Анастас Павлов
Капитанът (13)

12. Безветрие

Така момчетата станаха собственици на цял куп керемиди. Трупнаха ги под навеса на Пирата и на следния ден забравиха за тяхното съществуване, макар че винаги им червенееха пред очите.

Минаха няколко дни на пълно безветрие. Пирата прикова някогашната мачта на високата черница в двора. С помощта на въженца вдигнаха син флаг. Това означаваше сигнал: „Всички на борда!“ Щом е вдигнат, всеки, където и да се намира, каквото и да върши, да тича като светкавица към Пиратови. Петлето, Торпи и Ването се пръснаха на три страни — флагът се виждаше отдалеч.

Откъм морето не идваше никаква вест.

— Ама не е честно — рече един път Пашата, — поне да драсне два-три реда тоя адмирал, бе!

Момчетата загубиха вяра в адмиралите, в директорите и в хората. Мичмана се умисли и пускаше непрекъснато гуми, а Пашата понякога губеше апетита си.

Бате Димо забеляза клюмването и се опита да ги зарадва: ще ги прави машинисти. Една сутрин ги събра при дрезинката. Показа им лостовете, устройството. Поред те пътуваха с него до изкопите и обратно. Сетне всеки лъжеше, че е карал сам от еди-къде си до къде си еди. Без Мичмана — той пак не можеше да си представя. Сам, според него, беше без бате Димо — сам да закараш влакчето и да го върнеш. За съжаление тази сутрин на машинисти остана единствена. Следобеда старите преси на тухларната закуцаха и заспираха, когато си искат и както си искат. Димо трябваше непрекъснато да бъде около тях, а вечер оставаше до късно ля ги разглобява и сглобява.

В безветрието момчетата се вдигаха рано-рано сутрин и отиваха на риболов по Голямата река. Само за Ването това беше „и-ха!“. Тапите шареха по вировете, а въдичарите сушаха мокрите си крака на първото слънце.

Един път Тарльо се беше загледал в тапата на Торпи, когато влакното силно и тежко го удари по ръката.

— Сом, братя, сом! — изкрещя той и уплашен, отпускаше найлон. — Чудовище!

— Вярно е! Елате, елате бързо! — извика и Торпи.

Тогава екипажът изскочи изведнъж от тръстиките и храсталаците. На Тарльовия вик никой не повярва, защото той няколко пъти ги беше събирал около себе си, преди да извади някой микроскопичен пръскач. Сега беше закачил една голяма истина. Когато подаде късата си върбова пръчка на Пирата, ръцете му трепереха.

— Голям е! — каза спокойно Пирата.

Беше признат специалист по изваждане на чудовища. Опъваше влакното, отпускаше пестеливо дължина, умно не позволяваше на закачената риба да си почива. Ването и Тарльо подскачаха по брега, другите наблюдаваха или даваха безполезни съвети, а Пашата бързо събираше сухи клончета и съчки за огън.

Влакното беше късо — около десетина метра. С мощните си удари сомът вече беше принудил Пирата да го отпусне почти цялото. Момчето не се безпокоеше. До него, съблечени по плувки, стояха Капитана и Белия, изпитани плувци и сомопреследвачи. Пирата подаде пръчката на Белия Петьо. Той и Капитана се хвърлиха във водата. Петьо държеше пръчката, а Капитана плуваше пред него и опъваше влакното — сомът не трябваше да си отдъхва. Скоро рибата се измори и започна да връща влакно. Пръчката отново беше в ръцете на Пирата. Капитана и Белия стояха до колене във водата до брега.

— Ето го!

— Шшшт! Ще го изплашите.

— Кит!

Сомът се подаде над водата, сив и лъскав, превъртя се и заби към дъното. Това беше последният му отпор. Свършил силите си, подчини се.

— Не мърдайте! — предупреди Пирата и бързо го вадеше с влакното.

В плиткото се мярнаха уморените извивки на широкия му гръб. Забеляза Капитана и кривна. Белия с бързо движение мушна ръце под него и с един мах го изхвърли на пясъка.

Горкият сом! Разбра всичко, когато беше късно. Дори не можа да перне никого с опашката си. Притиснат, издъхваше на слънцето и въздуха. Беше едро парче, най-малко пет килограма или около осем, както казваха после всички участници. Всъщност — не повече от два.

Пирата го изчисти и наряза на тънки резени. В същото време другите издялкаха върбови пръчици за шишове. Жарта отдавна беше готова и Пашата я раздухваше с мощния си мях. Момчетата наизвадиха хляб, домати, сирене. Торпи с гордост постави в средата гаванката с лют червен пипер — любим деликатес на екипажа. За десерт носеха халва, която се купуваше с общи пари, разделяше се с аптекарска точност и се разпределяше по жребие.

Набучиха резените на върбовите пръчки и наклякаха около жарта. Капчици зацвъртяха, размириса се на риба, половин хляб изчезна от чупене, преди още да почне пиршеството. След богатата закуска разположиха се под сянката на големия бряст.

— Аз ви казвам — говореше Пашата, — един поход за билки и ще станем милионери. Има някои много скъпи. Ама не е честно, кой хвърля камъчета? Ако открием беладона, ще спечелим пари за морска барака.

— По нашите места няма беладона — пресече го Мичмана.

— А ако открием?

— С а̀ко не става, бако!

— Можем да берем лайка — предложи Петлето, както си чистеше зъбите с тънка сламчица.

