Анастас Павлов
Капитанът (4)

3. От коя страна е апандиситът

Моряците и пиратите бяха от „опасния“ шести ве. Така ги нарече учителят им по рисуване, защото много говореха в неговите часове. Разбира се, имаха и други „опасни“ качества. Шести бе бяха, кой знае защо, „славни“, а тези от а клас сами се нарекоха „дружни“. Класната стая на опасните се намираше на партера. Това беше първата причина Мичмана да бъде нарисуван в стенвестника „ОСА“ с главен редактор Елена, с главен художник Елена и с главен дописник Елена. Иначе в редколегията имаше още три момичета и понякога излизаха стихотворения от Чичо Пей.

— Браво! — винаги се възхищаваше Мичмана и винаги шляпваше поета по плешката. — Ама как ги нагласяваш, бе?

— Позор! — казваше му той, след като го бяха нарисували, и, разбира се, пак му загряваше гърба.

Училището беше ново. Стаите и коридорите имаха прозорци като витрини на магазин. Да те е страх да счупиш някой. Стените блестяха като огледала. Тук-таме опасните и славните бяха го поокъртили малко. И дружните, да, и дружните, които бяха големи „подмазвачи“ или, както се казва официално, по-примерни. Разбира се, никой не къртеше нарочно. Колкото и широки да бяха коридорите, пак си бяха тесни. Лети някой, да речем, по лъскавите плочки, а пък някой друг, хей тъй, без да иска, му сложи марка. Почти пощенска, но с печат! Първият някой се подхлъзва.

— Джас!

И ако това е Пашата, буферите му пробиват стената, а цялото здание се земетресе. Сетне, сетне точно така го поместват в стенвестника „ОСА“. Отгоре пише „Гатанка“, по средата — рисунка, а отдолу два стиха:

Тумбакът — в коридора,

краката му — на двора.

Що е то?

Стиховете бяха тайно съчинени от Чичо Пей — без подпис, даже без инициали. Пашата щеше да умре от смях (задави се по едно време) и непрекъснато питаше:

— Коя е тая скица, бе?

Като му обясниха, стана сериозен и каза, че не е честно. И честно ли е? Седна на чина си. Какво се смеят толкова? Нито рисунката е хубава, нито стиховете!

Стиховете имаха голям успех.

— Браво, бе Пейчо! — тупна го Мичмана, който по това време още не беше рисуван. — Коридора — двора, как се сети, бе?

— Не, аз не съм…

— Не е! — отричаха Елена и Маргарита, тъй като такава беше уговорката.

— Да, не съм — тъжно повтаряше Пейчо и дълбоко в себе си съжаляваше, че не беше сложил поне едно П.

Пашата наблюдаваше всичко от чина си — следеше кои се смеят най-много, за да им го върне някога. Той не беше пробил стената — не е честно. И само така ли можеше да се събори училището? Ами тия, дето скачат от чиновете? С двата крака и като чували с картофи — бам! Ами тия, дето се замерят с пълни чанти?

Изобщо шестите класове бяха такъв народ. А как викаха само!

На третия чин от първата редица седяха Капитана и Мичмана. До прозореца. Това беше втората причина Мичмана да бъде нарисуван. На двора имаше чешма и между учениците се водеше особено състезание: кой ще пие първа глътка след звънеца. Мичмана водеше с голяма преднина — може би цял литър. Щом учителят излезе от стаята, хоп! — през прозореца, като светкавица. Никой не успяваше да го види. Освен Елена. Тя го нарисува точно като светкавица. Под светкавицата обаче не гърмяха стихове, защото Чичо Пей благоразумно предпочете да не ги напише. Просто не знаеше какво може да му се случи.

Тоя ден Капитана уж разсеяно поглеждаше към Пирата. В училище Пирата беше тихо и скромно момче, винаги чист и спретнат. Силен ученик и сръчен, дяволски сръчен! Дървените мечове и саби на пиратите излязоха от неговите ръце. С канали — издълба ги с длето, дръжките — с орнаменти. На своя меч — лъвче, на Белия Петьо — пантера, на Евлоги — петле (сам си го пожела) и оттогава му завикаха Петлето. Това не означава, че на Тарльо бе издялал таралеж, пък и такава дръжка на меч сигурно ще е неудобна. Когато Пирата вървеше по улиците, беше сдържан, поздравяваше всеки възрастен и никой от възрастните не подозираше, че такова момче може да превърне всяка летва в меч. И у дома си — послушен, ще отиде за покупки, ще се грижи за братчето си, малкото Пиратче. Но щом прекрачеше теснолинейката, щом зърнеше дигата с маргаритките и маковете, голямото синьо небе…

— Чушка, къде по пътеката? Няма ли тиня за тебе, коконо?

Вдигаше меча си с лъвчето и ставаше по-стар от най-старите пирати.

— Напред, черни души! Аз ще ви опростя греховете! Черните души джапаха, сечаха до капване.

