Анастас Павлов
Капитанът (9)

8. Сама

Дружинната излезе от стаята на шести ве. Не, няма да реве за такива лъжци и измамници! Не си струва! Във влагата на очите ѝ се въртеше калейдоскопът на тревожния сбор. Белия Петьо с отпадналия глас. Пашата. Тарльо. Колко е бледен, колко е бледен! Апандисит! Всичко се връщаше кристално ясно, жестоко ясно, влизаше в голямата ѝ болка. Глупачка, как веднага им повярва! Апандисит! Как невинно я гледаше онзи дебеланко, синът на доктора. Колко ли смешна е изглеждала в очите на заговорниците? Да го придружа ли, другарко? А студено да му слагат ли? А студено? А студено? Кой я попита?

Тя се затвори в пионерската стая и там, похлупила лице върху червения плюш на масата, тихо и дълго се наплака. Долна лъжа! Използуваха вярата ѝ, подиграха се с нейната тревожност. Нищо, нищо, нищо… Тя е излишна. Цялата работа, която върши, е безсмислена. Не е ли по-добре да се махне, да стане учителка, да стане нещо друго. Копнееше да прави чудеса, обичаше и вярваше с цяло сърце, а чувствуваше как някакви железни правила я оковават, как нещо неуловимо и неизвестно ѝ се изплъзва, как плановете на безсънните ѝ нощи не могат да намерят своето слънце. Вечер се връщаше като пребита от тичане, а недоволна като след загубен ден. Очакваше да се случи нещо особено, което никога не се е случвало. Не, всичко е безнадеждно!

На вратата се почука, чуха се тихи стъпки и гласове на момичета. Не отвори, не се обади. Беше ѝ поолекнало, но не беше ѝ минало. Очите ѝ още бяха зачервени от плача. Не беше взела никакво решение.

Чувствуваше се сама, много сама, останала без никой. Не смееше да отиде при класния на шести ве. Математик, възрастен и строг, той може би щеше да накаже сурово постъпката им. Наказанието ще ги уплаши и ще ги отчужди напълно. Не, няма да отиде, но няма и да стъпи повече в този шести ве клас! Ако имаше някой човек, който да ги поведе, който…

Тя взе двете фиби, паднали от косата ѝ. Стана. Беше се сетила за Димо.

— Слушай, Катя! — отговори ѝ Димо. — Аз съм работник човек, не ми са ясни педагогиите.

Вървяха по улицата.

— Та аз за пръв път чувам това отряден ръководител — продължаваше той, окуражен от нейното мълчание. — Много е дълго такова заглавие за мене.

— Опитай, поне опитай, а след това отказвай.

— Добре, да ти кажа откровено, не обичам такива работи.

Минаваха край една градинка.

— Да седнем — предложи тя.

Беше уморена от отказа му. Надяваше се. Познаваха се от някога. Бяха заедно в художествения колектив на кварталното читалище. Сетне Димо се откъсна — отиде да следва курсове за машинисти. Хвана се на работа в тухларната и вече не идваше, но познанството и приятелството им останаха.

— Значи отказваш — каза тя, след като дълго бяха помълчали.

Когато дружинната отиваше към Димови, тя за малко не се сблъска с момчетата. Те я забелязаха навреме и с котешка бързина се отдалечиха в страничната пряка.

— Уви, уви! — съжали Чичо Пей. — Закъсняхме фатално.

Момчетата тръгнаха след бате Димо и дружинната и следяха всяка тяхна крачка. Това не беше много лесно, защото те не можеха да вървят по същата улица. Разтичаха се по близките преки и успоредни, даваха си най-различни знаци, надзъртаха, залегнали по ъглите. Обърнаха го в игра на преследвачи и, когато бате Димо и дружинната седнаха на пейката в градинката, отпърво бяха недоволни. Разположиха се стратегически и търпеливо наблюдаваха. Сетне им омръзна всички да протягат вратове. Поред един оставаше за наблюдател, а другите извадиха стъклените топчета.

— А ако детето се беше удавило? — попита тя.

— Чак пък удавило.

— Е, да, щом всичко е завършило благополучно, няма защо да се безпокоим, смешно е да се вдига тревога. Виж, ако се обърне колата, ще помислим за пътя. Нали?

— Децата си играеха…

— Играеха си, а ти им се радваше отстрани. Така е по-лесно — отстрани. Защо да се задължаваме? Поне да бяхте върнали каика на стареца.

— Катя, изслушай ме!

— Значи не искаш?

— Искам да ти кажа…

— Благодаря!

Тя стана.

— Но, Катя, изслушай ме!

