Анастас Павлов
Капитанът (20)

19. Човек зад борда

Коркова тапа спокойно лежеше върху вира. Водите на Голямата река бяха спаднали от сушата и по дълбоките места изглеждаха неподвижни. Ването държеше пръчката. От сутринта са тука, а тапата не е помръднала. Их, ако слязат надолу по реката, какви вирове има!

— Капитане!

Капитана човъркаше земята със сухо клонче. Какво пък — ако Белия пак направи така, пак ще го набие.

— Вярно ли е това, дето Мичмана разправяше?

Няма да се извини! Всичко е свършено! На колене да го молят, няма да се извини!

— Вярно ли е, Капитане?

И бате Димо няма да си върне думите назад. Просто — за авторитет. Възрастните не отстъпват.

— Кажи, бе Капитане!

Никой не му е бил приятел — всички гласуваха.

Ването остави пръчката. Взе празното консервено канче и тихо слезе до водата. Напълни го. Отиде към дигата. Приклекна. Бавно и внимателно изсипваше водата в малка дупка.

Ех, ако намерят някоя торбичка с жълтици. Ще си купят един скутер, ама мощен, и ще си цепят по Голямата река. Жжжжж! Ония ще се пукнат от завист. Или не! Ще им го оставят тайно под навеса. Като оная дъска, която намериха една сутрин. Кой и откъде я беше донесъл, така и не се узна. Я, много им се иска! Няма да им го оставят. Ще си цепят по Голямата река.

— Ване, какво правиш?

— Ще уловя щурче.

— Остави!

— Ама на червей не кълве.

— Остави!

— Защо, бе Капитане?

— Защото така.

Снощи големият щурец не се обади, цяла нощ не се обади. Чирко. Какво се е случило с него? Капитана дълго стоя на прозореца и го чака.

Ването се върна. Синьо водно конче спря в стоящ полет над тапата. Сега ще кацне, сигурно ще кацне. Кацна. Същински хеликоптер. Тапата трепна. Кончето се стрелна и изчезна.

— Капитане!

Подръпна го. Посочи му с брада.

— Има нещо.

Подаде му пръчката. Не смееше да помръдне. Тапата, почуквана, заигра. Успокои се.

— Пак заспа — каза Ването.

Капитана хвана влакната. Тапата се носеше едва забележимо към талвега. Долу имаше риба. Стара и хитра. И не малка — малките непрекъснато и глупаво дърпат на къси отсечки.

Тапата изчезна изведнъж. Капитана изчака миг и засече. Върбовата пръчка се огъна.

— Налапа, Капитане, налапа!

Ването подскочи. И-ха!

— Голяма ли е, Капитане? Като оная ли?

Малкият не знаеше колко е безнадеждно да се радва! Капитана отчаян управляваше влакното. То беше съвсем късо. Хубавото му влакно, цяла ролка, остана под навеса. Притегли силно. Искаше поне да види рибата.

— Ох, ох, ох! Сега ще видят те!

Един сом, като оня или по-голям, изпляска над водата и стремглаво заби към дъното. Обтегнатото влакно иззвънтя. Пръчката се изправи успокоена. Тапата изплува.

— Скъса — произнесе Ването.

Капитана заби пръчката в пясъка.

— Край! — рече той. — Нямаше влакно.

Малкият седна и се умълча. Искаше му се да каже, помниш ли, скривалището на Църнето, ето тук… Загледа се в стария каик, във високия бряст. Мъчеше се да заиграе на ум. Сякаш всичко беше се променило. Каютата, рулят. Мачтата я нямаше. Котвата, и-и, тя си стои пусната, забравили са да я вдигнат. Малката река почти нямаше вода. Ако стъпят в каика, дъното му ще шльопне в тинята.

— Капитане…

Ония сега са под навеса. Какъв ли е моторът? Ако не беше Капитана, щяха да го карат с лопати. Да им се смее целият град!

— Капитане, Фомича дали е плавал до Африка?

И понеже големият мълчеше, малкият си отговори сам:

— Сигурно е плавал. Нали, Капитане?

Беше излязъл вятър. Върбите над тях прошумяваха. По небето се събираха черни облаци с бели фъндъци.

— Нали?

Само за това си мисли тоя карамел!

— Сигурно, нали?

— Не бойте се!

Църнето се надвеси над тях.

— Не се боим — отвърна му Капитана.

— Обажда ли се нещо?

— Един сом ни скъса. Ей такъв.

Ването му показа с малко повече.

