Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
raglub (2015)

Издание:

Автор: Анастас Павлов

Заглавие: Капитанът

Издание: първо

Издател: Народна младеж

Град на издателя: София

Година на издаване: 1967

Тип: повест

Националност: българска

Печатница: „Димитър Благоев“

Излязла от печат: 15.VI.1967 г.

Редактор: Иванка Филипова

Художествен редактор: Иван Стоилов

Технически редактор: Димитър Цветков

Художник: Любен Диманов

Коректор: Мери Керанкова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1864

История

  1. — Добавяне

6. Бомби, но със закъснител

Може би нищо нямаше да се случи, ако бате Димо беше свободен и веднага бяха върнали каика на старото му място. Тогава момчетата щяха да се отърват само с избухването на няколко бомби със закъснител и книгата щеше да свърши.

Бомбите избухваха и в моряшката, и в пиратската махала с трясък, който като че ли приличаше на плесници (голяма пукотевица беше).

— Като се върне баща ти, мисли му!

Мичмана преглъщаше. Какво ли има да му мисли? Като библейски пророк Мичмана виждаше съвсем ясно близкото си бъдеще. Единствената му надежда беше в милостивото сърце на майка му. Ако я помоли… Мичмана преглътна и остана неподвижен и мълчалив. Съдба! В бой, с бой — растеше.

— Най-мъчно се върви, когато някой те води за ухото. Тарльо викаше: „О, ма!“ — и се мъчеше така да нагласи главата си към движенията на майка си, че да спести от тегленето. Тя енергично го заведе до дворната чешма, подритна легена пред него и пусна водата.

— Като изпереш тази риза, ще получиш друга!

Тарльо виждаше сянката ѝ на плочника и започна да сапунисва. Тя ще постои, постои, па ще си отиде, и тогава, като вземе ей оная сламка, ще си надува сапунени мехури.

Пашовата майка, голямата чистница, едва не припадна. Тя сложи ръка на сърцето си, затвори очи и се олюля. След миг се свести.

— Ох, на мама говедцето! Къде се нагласи така?

— Паднах — излъга най-просташки Пашата.

— Къде ми падна? — Тонът постепенно се повишаваше към буря. — Къде? Казвай!

— На вълнолома.

— Каква вълнолома?

— Дигата.

Тя го хвана с два пръста за едно чисто място на яката, въртеше го и недоумяваше пред черните и кафяви попадения. Ако имаше свободно от кал пространство, щеше да го шляпне.

— Какво си търсил там?

— Билки.

— Сега ще те билкосам!

Бурята избухна!

— Вън, вън! Ще изцапаш цялата къща! Живота ми съсипа!

Тя влезе вътре и Пашата, чинно застанал до вратата и кучешки огладнял, чуваше как нарежда плачевно:

— Боже, божичко-о-о, как исках да си имам чисто дете, да ми свети като ясно слънце…

След малко тя се показа с найлонова престилка, тенджера гореща вода, малка остра четка и сапун.

Пашата бе съблечен и изкъпан вън по най-жесток начин. Водата го пареше, четката го жулеше, сапунът му лютеше в очите, а на всичкото отгоре по едно време влезе Румяна да го питала решил ли е задачите по аритметика.

Когато той светна като ясно слънце и седна с винаги отличния си апетит на масата, майка му приседна до него и му заговори с тих, трогателен глас:

— Ама може ли така, Руменчо, защо правиш така, майко? Виж другите деца какви са, ама вземай пример от тях. Ох, блазе ѝ на Стефчовата майка, на Петьовата — чистички, чистички, едно петънце не можеш да видиш по тях.

Пашата кимаше кротко, обещаващо.

Разбира се, не всички участници в ахелойската битка пострадаха. Някои съвсем незабелязано преминаха към мирния живот.

Ването се шмугна в килера, без никой да го види, смъкна изкаляната си фланелка, бутна я под купа непрани дрехи и облече друга. Взе мрежата.

— Майко-о, отивам за хляб! — извика ѝ от двора. За пръв път юнгата отиваше с желание към опашката с болните баби.

У Белия Петьо нямаше никой и до завръщането на родителите от работа той успя да заличи всичко — изми се, изпра блузата и седна да учи.

Пейчо използува таланта си на поет и съчини една героическа история. Връща се от училище. Гледа едно малко момиченце. Момиченцето плаче неутешимо. Сълзиците му текат.

— Как да го успокоя, мамо? Някакви гаменчета му взели новата шарена топка. Възмутих се от дъното на душата си. Какви лоши деца има!

Той ги намира. И макар че те са три, взема им топката и я връща на момиченцето. То се усмихва. Сълзиците спират. Момиченцето гали топката и му благодари. В това време гамените го замерват с кални топки.

— Хубаво си постъпил! — одобри майка му. — По-добре с чисто сърце, отколкото с чисти дрехи.