— Аз те изслушах. Сега ти ще изслушаш мене. Ти имаш пълно право. Съвестта ти може да е спокойна. На мене ми се плаща да се грижа за възпитанието на децата, то е само моя работа, те са само мои деца. Чакай, не ме прекъсвай! Бъди спокоен, свикнала съм сама. Жалко, мислех, че сме приятели.

Тя си тръгна с бързи крачки, почти затича.

— Катя! — извика Димо след нея.

Преследвачите не можаха да видят тая сцена. При тях беше се случило нещо друго.

Пирата се целеше в топчето на Торпи. То беше далече — близо на метър. Всички чакаха удара.

— Пинк!

Топчето на Торпи отлетя.

— Браво! — възхити се Мичмана. — Майстор!

— Да — изпъчи се Белия Петьо. — Вашият Капитан може ли да цели така?

Пирата, както беше приклекнал, вдигна глава и каза остро:

— Вече няма ваши-наши! Нито пирати-моряци! Ясно ли е?

Точно тогава всред тях скочи сякаш от небето Църнето. Кога и откъде беше се приближил, никой не знаеше. Ръката му се плъзна хищно по земята и обра топчетата. Изправи се и предизвикателно показа пълната си шепа. Подсвирна. Чико долетя. Изплези език и весело гледаше към момчетата.

— Имате ли разрешително? А?

— Какво разрешително? — попита Пирата.

— Що сте разчертали улицата? Да не е ваша?

— А да не би да е твоя?

Мичмана пристъпи половин крачка напред — беше се решил на последствията. Чико още не разбираше нищо и въртеше опашка. Отиде и подуши Мичмана.

Църнето също пристъпи — цяла крачка.

— Имате ли разрешително, питам, или искате бой? А?

— Църне, върни ни топчетата! Защо си такъв? — с умолителен глас се опита да го смекчи Тарльо.

— Какъв такъв? Такъв съм — озъби му се Църнето. Засмя се неприятно.

— Добре, ще ви ги върна. Хайде, бъркайте се — по две стотинки едното. От мен да мине. Хайде, че бързам!

Момчетата нямаха намерение да се бъркат. По очите им Църнето позна, че зад него има човек. Когато се обърна, бате Димо го хвана за ръката. Църнето трепна, но босите му крака останаха като вкопани в земята — не помръдна нито сантиметър. Затвори шепата си.

— Не те ли е срам, бе герой!

Голямото момче мълчеше със стиснати устни.

— Връщай топчетата!

Димо леко му изви ръката. Чико заръмжа, стрелна уши, настръхна.

— Чико!

Момчетата изведнъж се сетиха за тайнствената дума. — Чико, дома!

Кучето се колебаеше.

— Дома! — заповяда му Църнето.

Чико подви опашка и послушно си тръгна. Момчетата гледаха след него, за да се уверят, че е истина.

Машинистът отхлаби хватката.

— Върни им топчетата! Не им разваляй играта! Пусна ръката му и тя падна като изсушена. Пръстите се разтвориха и топчетата тупнаха до краката му. Тарльо приклекна и ги събра.

— Хайде! — кимна Димо на момчетата.

Ването го улови за ръка. Тръгнаха. Никой не се обръщаше назад. Само юнгата. Църнето не беше помръднал — дишаше тежко, обидено. В очите му зейна празнота. Искаше му се Димо да го бе ударил, да се сбие, да отвърне. Без кучето! На двубой! Той не напада само по-слабите от него. Що не се опита да му извие ръката? Ще я извие, ама друг път!

— Това е Църнето — каза Ването.

— Знам — отговори Димо.

Едва сега някои от момчетата се обърнаха.

— Още си стои там — каза Тарльо.

— А знаеш ли какъв е той? Лява ръка десен джоб.

Ването му показа. Димо вървеше замислен и не отговори.

— Защо е такъв, бате Димо?

— Виж, това не знам. Вие какво търсите на тая улица?

Момчетата се сбутаха. Изтикаха Пирата напред, но той се смути и не започваше. Юнгата не можа да изчака тяхната решителност.

— Бате Димо, ще правим кораб. Ще ни помогнеш ли?

— Какъв кораб?

— Истински, плавателен.

Катя, Църнето, кораб — машинистът сбърчи вежди, не можеше да мисли за толкова неща наведнъж. Юнгата се изплаши — за него всички сбърчени вежди означаваха отказ. Погледна неприязнено към големите мълчаливци и продължи сам битката:

— И Капитана е с нас!

Стисна ръката му, доближи се до него. Димо се опомни и едва тогава достигна до смисъла на думите му.

— Какъв кораб? — попита повторно и наистина той.

— Ти кажи, че искаш! После ще ти кажем.

Отмести очи от него и изстреля към другите:

— Аре бе, защо мълчите такива?