— Тук има големи парчета. Сам човек не може да ги извади. Къде ви е тайфата?

— Ей там.

— Гледам, живеете си.

Църнето приседна. Измъкна от джоба си кукичка и влакно. Върза кукичката удивително сръчно, наниза червей и заметна. Придърпа тапата към брега и подаде пръчката на Ването.

— Дръж! Тук, в корените, се въртят лигавчета. Те са най-сладки. После ще ви дам и влакно. Аз имам влакно.

Ването се мъчеше да гледа в тапата, но очите му сами отиваха към надвесената върба. Църнето разбра по-другояче.

— Какво мислиш, че съм го откраднал ли? В неделя един балама скъса при помпата и го хвана страх да влезе. Два часа го чаках да си отиде.

Капитана мълчеше и хвърляше малки камъчета във водата. Ако не беше станал боят, щеше да им каже. За да не се съмнява всеки във всеки.

— А защо мислите, че крада? Топчетата щях да ви върна. Защо ми са топчета, разбираш ли? Аз няма с кого да играя на топчета.

Какво се присламчва това Църне? Дали пък той не е оставил дъската? Миналия път им предложи лигавчетата… Толкова трудно ли е да бъдеш сам?

— А, бе Капитане, защо не говорите с мене?

Капитана вдигна глава.

— За какво?

— Вярно. За нищо.

— Къде е Чико?

— Чико лови риба. Уча го на голяма магия. Щом плувката потъне, да залае. Ще го науча, ще видите!

Обърна лице към небето и подуши въздуха.

— Идва градушка. Хайде да се обираме!

Чу се лаят на Чико.

— Казвах ли ви?

Затичаха.

Четирикракият риболовец обаче беше застанал над една костенурка и лаеше от яд, че тя благоразумно не се подава.

— Чико! Ех, Чико, няма да стане рибар от тебе.

Кучето подви опашка и отиде при пръчката, а Ването зае неговото място при костенурката.

Екипажът работеше. Бате Димо разглобяваше мотора и от време на време поглеждаше към притъмненото. Мълчаливо подаваше части на момчетата. Те ги миеха с бензин, бършеха ги и ги лъскаха с топки конци. Някои нарочно се поразмазаха със смазка, та да изглеждат по̀ монтьори.

— Мичмане, подай чукчето!

Хвърлиха се всички. Петлето, най-близо и най-скоклив, изпревари ги. Отиде при моряка и му го подаде. Другите със завист видяха, че Фомича му каза нещо и Петлето смешно закима. Не се чуваше нищо, защото Пирата режеше с триона една дебела дъска.

— Какво ти каза?

— Каза? — завика момчето.

Сега пък Пирата спря и стана тихо. Петлето глътна следващата дума, наведе се и им изшептя:

— Не кораб, крайцер ще стане, опасна работа!

— Какво е опасно? — попита Пашата, който чу само последните думи.

Чукнаха първите капки. Докато момчетата и Димо приберат всичко под навеса, заплющя. Обърна в ситен град. Ледените парченца забарабаниха. С керемидите от Ремзавода момчетата бяха подменили слабите места на навеса — не капеше отникъде. Седнаха на кютючетата и умолително закривиха лица.

Морякът не беше нито от приключенските книги, нито от филмите, но беше същински и добър като… като бате Димо. Още първия ден се примири със съдбата си на разказвач.

— Един път, малко преди да стигнем Масления нос, внезапно излезе вятър. Брегът — опасна работа! Скали. Пристанища — далеч. А бурята…

— Опасна работа! — без да иска, продума Торпи.

— Точно така — не се смути морякът и продължи: — Вълнение — девет бала…

— Колко? — тихо попита Пашата.

Девет — показа му с пръсти Чичо Пей.

— Иий! — учуди се момчето, макар че нито то, нито друго под навеса знаеше колко е девет бала.

Само Мичмана:

— Това са девет вълни една върху друга.

— Водата залива палубата — метла. Намаляваме ход. Инак — ще попаднем между две вълни и — ооолуп! — край. Заваля дъжд. Плющи, гърми — опасна работа, — посред бял ден се стъмни. Стана ей като сега. И изведнъж — един от нашите падна зад борда. Машини — стоп! Човек зад борда. Наш човек, другар. Няма да го оставим в морето, та ако ще всички да загинем. Хвърляме въже. Един път, втори път… Измъкваме го. Това е закон за моряка — не оставяй другаря си в беда! Голямо е морето, момчета, падне ли някой от борда, няма да стигне до бряг.

