Анастас Павлов
Капитанът (6)

5. Бомби

На мачтата се вееше пиратското знаме — череп с кръстосани кости. Пиратите бяха на борда и се правеха, че не виждат приближаващите се моряци. Ужким Тарльо разказваше нещо много интересно и уж останалите го гледаха и слушаха. Той размахваше дървения си меч — намушка невидим противник, съсече друг. Пиратите се смееха артистично. Смееше се и малкото пиратче — впрочем единствено нему беше наистина смешно.

— Веднага напускайте кораба! — извика Капитана от дигата.

— О-о! — учудиха се престорено пиратите.

— Корабът е наш — отговори твърдо и с достойнство Пирата.

— Така ли? — излезе напред Мичмана.

— Така — отвърна му предизвикателно Белия Петьо.

— Но ако желаете, може и иначе — ухили им се Тарльо.

— Като ти метна една бомба, ще станеш на Черен Петьо!

— Всеки има бомби!

И за да му докаже, Белия грабна топка мека глина от складирания куп в каика и я хвърли към моряците. Те се пръснаха с бяг и бомбата плясна мъчноподвижния Паша по крака.

— Бързо зад дигата! — заповяда Капитана.

Изпроводени от високия смях на пиратите, от викове и от още няколко бомби (пак Пашата и пак по същия крак), моряците се прехвърлиха от другата страна на дигата.

— Правете бомби!

Приклекнаха около една локва.

— Ох, ох, ох! Сега ще ги нагостим с кюфтета! — говореше Ването и очите му светеха.

Да не мислите, че е лесно да се правят бомби от кал! Първо — трябва да избереш подходяща кал. Има една кафеникава — смеска от глина и речен пясък — тя е най-добрата. Второ — трябва да бъде точно, както казваше Пашата, като тесто за мекици: нито твърда, нито мека, та като цапне противника, да се размаже по него. Признат майстор на бомбите беше Ването.

Мичмана пропълзя по дигата, за да разузнае противниковия лагер.

Пиратите се съвещаваха в каика.

— От дигата се мята по-лесно! — говореше бързо Белия Петьо. — Тук само ще си пречим.

— Пират, да ги нападнем през мостчето! — беше настроен войнолюбиво Петлето.

Пирата хапеше нервно устните си и гледаше към пиратчето, което безгрижно въртеше каруцарското колело.

— Един наш трябва да остане на кораба… Всички на брега! Аз оставам заедно с ей това.

Пиратите слязоха, зажабиха парчета тлъста тиня и заеха позиции по срещуположната дига. Пирата изтегли дъската и я нагласи така, че да му служи за прикритие. Грабна пиратчето и го натика в дъното на каютата. Малкото усети, че ще става нещо много интересно.

— Война ли ще има? — попита то.

— Бум! Пляс!

Първата бомба падна в реката и вдигна мътен фонтан.

Така започна най-голямото сражение между пиратите и моряците, тяхната Ахелойска битка, за която те сетне дни, месеци и години наред разправяха. И сякаш бяха се водили десет ахелойски битки, защото разказът на всеки участник се различаваше от разказите на всички останали.

Пашата:

— Аз бях първата жертва. Още преди да се обяви военно положение, Белия ме цапна с една бомба по крака. Не беше честно, ама нищо, много се ядосах. Като започна битката, щом ме видеха, всички се изпокриваха като мишки. Те си мислеха, че не мога да целя, ама аз нашляпах всеки поне по един път. И Тарльо, един по врата, един по задника, помниш ли, и Белия, дето много знаеше, над коляното. Само Пирата не уцелих, защото Капитана каза: „Оставете Пирата на мене!“ Ама Тарльо, да се спукаш от смях, беше като ваксан. После започнах да им мятам двойни бомби: от две смесвах една. Ама голям бой беше.

Тарльо:

— Това, дето го разказва Пашата, е мента за корем. Никога не сме се крили като мишки. И не можеше да цели — замахваше като момиче, настрани някак си, даже не мога да го имитирам. Някак си така. Половината му бомби паднаха в реката, щеше да я заприщи. Пък той беше такава мишена, цял декар, да те е срам да хвърлиш по него. Един път го уцелих със замижали очи.

Торпи:

— И аз, тап, до брега, и, бам-бам, от упор, и пиратите, бам, по мене, и, край, свърших бомбите, и, фют, обратно, и, шат, в коренака, пльос по лице, и пиратите, бам-бам-бам, и нашите, кххх, и те, на̀-а-а, и Белия, бам, по мене, и Мичмана, фрас — по челото…

Мичмана:

— Не, бе, тогава го ударих по рамото, ризата му стана за химическо чистене. Питай Пейчо, той водеше записки като Захари Стоянов, докато Капитана му каза, че не е време за рими. Аз се биех открит, не беше ли така? Нито един път не слязох от дигата и все прав. По мене бяха изпратени най-много пиратски бомби. Уцелиха ме няколко пъти, но какво от това, голяма работа! Не хвърлях бомба напразно — само на месо и риза. Дебнех Белия. Когато Торпи се оплете в коренака и падна, прикрихме го с преградна канонада. Пиратите се скриха зад дигата. Знаех, че щом Петьо се запаси с бомби, ще излезе точно срещу мене. Първо се показваше за заблуда от друго място, но му разбрах тактиката. Прицелих се и тогава му залепих една специална по челото…

— Черен Петьо! Черен Петьо! — завикаха Пашата и Ването и подскачаха като щурчета.

