам. Трябва ми голям пробив. — Спря и се обърна към мен. — Или този наистина го е направил по време на пристъп, което означава, че е планирал всичко, без да го съзнава, което е невъзможно…

— Така изглежда — казах аз.

— … или някой друг си е дал доста зор да го направи и да натопи него, като е преценил да съвпадне с някои от пристъпите му.

— Което също е невъзможно — казах услужливо.

— Да, знам — каза тя.

— А статуята с бичата глава и огъня в корема?

— Майната й! Това е само сън. Не може да е друго.

— Тогава къде са били изгорени момичетата?

— Искаш да ми покажеш гигантска статуя с бича глава и вградено барбекю ли? Намери я и ще повярвам, че е истина.

— Сега трябва ли да освободим Халпърн?

— Не, дявол да го вземе! — озъби се тя. — Все още го държа за съпротива при арест. — Обърна се и тръгна към фоайето.

Коуди и Астор седяха при сержанта и въпреки че не бяха там, където ги бях оставил, бях благодарен, че не са подпалили нищо. Дебора гледаше нетърпеливо, докато ги прибирах, и всички тръгнахме към изхода заедно.

— Сега какво? — попитах.

— Трябва да говорим с Уилкинс, естествено — каза Дебора.

— Ще го питаме ли дали има статуя с бича глава в задния двор?

— Не — каза тя. — Това са шибани простотии.

— Това е лоша дума — каза Астор. — Дължиш ми петдесет цента.

— Става късно — казах. — Трябва да върна децата вкъщи, преди майка им да ме изпече жив.

Дебора задържа поглед върху Коуди и Астор, после го вдигна към мен и каза:

— Добре.