Градушката се стопи в гъст пороен дъжд.

Пирата беше втренчил очи към празното кютюче на Капитана. Сам му го беше избирал от големия куп. След съвета две кютючета стояха до дървения устой на навеса. Там пречеха, но момчетата свикнаха да ги прекрачват и никой не понечи да ги премести или да ги върне в купа. А тази история? Дали морякът и машинистът не бяха се сговорили. Пирата крадливо погледна към бате Димо. Не. Димо беше запалил цигара и я държеше с двата си най-чисти пръста. „Да ги бях оставил сами да си решат — мислеше си той. Както с дъските от строежа.“ Улови крадливия поглед на Пирата. Забеляза как Мичмана, Торпи, Петлето отбягваха да го поглеждат, как Белия се върти гузно. Та те не са малки, не са деца, това са вече малки разумни граждани. Раздаде им своето нервно правосъдие. Пък и Капитана — защо е тръгнал на бой, уж сдържан… Голямата надежда на машиниста беше, че Капитана сам ще разбере безизходицата и ще се върне.

Вечерта, когато големите си отидоха, Пирата дръпна Белия Петьо. Другите се отдалечиха сами, като се досещаха какъв разговор ще се води.

— А ние с Тарльо как си свалихме фланелките? Той що се сърди? — опитваше се да се оправдае Белия.

— Ще идеш ли?

— Пират, ама…

— Ще идеш ли?

Белия клюмна. Примоли се:

— Пират, ела и ти!

Свирнаха няколко пъти пред прозореца на Капитана. Другите момчета ги очакваха наблизо.

Църнето, Капитана и Ването шляпаха из калта край Голямата река. Старшият моряк и Чико вече бяха големи приятели. Чико охотно му подаваше изкаляната си лапа за „здрасти“, прескачаше пръчки, които Ването му държеше, оставяше се да го гали.

— Ей, ще го разглезиш и после няма да слуша — мъмреше го Църнето. — А искате ли да идем на Синия вир, а? Не е далече, седем-осем километра. Когато водата спадне, там се събират сомове, колкото телета. Да мине мътилката и — там.

Предложението беше добре дошло за Капитана. Не можеше да остава в къщи — майка му, баща му щяха да се досетят, че се е случило нещо. Страхуваше се също, че „те“ могат да го потърсят, да го увещават. Едно извинение, голяма работа! Или Елена. Ако не беше Ването, можеше да отиде при свои братовчеди в близко село — всяко лято ходеше там по за седмица. Те са много добри момчета и го обичат. Или да тръгне с Църнето, да станат три Църнета.

Върнаха се по тъмно. Когато минаваха по теснолинейката, Църнето попита:

— А Димо, какво, машинисти ли ще ви прави?

— Не. Показва ни само — измънка Капитана.

— Видях аз.

Очите на голямото момче бялнаха в тъмното. Спря.

— Гледам, приятели сте, а?

Капитана кимна. Ето каква била работата! Беше го срам да каже за изключването. „На грешни порти чукаш, Църне!“ Църнето се чудеше как да продължи, без да моли. Не намери думите. Не се ли сеща този Капитан? Пак се умълча като пън.

— Ама курс ли е това? За дрезинкаджии?

— Не.

Наближиха тухларната. Като мълчи, нека си мълчи!

— Аз ще мина отдолу, разбираш ли — каза Църнето с мъка. — Да не ви виждат с мене.

— А не, защо? Ще вървим заедно.

— Знам какво говорят за мене. И ти си го мислиш, знам. Окрал баща си. Парите бяха мои, а дъртият искаше да ги изпие, разбра ли? Нищо, мога си и сам. Чико!

Двамата кривнаха и забиха рязко като риби в тъмното.

— Капитане, хайде да не ходим на Синия вир! Страх ме е.

Непристъпен, а той бил само горък, мислеше си Капитана. Показа юмруците си, за да не вдигне ръце. Сърди се, за да не се помирява. Три Църнета, глупости, няма нито едно Църне. Но той няма да се предаде! Ще се прости с кораба, както се прости с каика. Всички дигнаха ръка срещу него. И Пирата. Какво иска, да стане капитан ли? Нека стане, не е лошо момче. Може би вече са го избрали… Нищо!

Ването го улови за ръката.

— Капитане, студено ми е! Хайде да си ходим.

Какъв порой се изля! Ако Чирко се е върнал и водата го е заварила в дупката, свършено е с него.