Пейчо цвъртеше с най-тънкия възможен смях. Смутени, пиратите прекратиха стрелбата. Белия се опита да изтрие калта с опакото на ръката си, единственото чисто място у него, но още повече я размаза.

Даже Тарльо, макар и пират, се захили.

— Леле, приличаш на негатив!

Тарльо имаше фотоапаратче и разбираше от тая техника.

— Какво? — недочу Белия.

— Нищо! Пази се!

Късно, уви, късно!

— Браво, Паша! — ликуваха отсреща.

На Белия съвсем му причерня. Пашата да го уцели — срам и позор! Приклекна. Без да изпуска от погледа си Мичмана, пусна ръката си по земята. Тя се стрелна като влечуго, напипа един камък, примъкна го. Белия го замаца с малко кал. Тарльо го забеляза. Спря ръката му.

— Не с атомни бомби, бе! Забранени са!

Белия Петьо трепна гузно и пусна камъка. Тарльо го подритна. Камъкът се отърколи по наклона и цопна във водата.

Петлето:

— А помните ли как ви разтреперих гащите? Взимам аз десет бомби. Щурмувам по мостчето. Като ме видя Пашата, почна да вика: „Помощ! Помощ!“

— Да не искаш да викам наздраве?

— Не, ама беше много смешен. Тогава всички се трупнахте на мене. Но не мръднах до последната си бомба!

— А като видя Мичмана, на̀-а-а!

Само двубоят между Капитана и Пирата беше мълчалив. Нито един от двамата не се унижаваше да хвърля бомби по „простите“. Само от време на време замахваха по някой нахален, колкото да го сплашат и да му покажат, че не може да стърчи безнаказано. Пирата стоеше зад дъската и беше неуязвим. Добър стрелец, вече имаше два сполучливи удара. Капитана се опита да го обстрелва и от левия, и от десния фланг. Напразно! Сетне подхвърляше високо бомбите, та да падат отвесно зад дъската. Там малкото пиратче се протягаше, вземаше топчици кал и правеше човечета и кебапчета. А бомбите на Пирата се свършваха. Той ги пестеше и стреляше все по-рядко.

Когато Мичмана прогони Петлето от дървеното мостче, хрумна му една голяма идея. Белия Петьо не се виждаше никакъв — сигурно беше отишъл да се мие на Голямата река, далеч от полесражението. Мичмана се чувствуваше засегнат, че Капитана е получил два удара, а пиратският главатар е още чист. Но ако той отвърже каика… Водата ще го отнесе към техния бряг, ще го завърти и Пирата ще се намери натясно.

Мичмана се примъкна до мостчето. Пейчо и Пашата се преместиха по негова заповед на другия фланг, за да отвлекат вниманието на пиратите. Мичмана мина като паяк по гредите и скрит зад устоя, се зае да разплита телта.

— Донесете бомби! — извика Пирата на своите.

В това отношение моряците бяха много добре. Ването не участвуваше в боя. Единствената му задача беше да прави бомби и да снабдява фронта.

— Чуши-и! Петле! Донесете бомби!

— Ей сега!

Обаче не се решаваха бързо.

— Иди си вземи бомби! Няма да те целя — благородно му предложи Капитана.

Пирата се поколеба за миг. Не защото не вярваше в капитанската дума. Да отиде — приличаше малко на отстъпление. Нямаше що. Сложи дъската и скочи на брега.

— Ура-а-а! Бягат! Бягат! — викна Ването.

Пирата притича и отиде зад дигата при своите. Мичмана разтвори последния възел. Усети в ръката си силата на течението и тежината на стария каик. Телта се опъна и изниза от пръстите му. Пусна я. Прилепи се до гредата. Разтуптян и ухилен, чакаше вика на изненадата.

В това време всички използуваха временното примирие между двамата главатари: едни се запасяваха с бомби, други чистеха с клечки ризите си или внимателно отлепваха засъхналата кал, с която бяха подвързани краката им.

Малкото пиратче забеляза, че каикът се движи. Отпърво му стана весело, че се вози, ала като разбра, че е само, стана и писна с целия си глас:

— Батко-о-о-о!

Измъкна се от каютата. Брегът беше пуст — нито едно момче! По дъното на лодката имаше малко кална вода — пробита е!

— Батко-о-о-о! А-а-а-а…

Сълзите му потекоха и замрежиха всичко пред очите му.

Каикът леко се клатушкаше, сякаш искаше да се раздвижи след своя толкова дълъг покой. Тежко и бавно пое към Голямата река.