— Какво ли са скроили? — питаше се Капитана и го виждаше в крайчеца на окото си. — И той ли?

Белия Петьо, рус, рус, та чак бял, седеше зад Пирата. Протегна крак отдолу и леко го подритна. Пирата дори не трепна. Само отмести краката си по-далеч от възможностите на Петьовите и прилежно гледаше напред. Белия се понадигна. Чинът му изскърца. Пирата усети дъха му на врата си. Вкамени се. „Какво иска тоя Белчо? Само ще ядоса дружинната?“

— Пират, Капитана те гледа.

Дружинната забеляза надигнатия като лалугер Петьо и нервно почука с пръст. „Чудо голямо, като ме гледа!“ Белия се смъкна на седалището и се направи на невинен. „Ами ако моряците знаят и са ги издали? Защо Капитана ги гледа така? Някой подслушваше…“

Имаха сбор на отряда. С пролетта и поникването на тревата поникнаха и разни тройчици и двойчици, с чуруликането на птиците зачуруликаха. Учителите се оплакваха от шести ве. Опасен клас наистина, никаква дисциплина! Тогава младата дружинна ръководителка реши да свика тревожен сбор.

— Тихо там! Продължавай, Елена!

Кой ще се изкаже? Елена. Кой ще изнесе доклад? Елена. От кого да взимат пример? От Елена. Елена стоеше пред редиците. Пълничка, с овално лице, с умните си очи. С недоволството си от все тая роля. Всички ще си помислят, че тя нарочно…

— Продължавай, Елена!

— В нашия отряд няма задружен живот, никакво другарство. Момчетата — на една страна, момичетата — на друга…

— Ами да — безсъзнателно потвърди на глас Маргарита.

Всички момчета, всичките, без Капитана, я гледаха насмешливо и ѝ правеха най-различни физиономии и циркови номера. Петлето размахваше ръка, като че ли клати кадилница. Елена се смути. Тя можеше да го обади на дружинната и тогава щеше да се види кой е поп и кой не е, но Елена не беше обаждачка.

— А как си живеят дружните класове. Например а клас. През цялата година нито едно сбиване, ни-то едно! Даже не си викат на прякори. Ние като че ли си нямаме имена. (О-о, Петлето вече прекалява с тая кадилница — не може ли да измисли друго нещо?) Вместо Маргарита — Зубрита…

Тя седеше на първия чин, имаше си очила и беше абсолютен първенец. По някои предмети така се увличаше в учене, че научаваше и непредадените уроци. Маргарита-Зубрита държеше ръката си с три свити и два опънати пръста — винаги готова за вдигане.

— Вместо Пейчо — Чичо Пей.

Безобразие! Всички се засмяха, даже и момичетата, че даже и самият Чичо Пей.

— Тарльо, Чушката…

Тарльо имаше омагьосан алаброс с цвят на ръжена слама — накъдето и да го нареши, все стърчеше. Но Чушката по нищо не приличаше на чушка и никой не знаеше защо му викаха така. Чушка е действително обиден прякор и пиратите (той беше от тях) го смекчаваха на „мистер Чушкинс“ или още по-просто на „Чуши“. За други прякори се знаеха цели истории. Например на Стефчо му викаха Торпи, галено от „торпила“, защото… ала това е много дълга история.

— Пашата…

Само защото е дебел.

Погледът на Елена мина през Капитана. Той също я гледаше, дори ѝ кимна насърчително.

— Мичмана…

— Осата…

— Борисе! Държиш се невъзможно!

Дружинната беше млада и бързо пламваше. Мичмана стана лениво и подпрян на чина, спокойно отвърна:

— Аз само ѝ помагам. Да не изпусне някой прякор.

Всички се разшумяха. Дружинната зачука с молив по най-близкия чин. Белия Петьо светкавично използува положението и изшептя в ухото на Пирата:

— От коя страна беше?

— От дясната!

— Добре! — Елена прие битката. — Осата. Хубаво ли е да ме наричате така?

— Ами… — Мичмана нарочно се позабави, за да покаже, че не е съвсем убеден — не е хубаво.

— Нали всички решихме да издаваме този вестник? И да не се сърдим! Така ли беше?

Всичките момичета бяха се извърнали към Мичмана и всичките го гледаха възмутени. Мичмана забрави всякакво преглъщане и тъкмо да ги насече с ядовити думи, чу се в стаята едно тънко, едно великолепно:

— Ззззз! Ззззз!

— Кой бръмчи? Кой бръмчи там?

Дружинната тръгна с решителни крачки към неизвестния бръмчител. Всички от първите чинове се обърнаха назад и погледнаха към всички от средните чинове, но и тези всички се обърнаха и погледнаха към предпоследните, а те…

На последния чин седеше Чичо Пей. Той примигваше срещу предпоследните, средните и първите. На бузите имаше трапчинки и те трепкаха. Ставаха на точка, на чертичка, на точка, точка, чертичка — морзова азбука. При това Тарльо го измъчваше, като издаваше звуци чак от корема си и се правеше, че едва сдържа смеха си. На Чичо Пей много лесно му ставаше смешно.

