Анастас Павлов
Капитанът (15)

14. Светкавица, вдигната на ръце

Стъклата на къщите звънтяха като чинели. Мазилки, олуци, комини падаха.

Пашата тичаше.

Където имаше паваж, набиваше го. Където нямаше, вдигаше тепсии прах.

Пашата тичаше.

От челото му струеше пот. Капки — лешници висяха от веждите му. Премрежиха очите му. Ризата залепна на гърба му.

Не спираше, не намаляваше.

Ръцете му се мятаха. Следобедното слънце печеше и от небето, и от плочниците. Въздухът трептеше.

Петлето го видя пръв.

— Паша! Паша!

Прие аеродинамична форма и замалко не стигна преди вика си.

— Паша! Къде тичаш?

— Ва-ва-ва… Ва-жна но-но-новина!

Петлето излетя като изстрелян.

— Петле! Ча-ча-чакай!

Петлето го изчака, като спринтираше на място, за да не изгуби ритъм и бързина. Пашата дотупа до него.

— Бър-зо! Фла-фла-фла…

Примижа да отисне потта от клепките си. Когато ги отвори, Петлето го нямаше. Пушилка очертаваше неговия бяг. Не стана нужда от „га“. Пашата дръпна два пъти въздух от място и отново се понесе бегом.

Флагът се развя над черницата. Пускаха го малко надолу и рязко го вдигаха нагоре до върха на пръта. Това освен „всички на борда!“ означаваше и „веднага!“.

Белия Петьо правеше кръгчета с колелото си, а Тарльо и Торпи търпеливо чакаха да им даде по едно кръгче.

— Всички на борда! Веднага!

Торпи — на рамката, Тарльо — на багажника. Белия натисна педалите.

Чичо Пей, Мичмана, Капитана вече бяха там.

— Какво става?

— Важна новина!

Ването стоеше пред фурната с мрежата за хляб. Пред него имаше само седем баби. Още пет-десет минути и хлебарят щеше да отвори пещта… От фурната флагът не се виждаше и само юнгата не подозираше нищо. Изведнъж той се втренчи и примигна.

По улицата тичаше с дългите си крака Чушката.

— Ване, флагът! — извика той.

Да, Чушката! Не че флагът се виждаше от морето и все пак именно той. Чушката тъкмо беше слязъл от влака. Позволи на майка си да го целуне един път, каза: „Моля, ей сега!“ и хукна. Кой знае какви събития стават!

Посрещнаха го с „ура!“ и всички го приеха като „важната новина“. Чушката се развълнува и извади от джоба си първото им писмо: сгъвано-прегъвано.

— Писмо за музей!

Бръкна отново и извади малко шишенце.

— Морска вода — за късмет!

Поръси всекиго с две-три капки.

Ването литкаше и взе завоя на Пиратовата улица с къса дъга и наклонен като мотоциклет. Видя пред себе си Пашата — на около десетина крачки от вратата. Даде газ — и-ха, няма да бъде последен. Пашата вече беше толкова уморен, че протича тези десет крачки с един крак на бордюра и един на паважа — нямаше сили да се сети защо някак си земята не е равна.

Когато Пашата се появи, всички разбраха, че не Чушката е важната новина. Той стигна до тях и ги гледаше с блуждаещ поглед. „Даже ми се привижда Чушката…“ — мислеше си той. Въздухът от гърдите му излизаше толкова бързо, че не можеше да словообразува. Протегна ръце напред и им показваше. Момчетата не разбираха нищо и изреваха:

— Казвай, Паша!

— Говори!

Само Ването прочете обърканите му движения, тревожен хвърли найлоновата мрежа и я стъпка с крак.

— Плановете!… Пощаджийката!… Ей такъв плик! И тичам като светкавица…

— Ура-а-а-а!

Светкавицата бе вдигната на ръце и, разбира се, в следния миг момчетата се объркаха в един куп: нещастниците под светкавицата, а щастливците — отгоре ѝ. Чушката, който знаеше как да се държи в обществото, се окопити пръв и изля останалата морска вода върху главата на вестоносеца.

— Ама не е честно — викаше Пашата.