И някой извика:

— Каика!

Мичмана се подаде зад гредата:

— Тра-та-та! Огън бий!

От двете диги край малката река изскочиха момчетата.

— Детето!

Пирата побледня.

Малкото го зърна и тръгна с разперени ръце към него. То постъпваше по най-умния свой начин: през реката, през водата, но при батко!

— Сядай! — закрещяха от двете страни.

Пиратчето приближаваше ниския страничен ръб и продължаваше да пищи.

Каикът докосна с носа си водите на Голямата река.

— Сядай! Сядай! — викаха момчетата.

По мостчето над Мичмана изтропаха пиратите. Мичмана с отмалели колена и ръце, побелял и ням, едва стигна до брега и като тичаше, събличаше и хвърляше дрехите си…

Тогава Капитана се хвърли в студената и мътна вода.

От железния мост Димо видя или по-скоро усети тревогата.

— Ах, диванета такива!

От внезапното спиране вагонетките се блъснаха една о друга и иззвънтяха. Димо скочи и се втурна към устието.

Най-късият път за Капитана беше през водовъртежа. Не се поколеба, не помисли. Разсече тъмния му гръб, пресече пътя на каика и в следния миг се хвана за ръба точно пред Пиратчето.

— Сядай веднага!

— Няма! Искам при батко! А-а-а-а…

Капитана откопча малката му ръка от ръба и лекичко го блъсна към средата — Пиратчето пльосна на широкото дъно. Капитана внимателно се претърколи в каика. Косите му бяха паднали пред очите, ризата му — залепнала за тялото.

Вече нямаше опасност!

Мичмана пусна една двойна гума въздух. Всичките пирати бяха преминали през мостчето и заедно с бате Димо бяха на брега на Голямата река.

Капитана грабна ревящата топка и я сложи в каютата.

— Само да смееш да мръднеш оттука! — заплаши я той с пръст.

— Ще мръдна!

От очите и задника му струеше вода, продължаваше да пищи, наистина малко по-тихо, защото се измори, и клатеше цялата си глава:

— Ще мръдна! Ще мръдна!

Силното течение на Голямата река понесе каика. Другите вървяха редом с него.

— Пръта! Извади пръта! — викаше Димо.

Каикът все още беше близо до брега — ако Капитана успееше бързо да извади пръта и да го подаде, Димо щеше да го притегли.

— Котвата, Капитане! Пусни котвата! — досети се Ването.

Не беше лош съвет. Макар Капитана да се съмняваше, че котвата ще стигне до дъното, пусна я за всеки случай. Мачтата обаче беше много здраво прикрепена.

— Капитане, разклати я! — извика Мичмана.

Той вървеше най-близко до брега, разтревожен и още блед. Дори се готвеше да се хвърли във водата и да отиде на помощ, но бате Димо му се скара:

— Стой настрана!

Най-после Капитана измъкна мачтата.

— Подай! Подай насам!

Не достигаше съвсем малко. Капитана приклекна, опря коляно на ръба. Каикът се наклони.

— Внимавай! Спокойно! — командуваше Димо.

Машинистът нагази във водата до колене и улови пръта.

— Сядай сега! Дръж здраво!

Димо теглеше. Старият каик се съпротивяваше, едва-едва, невидимо отстъпваше. Пиратското знаме се моткаше в ръцете на Димо, пречкаше му се. Той го скъса ядосан и го хвърли във водата. Черепът с кръстосаните кости плувна и изчезна зад завоя — ничии очи не проследиха черния флаг.

Пиратчето наистина имаше характер. Когато каикът бе притеглен до брега и момчетата, със забити в пясъка пети, държаха телта, Капитана му подаде ръцете си.

— Хайде, пешко!

Малкият подсмръкна:

— Нали каза да не мърдам…

И се вкопчи в него. От Капитана като маймунче премина през ръцете на бате Димо, на Мичмана, на Чушката, който го прехвърли високо през Пашата, и накрая то обви ръце около врата на батко си. Тогава, кой знае защо, изрева още един път съвсем късо и спря.

— Така ли се играе, бе?

Пирата гледаше към Капитана. Очите им се срещнаха: на единия — усмихнати и светли, на другия — пълни с благодарност.

Машинистът не беше по речите. Той строго изгледа редицата на момчетата — изпоцапани, мърляви, навели виновно глави. И виждаше как очите им шарят под клепачите, а зад стиснатите им устни потрепват потайни усмивки. Само Ването един-два пъти повдигна черните си очи, за да провери дали още е ядосан и строг.

— Дяволи! А ти — бягай веднага в къщи!

Изстиска крачолите си. Събу сандалите и ги отупа един о друг.

— Вържете каика за тая върба! Утре ще го оправяме.

И си тръгна — натовареното влакче послушно го чакаше на железния мост. Обърна се.

— Здраво да го вържете! Да не го отвлече реката!

Кимнаха.

Далече пред него Капитана тичаше по дигата.