И му даде пари да отиде на кино.

Мокрият Капитан също трябваше да излъже — ловял риба, подхлъзнал се и паднал във водата.

За голямо негово огорчение втресе го. Вдигна висока температура. Майка му изтича за лекар.

Дойде бащата на Пашата.

— Вдишай!

— Издишай!

Отсъди жестоко:

— Силна простуда. Три дена да пази стаята. От това сиропче — три пъти на ден по супена лъжица. Горещ чай и аспирин.

На вратата се спря:

— Бояне, и ти ли беше за билки край реката?

— Аз? За риба. Да, да, за билки.

Докторът смигна съучастнически. Горкият Паша! Каква ли катастрофа е преживял у дома си? И какво е измислил — билки!

Гореше цял, а му беше студено. Сви се под завивките. Страшно глупаво е да се разболееш в края на май! Водата беше студена, прониза го. И все пак добре че не стана от играчка на плачка… Тоя стар прогнил каик… Моряци, пирати, остров на съкровищата… Глупости, глупости! И той е капитан на тия глупости, на тия игри за вчерашни хлапета… Докторът е научил, иначе защо ще му смига? Сигурно и баща му, майстор на пещите в тухларната, вече е научил. Смешна работа! Ако Елена узнае, какво ще си помисли? Излагане, ново излагане! Уж учи френски… на каика. Тя му даде листчета с думи: от едната страна — на френски, от другата — на български. Капитана ги вадеше тайнствено от джоба си, а Пашата скрито му поднасяше отворена ръка — мислеше, че това са семки. Бон жур, кой ще играе на моряци и пирати. И след тая кална баня оревоар на половината му речник! Ами ако Елена си поиска листчетата?…

Над кревата му имаше малка поличка с книги. На нея — корабче. Съвсем истинско, но малко, както казваше Ването. Миналото лято Капитана за пръв път отиде на море, за пръв път видя безкрайното синьо. По хоризонта параходите се явяваха и изчезваха като привидения, далечни и непостижими. В лагера имаха кръжок по морски моделизъм. Макар че не беше много сръчен, измайстори корабчето. Като се върна, в тихи и самотни часове, направи цяла флотилия: книжни и дървени, лодки и гемии, желания и мечти — те стояха на вечна котва в една мукавена кутия и даже Ването не знаеше за тях.

Не, трябва да се откаже от тези далечни морета, от океаните, от островите от корали… Той е син на твърдта. Баща му печели за хляба от земята, от клисавата глина на хълмовете. Когато се връща от работа, дрехите му искрят от червената прах на тухлите…

Треската го залюля. Клепачите му паднаха. Съвсем малкото корабче от поличката стана истинско и Капитана тръгна към своето Саргасово море…

Привечер го събуди сладкият мирис на пържено месо. Вратата на стаята беше полуотворена. От кухничката едва се чуваше тихото жужене на тигана. Струйна вода от чешмата — като камбанка, звънна сребърна лъжичка о чаша.

— Какво каза лекарят? — попита гласът на баща му.

— Силна настинка. Ах, само дано не го хване някоя пневмония!

— Ще му мине като на кутре.

— Трябва да го държиш по-строго. Забрани му да ходи на реката!

— Е, хайде, хайде… Случило му се веднъж. Всичко ще се оправи, грижа не бери.

— Ще му говориш ли?

— Добре. Чакай да прочета вестника, да видя какво става по света. Ей, ц… ц… след няколко дена във Франция ще избират президент!

Но една майка не се интересува от президента на Франция, когато детето ѝ е паднало в реката и лежи с висока температура.

— Иди, още сега! И не затваряй вратата — да чуя какво ще му кажеш.

Вестникът изшумоля. Баща му се появи на вратата, малко небръснат и уморен, с присвити очи. Говореше му ту високо, ту шепнешком, ту с ръце, с рамене и с вежди.

Високо:

— Буден ли си?

Капитана кимна. Баща му посочи с пръст към кухнята и си отваряше устата. Синът разбра и отговори:

— Буден съм, татко.

— Как си, по-добре ли си?

— Добре съм, много съм добре.

Шепнешком:

— И друг път внимавайте…

Високо:

— Слушай, Бояне! Всеки ден на реката — не е хубаво така!

А ръцете му се опитваха да кажат: „Хубаво си постъпил, мойто момче!“

— Ето сега трябва да лежиш и да се тъпчеш с лекарства.

Шепнешком:

— И нито дума на майка ти как си паднал!

Високо:

— Играйте си тук — в двора, на улицата. Ясно ли е?

И вдигна разперени ръце като диригент. Капитана извика:

— Ясно, татко!

Най-голямата бомба обаче възпламени дядо Мичо.