— Олеле, крака ми! — пищеше Тарльо.

Пашата пипаше мократа си коса и миришеше косата си.

— Ама с какво ме поляхте? Не е честно!

— А бате Димо? Казвай, Паша!

— Нямаше го.

Пашата най-после усети, че седи неудобно. Понадигна се и Тарльо измъкна крака си.

— Ще се пръснем из града по двойки — нареждаше Капитана. — Които го намерят, единият се връща и вдига флага. Аз и Мичмана в центъра, Петьо с колелото — към тухларната. Тарльо и Пейчо — към училището… Ването и Пашата…

Целият град беше нарязан на парчета и двойките поемаха към своите зони.

— Ване, изпуснал си мрежичката.

Едва сега Капитана видя, че юнгата стоеше настрана и по бузата му тихо се стичаха сълзи. Домиля му и го прегърна през рамо.

— Нищо, Ване, така се случило. Хайде, бъди твърд старши моряк! Аз ти обещавам ти пръв…

Капитана се наведе и му зашепна на ухото. Юнгата се наведе и взе мрежичката.

— А защо ми даде Пашата на мене? Той не може да тича.

— В бързината. Хайде, че не мога да стигна Мичмана…

Тарльо и Пейчо тичаха към училището.

— Тарльо! Ти не куцаш!

Тарльо се учуди повече от Пейчо. Без да забележи, тичаше си най-редовно. Спря и опита. Стъпи на цяло ходило с ударения крак, извъртя го наляво, надясно.

— Тю-ю, никак не ме боли! Жалко, ще си умра от яд!

Затичаха.

— Защо!

— Ами ако е бил здрав от вчера, един ден съм куцал напразно.

Зоната на Ването и Пашата беше около гората. Като притичваха край фурната, Ването рече:

— Паша, чакай малко!

За Пашата предложението беше добре дошло. Приседна на витринния перваз и си завя с ръка за хлад. Точно срещу фурната продаваха сладолед. Малко момиченце подаде стотинки и продавачът му напълни вафлената кофичка. „Сега да му лизна пет-шест кофички — мислеше си Пашата, — пак ще тичам като светкавица!“ И като гледаше само в сладоледаджията, не видя, че бате Димо мина с „Вятката“ си по улицата.

След малко Ването излезе от фурната. Мрежата беше пълна с топли хлябове, а под мишниците притискаше още два. Пашата ги взе, за да му помогне.

— Леле, осем хляба! Гости ли имате?

— Всеки ден за хляб, всеки ден за хляб, сега няма да ходя цяла седмица — отвърна му Ването.

Пашата не разбираше защо, но кимаше и чопкаше от поверените му самуни. Занесоха седем хляба и половина.

От бате Димо нямаше никаква следа. Сутринта оправил пресите в тухларната, а утре и другиден щял да бъде в отпуска. По-късно момчетата научиха, че заминал с „Вятката“ нанякъде.

Момчетата решиха да го чакат пред дома му. Може би пък всеки момент ще се върне. Дойде вечерта. Огладняха. Никой не смееше да се отдели. Говореха си за добрите адмирали и добрите хора. Когато се стъмни съвсем, сетиха се за задачата на Белия и Тарльо.

Белия тръгна веднага, а Тарльо се опита да измоли:

— Капитане, Пират, а нека утре вечер, бе! Да видим плановете!

И се затича след мълчаливия Бял, като от жал ли, от що ли, закуца пак.

Така тяхното наказание стана двойно, защото малко след това бате Димо се върна.

— Бате Димо! Писмо!

— Адмиралското!

Пликът действително беше ей такъв. Бате Димо го донесе. Приклекнаха под уличната лампа. Сряза го внимателно.

— Е-е-е!

Плановете! И едно малко писмо, бележка:

Скъпи пионери!

Другарят контраадмирал ми заповяда да ви изпратя исканите планове за малък кораб. Когато изработите частите, съобщете непременно. Ще дойда да ви помогна при сглобяването. С морски привет…

Отдолу имаше някакъв неразбираем подпис и под него в скоби:

— И-и, бам, контраадмирал! — рече Торпи. — Това сигурно е повече от адмирал.