Джеф Линдзи
Декстър в мрака (31)

29.

За първи път от доста време нямах търпение да се върна в кутийката си. Не защото се бях затъжил за кървавите пръски, а защото в кабинета на преподобния Гилс ме беше осенила идея. Обладаване от демони. Добре звучеше. Никога не се бях чувствал обладан, въпреки че Рита определено даваше най-доброто от себе си. Но поне беше някакво обяснение с известна степен на историчност и нямах търпение да го проуча.

Първо проверих телефонния секретар и имейла си — нямаше съобщения освен рутинна бележка от отдела да почистим около кафемашината. Нямаше и нещастни извинения от Дебс. Обадих се внимателно тук-там и разбрах, че тя гони Кърт Уагнър, което си беше облекчение, понеже означаваше, че не гони мен.

С разрешен проблем и чиста съвест започнах да разглеждам въпроса с обладаването от демони. Милият цар Соломон отново се мъдреше на предна линия. Той, изглежда, бил доста близък с известен брой демони, повечето с невероятни имена с много з-та вътре. И ги командвал като чираци, като ги карал да носят и влачат и да строят големия му храм, което беше малко шокиращо, защото бях чувал, че храмът бил нещо хубаво, а и не може да не е имало някакъв закон за демонския труд. Все пак щом толкова се тревожим за нелегалните имигранти, които берат портокали, не би ли трябвало онези богобоязливи патриарси да са имали някакъв декрет срещу демоните?

И ето че го видях черно на бяло. Цар Соломон общувал с тях съвсем леко като техен началник. Те, разбира се, не обичали да им заповядват, но на него се подчинявали. И това повдигна интересната мисъл, че може би някой друг също може да ги контролира и се опитва да направи същото с Мрачния странник, който е избягал от принудително робство по тази причина. Спрях и отново се замислих.

Най-големият проблем на теорията беше, че не пасваше на всеобхватното чувство за смъртна опасност, което ме заливаше от самото начало дори още докато Странникът беше на борда. Лесно мога да разбера нежеланието за насилствена работа, но то няма нищо общо със смъртния ужас, който това бе породило у мен.

Нима това означаваше, че Странникът не е демон? Означаваше ли, че случващото се с мен е чиста психоза? Напълно въображаема параноична фантазия за преследваща ме кръвожадност и надвиснал ужас?

И все пак всяка култура на света през вековете явно вярваше, че в идеята за обладаването има нещо. Аз просто не можех да я свържа с моя проблем. Струваше ми се, че съм попаднал на нещо, но никаква велика мисъл не изплуваше на повърхността.

Изведнъж стана пет и половина и бях по-нетърпелив от обикновено да избягам от офиса и да се върна в съмнителното убежище на дома си.

На следващия следобед бях в малкия си офис и печатах доклад за едно много скучно групово убийство. Дори в Маями стават обикновени убийства и това беше едно от тях — или три и половина, за да бъда по-точен, понеже в моргата имаше три трупа и още един в интензивното в Джаксън Мемориал. Проста престрелка от коли в един от малкото райони на града с ниски цени на недвижимото имущество. Наистина нямаше особен смисъл да му отделям много време, понеже имаше много свидетели и всички бяха съгласни, че го е извършил някой на име Копелето.

Все пак формалностите трябва да се съблюдават и бях прекарал половин ден на местопрестъплението, за да се уверя, че никой не е изскочил от някоя врата и не е накълцал жертвите с градинарска ножица, докато друг е стрелял по тях от движеща се кола. Опитвах се да измисля интересен начин да кажа, че пръските кръв съвпадат с огън от движещ се източник, но очите ми се премрежваха от скука и докато се взирах с празен поглед в монитора, усетих в ушите ми да се надига звънтене и да прераства в звън на гонгове и нощната музика се върна и простата белота на страницата на екрана сякаш изведнъж бе заляна от ужасна мокра кръв и тя се ливна към мен, наводни офиса и изпълни целия видим свят. Скочих от стола и примигах няколко пъти — и замръзнах разтреперан.

Започнала беше да идва дори посред бял ден, докато седях на бюрото си в полицейското управление, и това изобщо не ми харесваше. Или ставаше по-силна и наближаваше, или аз вървях към пълната лудост. Шизофрениците чували гласове — дали чуваха и музика? А Мрачният странник можеше ли да мине за глас? Нима цял живот съм бил напълно побъркан и чак сега стигах до някакъв налудничав последен епизод в изкуствения здрав разум на Съмнителния Декстър?

Не мислех, че е възможно. Хари ме беше подготвил, беше се погрижил да се впиша точно както трябва — Хари щеше да знае, ако бях луд, а ми беше казал, че не съм. Хари никога не грешеше. Така че с това беше приключено и аз си бях съвсем наред, благодаря.

Тогава защо чувах тази музика? Защо ръката ми трепереше? И защо трябваше да се вкопчвам в някакъв призрак, за да не седна на пода и да се лигавя с пръст в устата?

Явно никой друг в сградата не беше чул нищо — само аз. Иначе коридорите щяха да са пълни с хора, които или щяха да танцуват, или да пищят. Не, страхът се беше прокраднал в моя живот, промъкваше се след мен по-бързо, отколкото можех да бягам, изпълваше огромната празнина в мен, където някога се гушеше Странникът.