— Ти ли?

— Не съм аз, другарко.

Едва се сдържаше да не изцвърчи.

— Не е той, другарко — обади се Лиляна, височка и тъничка като дръжка на череша.

— Ти?

Тарльо се обиди с пълно право не само защото не беше той, а и защото много добре знаеше кой е.

— Ти?

Чушката се изправи с достойнство.

— Моля, другарко. Моят глас е много по-дебел.

И за доказателство зъмна един път — съвсем почтително и кратко.

Ръководителката беше сигурна, че звукът дойде някъде откъм тази група. От съмнителните оставаше само Петлето, който при разпита гледаше навсякъде, но не и към строгите ѝ очи.

— Ти?

Спаси го неочаквано Мичмана.

— А къде е нашата отрядна ръководителка? — не можа да се сдържи той. — Дойде в началото на годината, мярна се два пъти и изчезна.

Класът съвсем зашумя. Вече можеше да се чуе само този, който вика:

— Тихо!

Петлето въздъхна облекчено.

— Защо не я нарисувате в стенвестника? Защо?

— Тихо! Сядай, Борисе!

Капитана го дърпаше леко отдолу.

— В отрядния съвет, в редколегията са само момичета — пусна тенекиения си глас Белия Петьо и изведнъж се присви и си седна.

— Те ли ще ни командуват? — продължи мисълта му Тарльо.

Дружинната зачука нервно и продължително:

— Тихо! Сядай по местата си! Продължавай, Елена!

Ораторката беше изгубила охота и продължи със снижен глас:

— Другите отиват на излети, на кино, устройват си забави…

— Ами да.

— Празнуват рождените си дни, а ние — нищо. Ние сме отряд на книга.

Тя спря. Забеляза, че Белия Петьо се гърчеше и хапеше устни.

— Другарко дружинна, на Петьо му прилоша.

Капитана и Мичмана се спогледаха. Ето — най-после!

Дружинната отиде при него. Пионерите наставаха, заобиколиха Петьовия чин. Петьо пускаше към тях само бялото на очите си и не проронваше нито дума.

— Какво ти е, Петьо?

— Нищо ми няма, другарко — каза той с отпаднал глас. — Ще остана до края… на сбора.

— Колко е бледен! Колко е бледен! — създаваше паника Тарльо, стъпил на един чин, надвесен над всички.

— Боли ли те някъде?

Гласът на дружинната беше пропит от съчувствие и тревога.

— Ох… малко.

— Той още от втория час се превива, другарко — каза Румето, с къси плитки и бели панделки.

Нейното свидетелство помогна много. Даже Пашата, който беше предупреден, че ще има номер, повярва.

— Къде те боли? — попита той за ужас на Капитана и Мичмана.

Дружинната го погали по русата, руса, та бяла коса. „От втория час и останал за сбора!“ — помисли си с умиление тя.

— Ох, тук, от дясната страна.

— Колко е бледен! Даже е бял! — продължаваше да досажда Тарльо.

— Апандисит! — отсече диагнозата Пашата.

Едва сега забеляза отчаяните знаци на моряците. Разбира се, схвана ги като недоверие.

— Апандисит е, знам от татко.

Баща му беше лекар.

Дружинната се чудеше как да постъпи.

— Върви с Петьо — каза тя. — Кой живее близо до вас?

— Аз, другарко — застана пред очите ѝ Тарльо.

— И аз!

— И аз!

Петлето и Чушката.

— Да го придружа ли, другарко? Аз живея до тях — изправи се и Пирата.

Дружинната забеляза някакво светкавично кръстосване на погледи между Белия и Пирата. Някакво странно съмнение я парна. Не, тя не вярваше момчетата и особено Стоянчо (т.е. Пирата) да лъжат.

— Да лежиш и веднага да повикате лекар — съветваше го тя.

Белия стана с измъчен вид, кимаше на всяка нейна дума и подкрепян от Пирата и Тарльо, тръгна. Петлето му носеше чантата, тюхкаше се и благодарствено потупа Пашата по рамото. Пашата се трогна. Ала Чушката остана. Докато класът още не беше се успокоил, дружинната се сети за още едно много важно указание. Ами ако в къщи му сложат топло? Кой знае дали майка му и баба му… и ако апандиситът се спука?…

Така се измъкна и Чушката. Дори на вратата смело спря, обърна се и попита:

— А студено, моля, другарко, да му слагат ли?

— Нито топло, нито студено! Да лежи и лекар!

— Да, другарко.

Мичмана изпусна една двойна гума въздух. Той беше едновременно възмутен и повече възхитен:

— Хитрец!