Анастас Павлов
Капитанът (3)

2. Един кораб — три посоки

Капитана взе фунията. И-ха, съвсем сигурно и-ха, сега ще тръгнат на далечно плаване! Гласът прозвуча ламаринен:

— Всички ли са на борда?

— Йест, Капитане!

— Мичман, пали!

— Йест, пали-и-и! Бррр, пррр, так-так, пррррр, так-так-так, пррррррррр…

Запали! Винаги е палил безотказно. Даже веднъж имаше пъпчица на устните и тя го болеше от всяко трептене, но пак героически не угаси през целия Атлантик. Ако не знаеш и ако не го гледаш, ще помислиш, че бял катер тръгва в открито море.

— Юнга!

— Йест, Капитане!

— Сложи батерията в джоба!

— Йест, в джоба е, Капитане!

И двамата се страхуваха да не бъде повредена при следващата заповед.

— Вдигни котвата!

Юнгата вдигаше котвата нарочно бавно и нарочно веригата да дрънчи повече о борда — накрая един очукан топуз тежко легна в каика.

Капитана захапа лулата. Колелото изскриптя.

— Мичман, пълен напред]

— Йест, пълен напред!

Корабът заби нос във вълните. Брегът изчезна. Пред тях просветваше и гърмеше, но бурята ли идваше срещу им или те се носеха срещу нея — те, смели и непреклонни: един капитан, един мичман и един юнга, бивш старши моряк.

От първия разумен поглед далечините зоват човека и хоризонтът е все тясна халка. Всеки е потомък на пътешественици, на откриватели. Нашите деди не са строели къщи и градове. Дошли са от далечни степи на своите малки коне. Спели са на седлата — техните сънища ли сънуваме? Всеки ден е едно малко пътешествие с отворени очи. На длани и колене преминаваме през тъмния тунел под кревата. Минават години и откриваме потайните ъгълчета на двора. При първото падане носът ни открива гравитацията. Важното е не носът, а откритието! Попадаме на непозната улица и сърцето ни трепва тревожно. И сладко. Спокойствието и сигурността не носят сънища. Пътуваме в прочетеното, по видяното в киното, завиждаме на всеки космонавт. А нощите са толкова къси и най-къси са летните. Сънят продължава под слънцето и старият каик става кораб всъдеход. И всекиход — на него всеки, може да пътува, закъдето си иска. Защото сънищата са различни.

Нощта е тъмна и непрогледна. „Титаник“ е загинал в такава нощ. Внимавай, Капитане… Капитана рязко завъртя кормилото.

— Вдясно параход! Дай светлина!

— И-ха, йест, светлина!

Цък! Бяла — червена, бяла — червена…

Мичмана пусна една сирена през фунията. Корабна сирена обикновено биваше Пашата. Той така силно и изкусно наподобяваше, че един път изкопчиите от тухларната фабрика спряха работа и си тръгнаха, а Торпи почти наистина му завиждаше: „С тая сирена, Паша, всякак ще те вземат в Морската академия. Свириш като адмирал!“ Тогава Пашата свеждаше скромно очи и съвсем тихо отговаряше: „Аз мога и по-силно, ама ме е страх, че майка ще ме чуе“.

Корабът навлезе в познати води.

— Саргасово море!

На палубата се раздвижиха. Вземаха се проби от различни дълбочини, спуснаха апаратите за изследване на подводните течения и количеството на планктона.

Капитана слезе от мостика. Спря колеблив пред вратата на корабната лаборатория. Учтиво почука.

— Моля, влез! — отговори му приятен глас.

Той влезе и застана до вратата. Елена, в блестяща бяла престилка, вдигна глава от микроскопа и му се усмихна.

— Моля, за момент!

Капитана се поклони леко.

Маргарита се обърна бавно и го погледна през големите си очила. Елена записа нещо на своята бланка и я подаде на приятелката си.

— Новите проби са много интересни — каза тя.

Мисля, че тайната на змиорките ще бъде разкрита.

— Да, уверен съм, Елена.

— В последната си книга френските изследователи привеждат нашите данни.

