Анастас Павлов
Капитанът (8)

7. При болния капитан

— Тогава тя каза: срамота е, че сте пионери и, хоп, излезе — рече Пашата и лапна една сладка.

— Не, бе! — махна с ръка Мичмана. — Тя каза: срамувам се, че сте мои пионери.

— Ама защо тя ще се срамува?

И както се чудеше, лапна още една сладка.

Моряците бяха при болния Капитан и един през друг му разказваха за сутрешното събитие в училището.

— А ти друг път не ни излагай! — беше смъмрен Пейчо.

— Аз…

— Няма защо да се оправдаваш — прекъсна го Капитана. — Бил си на реката — излизай!

— Ама да!

И още една от сладките изчезна.

На вратата се почука — тихо, боязливо. Чичо Пей беше най-близо — стана и отвори. Отдръпна се изненадан. В стаята влезе Пирата и застана като наказан до вратата.

— Научихме, че си болен.

— Влезте! Заповядайте! — усмихна се ласкаво Капитана. Пирата пристъпи неловко. Зад него се чу едно „хайде вътре!“ и Тарльо така бутна Чушката, че той се спря едва в средата на стаята.

— О, мистър Чушкинс, по-полека! Така ли се влиза в чужда къща?

— Какво да правиш? — свенливо повдигна рамене Чушката — Див народ — къде е виждал културно общество.

Стаята отесня. Моряците станаха да направят място на неочакваните гости. Мичмана и Пейчо седнаха на кревата, а Ването — направо на пъстрата домашна черга.

— Може ли и аз на това кресло, молим? — попита Чушката и смъкна Тарльо със себе си.

Пашата трябваше да седне на един стол с Торпи.

Това го отдалечи от чинията със сладките. Мукавената кутия му пречеше да ги вижда и от тях остана само сладкият им мирис.

Когато всички се настаниха, замълчаха. Тарльо го напуши смях.

— Какво мълчите като в час по рисуване?

Пейчо предаде няколко чертички по морза и замалко не изцвъртя. Чушката погледна укорително към Тарльо и хмъкна сериозен.

— Как си? Имаш ли температура? — изкърти някак си той.

— Малко. Как можах да настина! В каква по-студена вода съм се къпал.

— Потен си бил — рече Пирата.

И замълчаха отново.

— Слагаха ли ти вендузи? — отново подхвана Чушката.

— Вендузите е нищо! — отсече Торпи. — Аз един път, бам, лягам и баба, прас, синап — страшна работа!

— Синап ли? — Мичмана се усмихна. — Като малък ме заболя крак и ме натъркаха с коприва. Жили, но аз — нищо, голяма работа, търпя.

След копривата всичко щеше да бледнее. Тарльо напразно се напрягаше да измисли нещо по-страшно. Като не можа, въздъхна тежко.

— Върви ти, Капитане! Аз, нещастникът, тая година не съм отсъствувал нито един ден.

— Чувах за някакви произшествия вчера… — продължи благовъзпитано Чушката.

— Мен замалко не ме биха — честно си призна Пирата. — Добре че в къщи имаше гости. Сетне на татко му размина.

— Мен пък нищо — рече Тарльо и нито едно око не му мигна.

— И мен — побърза Пашата.

— Момичетата са ни изпортили — вметна Мичмана.

— Те откъде ще знаят? — попита Петлето.

— Няма откъде. Румяна видяла Пашата, когато майка му го търкала с таралежи.

— Паша, вярно ли?

Пашата се изчерви.

— Румяна каза, че си приличал на вдигач на тежести.

Не беше казала, но всички повярваха. Тарльо държеше с ръце корема си и не смееше да погледне към никого. Чичо Пей се ухили и тихо-тихичко започна да цвърти.

— Паша, каква е тая работа? Румяна само тебе пита за задачите?

— Тя живее до нас — отговори Пашата.

— А-а-а-а!… — заизвиваха момчетата.

Спряха изведнъж, защото в стаята влезе леля Софка, Капитановата майка, с цяла купа топли сладки. Пашата услужливо премести мукавената кутия, за да направи място за купата. Сладките изглежда току-що бяха извадени от фурната. Като лъхна от тях, зави му се свят. Бяха масленки: бели, рохкави, посипани с пудра захар и ситно счукани орехи. Само по-препечените розовееха. Те са били в средата на тавата — Пашата ги разбираше тия работи.

— Заповядайте! Хапнете си! — покани ги леля Софка. — Боянчо, кани гостите си!

Излезе веднага, защото знаеше, че ако остане, момчетата ще млъкнат и ще се гледат като мишоци.

— Ване! — кимна му Капитана.