— Шипките са по-скъпи. Знам едно място на хълмовете — пълно е! — каза Белия.

— Трай, коньо, за зелена трева! Шипките зреят чак през октомври — обади се Тарльо. — Трябва да бъдем реалисти. Така както гледам дървеното мостче, мисля, ще стигне за едно корабче.

Беше се излегнал по гръб до Белия, подпрял глава на ръцете си.

— И без това никой не минава по него.

— Да не беше гнило като каика, ставаше — каза Пирата.

— Тук някога е минавал път, в старо време. Дядо ми е разказвал — започна Мичмана. — Той е по-стар и от дядо Мичо.

Другите се умълчаха.

— По това мостче са минавали керваните за тракийските панаири. На катъри и коне, даже и на камили са пренасяли стоките си. С каика са минавали през Голямата река. Ама преди дядо Мичо имало друг каикчия — Вълчан. Той разправял, че по времето на кърджалиите много кервани са били ограбени. Това е.

— Е? — попита Петлето, който за пръв път чуваше тази история.

— Представи си, Петле, че ти си тежък търговец. Бил си на Узунджовския панаир, продал си десет товара стоки и се връщаш с пълна кесия злато. Вървиш по пътя край Голямата река. Изведнъж чуваш конски тропот, зад теб, пред теб — разбойници!

— Бам! — не се стърпя Торпи.

— Какво ще направиш?

Петлето се почеса.

— Ще извикаш милиция! — помогна му Тарльо и за всеки случай се дръпна по-настрана от Мичмана.

— Милиция! — надвика смеха на момчетата той. Видяхте ли, че не знаете! Първо — или ще ги скриеш веднага под някой камък, и второ — или ще заровиш жълтиците в пясъка.

— Е?

— Екци и две! Дядо ми е казвал: има заровено злато по нашата земя, разбойнишки край е била.

Мичмана примижа. Сянката се беше преместила и той беше останал на слънце.

— В пясъка може да има, но под камъните няма нищо — С мъка се задържаше сериозен Тарльо. — Всичките съм ги обръщал да търся червеи. А за заровени жълтици знам един начин…

— И аз го знам — пресече го Мичмана. — Апаратче, като часовник.

— Не, не! Ще хванем една къртица и ще я намажем с мед. Тя, като рови, някоя жълтица ще ѝ се залепи за задника…

Само Мичмана не се засмя.

— Що ще хабим мед, може и с лепило — каза Пашата.

— Църнето! — извика тихо Ването и смехът спря като отрязан с ножица.

Голямото момче ги наблюдаваше отдавна. Отделни думи от разговора им стигаха до него. Щом видя, че го забелязаха, тръгна към тях. В ръцете си носеше връзка с четири-пет лигавчета. Чико подскачаше пред него.

— Мълчете и не му отвръщайте — тихо ги предупреди Пирата.

— Оставете на мене — рече Тарльо.

Църнето мина по мостчето. Чико вече се въртеше край момчетата.

— Чико! Чико! Кучи, кучи! — помами го Тарльо.

— Сега паднахте ли ми, а? Чико, тук!

Кучето неохотно приклекна в краката му.

— Църне, вярно ли, че Чико разбира всичко, каквото му кажеш? — попита Тарльо.

Голямото момче пусна тънка струйка през зъбите си. Пак някак си не подхождаше да цапне някой. Направи заплашителна крачка към Пашата и се наведе. Пашата трепна. Църнето взе един камък и се засмя сухо.

— А вие как мислите, а? Вярно ли?

Наплюнчи камъка. Чико в стойка не изпускаше от очи ръката му. Църнето се обърна към острова в Голямата река и го метна с все сила. Камъкът прелетя и падна на другия бряг. Чико го проследи.

— Донеси!

Кучето се стрелна веднага.

— Стой!

Закова се на брега.

— Донеси!

Хвърли се в реката.

— Ей! — учудиха се момчетата.

— Не е просто куче — каза Тарльо. — Простите, като им хвърлиш камък, тичат като щури. А виж Чико — професор!

— Всеки да сложи по нещо тука! — посочи им Църнето. — Кърпа, фланелка. Хайде по-бързо, че Чико се връща.

Чико притича, остави камъка пред Църнето, изчака похвалата и тръсна мократа си козина. Голямото момче го изчака малко — да се изсуши и да си почине.

— Търси! Чико, търси! Не ме гледай, търси, ти казвам!

Една по една оставените вещи бяха върнати на собствениците им.

— Браво! Умно!

— Църне, а вярно ли, че ако му кажеш една дума, може да разкъса човек?

— Много искаш да знаеш! Хем цирк без пари, хем не ядохте бой, че и още, ама нищо, от мен да мине. Искате ли рибата?

— Хванахме.

— Виждам. Чико, хайде!

Двамата тръгнаха по брега на Голямата река. Чико се обръщаше жално назад и гледаше към момчетата, а Църнето премисляше срещата. В оная сутрин ги беше видял край дрезинката — какво ставаше там? Искаше му се да ги попита — какво става, бе, курс за машинисти ли има, какво става? Ех, не му вървеше на разговори. Ако не ги беше изплашил…

Има ли такава дума или няма? Или Тарльо лъже? Защо не я каза, когато бате Димо му извиваше ръката?

Ването гледаше и си мислеше за тайното му скривалище. Беше го казал само на Капитана. Църнето — по цял ден сам, без никакъв приятел… Та така човек може да забрави думите!