Нямах с какво да продължа. Ако се надявах да го проумея, ми трябваше още информация. Много източници вярваха, че демоните са истински — в Маями беше пълно с хора, които работеха усилено, за да ги държат настрана всеки божи ден. И въпреки че бабалаото беше казал, че не иска да има нищо общо с това и си беше плюл на петите, той май знаеше какво е. Бях сигурен, че сантерия признава обладаването. Но нямаше значение — Маями е прекрасен и разнообразен град и сигурно щях да намеря къде да задам въпроса и да получа съвсем различен отговор — може би дори отговора, който търсех. Излязох от офиса и тръгнах към паркинга.

„Дървото на живота“ беше на края на Либърти Сити, район от Маями, който късно вечер не е подходящо място за туристи от Айова. Специално този ъгъл беше завзет от имигранти от Хаити и много от сградите бяха боядисани в по няколко ярки цвята, сякаш един не стига. По някои от къщите имаше фрески, изобразяващи селски хаитянски живот. Преобладаваха петлите и козите.

На външната стена на „Дървото на живота“ имаше голямо дърво, съвсем уместно, а под него издължено изображение на двама мъже, биещи някакви високи барабани. Паркирах точно пред магазина и влязох през стъклената врата; камбанката иззвъня и вратата се затвори след мен. В задната част, зад завеса от висящи мъниста, женски глас извика нещо на креолски и аз застанах до стъкления тезгях и зачаках. В магазина имаше много лавици с безброй буркани, пълни с тайнствени неща, течни, твърди и неопределени. В един-два имаше неща, които някога може би бяха били живи.

След миг през мънистата мина жена и влезе в предната част на магазина. Изглеждаше около четирийсет и беше тънка като тръстика, с високи скули и тен на избелял на слънцето махагон. Носеше ефирна червено-жълта рокля, а главата й бе увита в подходящ на цвят тюрбан.

— Здравейте — каза тя със силен креолски акцент. Изгледа ме с изпълнен със съмнение поглед и леко поклати глава. — С какво мога да ви помогна?

— Ами — казах и се обърках. Как да започна? Не можех да кажа, че мисля, че съм бил обладан и че искам да си върна демона — бедната жена щеше да ме напръска с пилешка кръв.

— Господине? — подкани ме тя нетърпеливо.

— Питах се — казах и това беше достатъчно вярно — дали имате книги за обладаване от демони? На английски?

Тя неодобрително сви устни и енергично поклати глава.

— Не е заради демоните — каза. — Защо питате, да не сте репортер?

— Не — казах. — Просто се интересувам. Любопитен съм.

— Любопитен за вуду?

— Само за обладаването — казах.

— Ха — каза тя и ако това беше възможно, неодобрението й нарасна още повече. — Защо?

Някой голям мъдрец все трябва да е казал: когато всичко друго се провали, опитай с истината. Звучеше толкова добре, че със сигурност не го бях измислил аз, но друго не ми оставаше. Опитах.

— Мисля — казах, — искам да кажа, не съм сигурен. Мисля, че може да съм бил обладан. Преди време.

— Ха — повтори тя. Изгледа ме изпитателно и продължително и после сви рамене. — Може би — каза накрая. — Защо мислите така?

— Просто имах чувството, нали знаете. Че нещо друго е… вътре в мен. Че ме гледа?

Тя плю на пода, много странен жест от такава елегантна жена, и поклати глава.

— Всички вие, белите — каза тя. — Крадете ни и ни водите тук, взимате ни всичко. И после, когато направим нещо от нищото, което ни давате, пак искате да участвате. Ха! — Размаха пръст срещу мен точно като начална учителка срещу лош ученик. — Слушай, бледолики, ако духът влезе в теб, ще знаеш. Това не е като по филмите. Това е много голяма благословия и — тя се усмихна злобно — не се случва на белите.

— Ами всъщност… — почнах.

— Не — каза тя. — Освен ако не желаеш, освен ако не търсиш благословията, тя не идва.

— Но аз желая — казах.

— Ха! — каза тя пак. — Няма да дойде при теб. Губиш ми времето. — Обърна се и се прибра през мънистената завеса.

Не виждах смисъл да я чакам да си промени мнението. Май нямаше да стане и май вуду нямаше да ми даде отговори за Мрачния странник. Тя каза, че идвало само, когато го повикаш, и че било благословия. Това поне беше различен отговор, въпреки че не помнех да съм викал Мрачния странник — той просто си беше там. Но за да съм напълно сигурен, спрях до бордюра пред магазина и затворих очи.

„Моля те, върни се“, казах.

Не стана нищо. Качих се в колата и се върнах на работа.

Какъв интересен избор, помисли си Гледащия. Вуду. Разбира се, в идеята имаше известна логика, не можеше да го отрече. Но истински интересното беше какво показваше това за другия. Той се движеше в правилната посока — и беше много близо.

А когато се появеше следващата малка следа, другият щеше да е още по-близо. Момчето така се беше паникьосало, че едва не беше побягнало. Но не и той, той беше много услужлив и вече беше на път към мрачната си награда.

Точно като другия.