Ването стана. В бързината да вземе купата бутна мукавената кутия и тя падна. Капакът се отвори и в краката на юнгата се изсипа тайният флот на Капитана.

— И-ха!

И остави купата отчайващо далече от Пашата. Капитана поруменя. „Как забравих да я скрия!“ Уж е голям, пък на̀.

— Аз така… Нямаше какво да правя сутринта. Ване, искаш ли ги?

— А кутията?

— И кутията.

— И-ха!

— И аз понякога си дялкам лодки — излъга Мичмана, за да раздели смущението с приятеля си.

Ването приклекна. Слагаше ги в кутията с притворени очи, после ще си ги разглежда, сам. И-и, ама тая каква е — торпедка! Капитана се надигна и взе кораба от поличката.

— Вземи и този!

— Истинският?

Юнгата не смееше да посегне.

— Ама все за мене ли, Капитане?

— Все за тебе!

— Ей.

Как ненадейно можеш да станеш богат!

Капитана повдигна очи и ги погледна — всички седяха учудени и смълчани от жеста му. Да им каже ли, ще повярват ли? Пирата е тук, дошъл като приятел завинаги. Ако и той се съгласи, ще се съгласи, разбира се, и какъвто е майстор…

— … с платна, като Колумбовите — довърши някакво изречение Белия Петьо.

— А помните ли, имаше едни на панаира — едва го изчака Тарльо. — Моторнички, вървят със спирт…

— А-а, знам ги — пресече го с ръка Пашата.

Присегна се и взе една сладка.

— Тук имат казанче, оттук излиза една тръбичка показваше им той. — И като ги палнеш: тък-тък-тък…

Моторницата заплува грациозно във въздуха и пусна котва на езика му. Езикът я притисна към небцето — само така се ядат масленки. Чичо Пей се просна на кревата и зарита с крака — и без това още го беше смях за вдигача на тежести. Тарльо се търколи на чергата. Петлето се хвана за корема и се засмя на дълго „и“. Даже и Чушката се засмя гръмогласно, но все пак на „е“. Само Пашата остана леко усмихнат и питаше съвсем искрено:

— Ама защо се смеете? Кажете, бе, не е честно.

Никой нямаше сили да спре. Пашата беше досетливо момче. Сам разбра, че се е случило нещо много смешно. Прихна и той, като прекъсна само два пъти: първия път за една розовичка, а втория — за тази под нея.

— Лежа и си мисля — започна Капитана, когато моряците и пиратите спряха разплакани и изтощени. — Какво сме се хванали за тоя гнил каик на дядо Мичо! Бомбите струват повече от него. А ние можем да си направим кораб.

Гледаше към Пирата.

— Голям. Да плаваме по Голямата река.

Момчетата слушаха, без да разбират точно.

— Съвсем истински ли, Капитане?

— Съвсем. Не играчка. По-голям от каика.

Мичмана беше преглътнал цели четири пъти, без да се обади.

— Па да! Защо не?

— Плавателен? — попита сякаш себе си Петлето.

Пирата повдигна очи — спокойни, сериозни и съгласни.

— А материал? — изрече като насън Белия Петьо.

— Ще го правим у нас, под навеса. Татко ще позволи — рече Пирата.

Решението беше взето. Капитана не прикри радостта си — усмихна се, засия. Измъкна една тетрадка изпод възглавницата си.

— Ще направим помощни бригади към предприятията. Ето им списъка! Ако ни дадат по една-две дъски…

— Ще берем билки! — извика Пашата.

— И-и, дружинната ще се шашне! — завъртя пет пръста Тарльо.

Белия Петьо прегърна Петлето и Чушката и ги наклони към всички.

— Да пазим в тайна, да я изненадаме!

— Тайна!

— Пълна тайна!

— Ще казваме, че правим барака, дървена барака — продължи Белия.

— И, бам, кораб! Екстра!

— И никакви момичета!

— Ще раздрънкат всичко. Браво, Мичмане!

— Особено тая Елена, каквато е камбана.

Мичмана разклати ръката си като железен език.

— И не знаят да плуват, все ще се издавят — изписка Ването, радостен, че участвува в общата атака.

— Браво, Ване!

Гърбът на юнгата пламна от възхищенията им. Белия протегна ръка напред и изрече тайнствено:

— Пълна тайна! Който издаде…

Нещо стегна гърлото му и той не можа да каже нищо страшно.

— Да бъде трижди проклет! — продължи Тарльо.

— Пълна тайна! — повтори Мичмана и положи ръката си върху Петьовата.

— Нито дума, вечен ключ! — каза Торпи.

Паметникът на ръцете растеше. Всяко момче изричаше по нещо или повтаряше някое предишно заклинание.

