Анастас Павлов
Капитанът (16)

15. Най-най-най

Момичетата репетираха всеки следобед в двора на Елена. Имаха желание да дадат невиждано представление: с декори, с костюми, с музика и танци. Напук на момчетата, които са толкова-толкова важни. От години всяко лято в квартала възникваше театър за малките. Някога си първите го бяха нарекли „Шарена черга“ и името остана, макар често пъти завесите да бяха от одеяла. Първи на репетицията идваха зрителите. Те се налепваха по всички процепи и дупки на оградата. Момичетата не ги пъдеха, защото си спомняха, че самите те така бяха се сдобили с актьорски и режисьорски дар.

Тази година наистина програмата щеше да бъде много интересна. По предложение на Елена момичетата измислиха един моряшки танц. Петима моряци тръгват на далечно плаване. Петима моряци и един готвач. Готвач играеше Румяна, хитро подпълнена с толкова възглавници, че по обем да покрива Пашата. Две момичета държаха рамката на кораб от мукава и леко го полюляваха. Излизаше буря. Моряците залитаха по палубата. Корабът потъваше — с танц-плуване моряците и готвачът с лъжицата се спасяваха.

Представлението завършваше с малката пиеска „Трите пеперуди“. Ролите вече бяха научени и от артистките, и от зрителите. Сега правеха репетиции с костюми.

Маргарита като най-висока от всички играеше слънцето. Лицето ѝ беше обиколено от жълт картонен диск с остри лъчи.

Този ден Елена, нетърпелива и нервна, скритом поглеждаше часовника си. Момичетата се чудеха защо днес тя не ги кара да повтарят по десет пъти, когато сбъркат нещо.

— Нищо, това го знаем — примиряваше се тя с всяка грешка. — Продължаваме нататък.

До края на репетицията оставаше съвсем малко — Маргарита да разпръсне облаците, да изгрее на небето и да изсуши крилцата на пеперудките. Донка засвири финалния танц на акордеона. По средата Маргарита спря изведнъж и отпусна ръце. Без да каже нито дума, извади от джоба на полата си очилата и като внимаваше да не си счупи слънчевите лъчи, сложи ги.

Цветята и пеперудите я изгледаха. „Аз ли съм направила диска като слънчоглед или тя прилича на слънчоглед?“ — не можеше да реши Елена.

— Момичета, разберете, не мога да танцувам без очила.

— Слънце с очила? Не може.

— Защо не? А как има очила за слънце?

Елена повдигна крила — тя играеше пеперудка. „Утре непременно трябва да ѝ изрежа един нов диск.“

— Добре. Продължаваме.

Донка започна танца от началото.

— Не, не! Откъдето бяхме стигнали!

Край. Свършиха. Елена застана пред Лиляна.

— Лиле, свали ми крилата! Момичета, утре репетиция в… в… шест часа! Лиле, нали ще отидем сега?

При завесата от черги имаше една книга. Елена я взе, хвана Лиляна за ръка и двете изтичаха бързо навън.

От случайната им среща пред вратата на Ремзавода Елена не беше виждала Капитана. Тогава тя си отиде обидена и реши завинаги и завсякога, че никога, никога повече няма да го погледне, че съвсем никога няма да му проговори. Какво правят момчетата, защо странят — отдавна не я интересуваше, — но той защо се отдръпна, без да ѝ каже нито дума. Та това е невъзпитано, некултурно! Поне да ѝ каже, че е зает, че няма време, каквото иска… Срамуваше ли се или що? Понякога ѝ се струваше, че, без да иска, го е обидила. Премисляше всеки разговор и постъпка. Минаваше по неговите улици, край Мичманови, край Пирата. Почти непрекъснато носеше книгата със себе си, за да има повод да го спре и заприказва.

— Елена, от библиотеката ли е? — питаше Румяна.

— Още ли не си я прочела? — питаше Росица.

Най-после Капитана ѝ се обади по телефона. Смутолеви някакво извинение. Ще дойде да вземе книгата и да донесе нейната. Да не му се сърди… и бързо-бързо затвори телефона. Утре.

Утрето стана днес. Тя ще отиде. Нека да не мисли, че е горда! С Лиляна, защото сама е неудобно.