Младините си ли беше сънувал или кой знае кой му беше казал — текна му на стареца да отиде към устието. Каика го нямаше! Каика, който винаги е бил там, от онова незнайно време без железници и камиони, без мостове по Малката и по Голямата река. Нямаше го! С него е пренасял жито чак до Бяло море. По реката, по реката, два дена надолу, десет дена нагоре. Як и силен, прочут бил каикчията Мичо — с един удар на пръта о дъното цяла дължина вземал срещу течението. Друго време било тогава… И водата в реката била повече, и риба, риба — ред вода, ред риба, и никой не пипал чуждото. А сега?

Така си мислеше и си бъбреше старецът. Лоши деца! Да отвържат каика и да го изпущат стогодишника. Не ги видял точно кои са, рекъл му онзи кой знае кой, ала имало един с бяла коса…

Дядо Мичо влезе в училището. Коридорите — чисти, блестят тихо като в църква. Свали вехтата си шапка, пристъпяше с благоговение и почит.

— Не училище, царски дворец. Що ща тука аз, неукият?

Беше готов да се върне.

Току пред него се отвори една врата и от нея излезе дружинната. Тя носеше един стенвестник, навит на руло, маски за предстоящия празник на цветята и две-три плакатни четки, които се изхлузиха изпод мишницата ѝ и тракнаха на пода. Дядо Мичо се спусна да ѝ помогне.

bombi_sys_zakysnitel.png

— Госпожичке — каза той, — паднаха ви калемите. От този момент нататък старецът не разбра какво стана: кога изби звънецът, кога коридорът се изпълни с викове и тичане, кога каза на госпожичката мъката си.

— Клас, стани!

В опасния шести ве влязоха поруменялата дружинна ръководителка и смутеният дядо Мичо.

Лицето на Пирата потъмня. Тарльо се скри зад гърба на Пашата, който весело се учуди:

— Я-я, дядо Мичо!

Елена прехапа устни и се обърна към Мичмана, но той я изгледа мрачно.

Гласът на дружинната прозвуча леден:

— Седни! Кои са играли вчера с каика на дядо Мичо?

Мичмана тръгна веднага. И още докато вървеше към черната дъска, изгледа страшно и поред моряците. Торпи, Пирата и Белия Петьо излязоха почти заедно с него.

— О-хо! Болният и придружителите!

Погледна към Пирата и промълви с въздишка:

— От тебе не очаквах това.

Пирата наведе глава.

Петлето подскочи. Чушката като че ли плуваше над редиците. Пашата пристъпваше с притворени очи и събаряше всичко по пътя си: бутна чантата на Румяна, две тетрадки и нечия дървена кутия, пълна с моливи.

— Ах, ето го и този с диагнозата!

— Ама, другарко, не е честно, аз…

— Да мълчиш!

Останал без прикритието на Пашовия гръб, Тарльо примирено излезе, като леко накуцваше. Не го измисли нарочно — накуцваше от смущение. А Пейчо търсеше усърдно нещо в чантата си.

— Къде ви е Капитана? — попита дружинната.

— Той е болен. Аз го представлявам — отговори ѝ Мичмана и застана така, че в тоя миг девойката беше готова да им прости всичко и на всички.

Дядо Мичо се уплаши. „Брей, голяма работа стана тя!“ При това Тарльо му беше издънка — внук ли, правнук ли, не си спомняше точно. „Ще отиде зян момчето!“

— Госпожичке, аз…

Мичмана се прокашля и старецът спря, а Пейчо излезе с някаква тетрадка в ръцете си.

— Това ли сте всички?

— Няма други — отрапортува Мичмана.

— Погледнете се! Отбор дружина! Знаете да викате и да тичате, да прескачате прозорци, да се правите на болни… Апандисити! Отвързали каика юнаците и го пу-у-уснали по реката… Не ви ли е срам от белите коси на немощния старец?

— Госпожичке!

Дядо Мичо искаше някак си да я успокои, стана му мила тя, дожаля му, но като видя, че дружинната ще продължи речта си, прибра шапката до гърдите си и чинно замълча. Той беше от онова старо поколение, което свято тачеше учителите и просветните дейци.

— Един път не дойдоха хора да ви похвалят за добро дело. Срамувам се, че сте мои пионери!

Развълнува се от собствените си думи. Под клепачите ѝ припари, сълзите ѝ идваха. Спря, за да не заплаче пред децата.

Излезе от стаята.

Вратата остана отворена.

Дядо Мичо стоеше замислен над нейните думи. Право е момичето. Какво е младо, а как умно приказва. Пашата дишаше тежко — не е честно, не е честно. Другите хитро се споглеждаха — какво, още ли ще се стои пред дъската. Срещу тия ревли и подмазвачки — момичетата. И подигравачки! Въпреки това не смееха да мръднат и чакаха заповед от началствата. Но Пирата гледаше упорито в някаква черта на пода и ги беше забравил, а Мичмана пускаше гума след гума.