Пирата каза:

— Ако не бъда ням, да онемея!

Пейчо:

— Заклевам се във вечна вярност!

Ването със свито сърце си избираше най-хубавата клетва, но като му дойде редът, повтори думите на Пашата, който беше преди него:

— Тайна до тъмен гроб!

Капитана положи ръка последен и каза твърдо и ясно:

— Който издаде, да остане без приятели!

Ръцете потръпнаха.

Навън блестеше майското слънце.

Ването взе купата със сладките и поднесе на всички поред. Тихо остави купата на масата, взе си и той една сладка и седна на чергата до леглото на Капитана. Захапа леко сладката със зъби, хвана с два пръста истинския, но малък кораб, бутна го в кутията и безшумно захлупи капака. Всички мълчаха.

След малко Ването изведнъж се сети:

— А на бате Димо? Ще кажем ли?

— Вярно, бе!

Капитана и Пирата трябваше да се погледнат отново.

— Да кажем. Той ще ни помогне.

— Ами ако не иска?

— Стига, бе, няма да иска! — възмути се юнгата. — Нали играе футбол с нас?

— Ване-е, Ване-е-е!

Ването пребледня. Идваше му да се мушне под кревата.

— Ване-е-е!

— Какво? — извика той от прозореца.

— Хайде да идеш за хляб, мамина душко!

— Ей сега, после — опита се юнгата да отложи поне с някоя и друга сладка минута.

— Бързай, мамина кифличко!…

— Ида! — изрева Ването, за да пресече сладкарската витрина, с която майка му изразяваше нежността си. Обикновено следваха „сладка баклавичко“, „плезирче“ и свършваха с „черно карамелче“.

Обърна се и каза жално:

— Трябва да ида.

Въздъхна.

Взе мукавената кутия и излезе с такива размекнати движения, че всички го съжалиха.

— Това не е живот! — каза Тарльо.

А Пашата съвсем печално изяде една сладка.

Внезапно вратата се отвори. Ването, задъхан и тревожен, сложи пръст на устните си и изшептя:

— Шшт! Женките идват!

Първа влезе Лиляна. Тя беше братовчедка на Капитана и се държеше като у дома си. Лицето на Мичмана доби вид на смачкан лимон. Румяна се усмихна на Пашата, мило и прилично, но Пашата се направи, че не я вижда. Момчетата наставаха. Донка и Росица влязоха ръка за ръка. Маргарита. Елена.

Елена държеше ръцете си отзад и неспокойно стискаше стръкчетата на две розички. Убоде се от шипче и нервно изправи убоденото пръстче. Розите беше донесла Лиляна, но така се случи, че в последния момент те останаха у нея. Не смееше да погледне към Капитана. И защо всички мълчат? И защо Мичмана и Белия Петьо я гледат така неприязнено?

В стаята беше съвсем тихо. Беше намислила какво да каже, а забрави всичко.

— Много ли си болен?

Капитана се усмихна.

— Не, не много.

Като че ли в стаята бяха само те двамата.

Влезе леля Софка.

— Момичета, сядайте! Боянчо, почерпи ли гостите си?

— Момент! — предложи услугите си Торпи.

Посегна към купата и се вкамени — в нея нямаше нищичко.

— Нищо, сега ще донеса.

Мичмана и Белия си прошепнаха нещо.

— Ние ще излезем — рече Мичмана. — Ще поиграем на топчета.

Момчетата се заизнизваха.

— После ще дойдем пак — каза Пирата.

— Какви хубави цветя! — зарадва се майка му, когато се върна. — Кой ти ги донесе, Боянчо?

— Елена — бързо отговори Лиляна.

— Те са от всичките — изчерви се Елена. — От градината на Лилянкини.

— Зная, зная. — Леля Софка я погали по косата. — Сега ще донеса една вазичка.

— Ако не си уморен, Маргарита ще ти каже какво учихме днес.

— Не, не съм — подчини се Капитана.

Елена седна до писалището и се умълча. Беше ѝ толкова радостно, а изведнъж всичко се промени. Знаеше, че момчетата ще са тук, и искаше да им заговори за отряда. Без учител край тях, без дружинната. Да не си мислят, че тя се изтъква. Да им каже, че ѝ е омръзнало да им чете доклади. Да се разберат, да направят нещо, каквото и да е, но нещо. Надяваше се, че Капитана ще ѝ помогне. И Пирата. Всички ги слушат. Защо нито единият, нито другият не направи усилие да спре момчетата? Защо? Тя видя на писалището книгата, която му беше дала преди два дена. И защо Лиляна излъга за розите? Тя не знае ли какво е хубаво и чисто приятелство?