Леля Софка беше в градината и простираше пране.

— Добър ден! Тука ли е Боян?

— Добър ден! Няма го. Да не е в Стоянчови?

— Исках да му върна една книга — и Елена смутено я показа за доказателство.

— Оставете му я в стаята. Лилянке, ти нали я знаеш?

Влязоха плахи. Елена остави книгата на писалището. Видя на другия край грижливо подвързаната тетрадка с нарисуваното корабче. Лиляна предусети желанието ѝ и я подръпна.

— Елена, недей!

Пристъпиха и двете. Ръката на Елена потрепери при докосването. Не смееше да я отвори.

— Елена, ако си дойде…

Елена дишаше неспокойно. Пламна. Бузите ѝ поруменяха. Колебанието бавно отстъпваше, но отстъпваше пред любопитството. Тя сложи пръста си под корицата. Ще види само първата страница… само първата…

„Корабен дневник.“

Беше написано с несръчни главни букви.

— Елена!

— Лиле, много те моля, иди гледай да не дойде някой! Моля ти се!

Елена разлистваше бързо, нетърпеливо. Не смееше да чете поред, имаше още толкова много страници.

Беше дневник за живота на корабостроителите. Клетвата за вярност и тайна. Корабният устав. Разговори и надежди под навеса на Пирата и край Голямата река.

Пашата само бълнува поход за билки. Беладона, синя тинтява. Ако момичетата бяха с нас, можеше да го сложим началник на билкова бригада…

Радости и мъки. Фунийковото писмо. От Чушката и до Чушката. Всяка вечер Капитана беше записвал по нещо.

Вратата се отвори. Елена трепна цялата, прималя ѝ. Сърцето ѝ се разтупа.

— Елена, хайде! Ще умра от срам!

— Още мъничко, моля ти се!

Лиляна остана на отворената врата, повдигната на пръсти, за да вижда леля Софка и двора, превърната в слух.

Днес пак бяхме на дъскорезницата. Разчиствахме стърготини и талаш, сортирахме дъски, подреждахме и товарихме камиони. Ръцете ни миришат на бор, лепнат от смола. Сега горе е най-напрегнатата работа. Шефът им казал на бате Димо, че сме ги спасили от задръстване и че ще ни дадат материал, колкото ни трябва. Бате Димо и Дочо го изчислиха по плановете. Дочо казал, че било „нищо и половина, всякак щяло да стане“. Не смеем да вярваме. Тарльо каза, че сега най-важното е да не минаваме под чатали. Мичмана и Белия Петьо работят като лъвове. Мъчно ми е за наказанието. Една седмица било страшно много. Белия отбягва да ми говори. Сигурно още ми е сърдит. Нищо, ще се подобрим.

Елена прелисти страницата.

Дадоха ни! Дадоха ни! Ването завика „ура!“. Още през деня видяхме, че бате Димо и Дочо избират дъски и ги подреждат. Когато вечерта ги товарехме на един от камионите, бате Димо попита: „Петьо, Тарльо, хубави ли са, а?“ „Екстра, бате Димо!“ „Ама по-екстра ли са от тия на строежа?“ Тогава Белия ме погледна особено. Той помисли, че аз съм казал на бате Димо за откраднатите дъски. Откъде е научил той? Не вярвам някой от нас да му е казал. Загадка.

— Елена!

— Последната страница!

Работим частите в училищната работилница. Пълна конспирация. Пирата е същински майстор. Всички тънки и специални работи оставяме на него. Трябват ни още някои неща: блажна боя, мотор. Мотор! Мисля си нещо. Дано сполучи!

Имаме ли мотор, дойде ли Фомича, аз ще бъда най-щастливият човек на земята, най-най-най!

Елена затвори тетрадката. Погали нарисуваното корабче. Остави я на писалището.

— Какво? — попита я Лиляна.

Тя не отговаряше.

Излязоха на улицата.

— Нашите момчета правят нещо чудесно! Трябва да им помогнем!

Погледна часовника си.

— Лиле, да отидем у Донкини! Тръгнаха с бързи, радостни крачки.

„Ако момичетата бяха с нас…“ Дано не ѝ се разсърди много за това, което направи! Лиляна не бива да му казва!