Елена е умна. Очите ѝ са дълбоки и топли. Тя спомня ли си онзи ученически излет?

Бяха слезли надолу, по Голямата река, с учителя по ботаника. Момчетата уловиха на въдица една малка змиорка. Беше събитие — змиорката беше рядка риба за реката. Елена учуди всички с разказа си за загадъчния живот на змиорките, за дългия им път към Саргасово море. Те тръгват от реките в нощи като — тази нощи със светкавици, с дъжд и буря. На връщане от излета Капитана изпрати Елена и Маргарита. Момичето им разказа още много неща за змиорките, а Капитана се осмели да им опише навиците на сомовете и расперите… Расперът, страшилището на малките рибки, излиза привечер. Когато напада, перката му прави мигновен зигзаг. Ето така — Капитана им посочваше с ръка.

Елена ги покани у тях. Баща ѝ беше научен работник — две библиотеки от пода до тавана покриваха стените на половината стая. Имаше толкова много книги, че Капитана изведнъж се почувствува прост и необразован. Елена измъкна от един рафт книгата за Саргасово море и му я подаде. Точно тогава влезе баща ѝ. Книгата затрепери в ръцете му. Челото му се покри със ситни капчици пот. Не можа да каже нито една свястна дума. Едва на излизане измънка:

— Ако книгата трябва на баща ти…

— Тя е моя — засмя се Елена.

Олекна му малко.

— И аз имам някои. Ще ти донеса утре в училище.

Тръгна си по улицата и разговорът отново зазвуча в него. Излагане, голямо излагане! Защо се смути така? Колко много книги! А той ѝ говори за сомчета и распер… И какво го накара да попита за книгата с пъстрата обложка — излезе френска. Знае ли френски? Не. Ще го учи. Почнал е. Тя ще му помогне, ще му даде едни листчета…

Капитана гледаше колбите с усмивка, която можеха да видят само тези, които много го обичат. Сигурно във всяка работа, мислеше си той, има радост, има чувството, че живееш, има хубавите мигове на откритието. Затова механикът се ослушва в хода на машините и морякът весело мие палубата с маркуча. Нещо голяма кара хората цял ден да седят над микроскопа. Както Галактиката, и планктонът има тайни. Интересно е, щом Елена се радва на всяка крачка към малкия свят…

Докато Капитана стаеше под звездите на Атлантика, Ването отдавна беше стъпил на африканския бряг. Джунглите започваха направо от морето. По всички дървета — маймуни, по всички клони — папагали. В реката — крокодили, в тревите — змии. И макар че тая вечер отплаваха сама тримата, в Африка са всичките моряци. Трябва да уловят животни за градската зоологическа градина. Слязоха тихо. Хвърлиха мрежите. Маймуните се разскачаха, покатериха се до върховете на високите дървета, всички избягаха. Улови се само едно малко маймунче. С розова муцунка, с розови лапички, с розов задник. Розово маймунче. То запищя пронизително. Ването го взе с ловната мрежа и го занесе в джипката. Щрак! — затвори го в желязната клетка. Другите моряци отидоха за папагали и змии. Ването остана сам. Тогава всичките маймуни слязоха от върховете на дърветата. Една стара маймуна се приближи до джипката. Издаваше тъжни гърлени звуци. Маймунчето пищеше като дете и протягаше към нея розовите си лапички. На Ването му дожаля. Цинк! — отвори вратичката. Розовото маймунче изскочи, вкопчи се в гърба на майка си. Всичките маймуни се зарадваха. Лапа за опашка, лапа за опашка — направиха маймунски мост над реката. Майката на розовото маймунче мина по моста. На другия бряг спря и погледна с благодарност към Ването.

— Къде е маймунчето? — викна Мичмана.

В ръцете си държеше две дълги черни змии. Върнаха се и другите с много папагали.

— Къде е маймунчето? — викна Пашата.

— Къде е маймунчето? — закрещяха папагалите.

— Маймунчето… маймунчето… — започна смутен да обяснява Ването.

— Уплашил си се!

— Бъзльо!

— Къде е маймунчето? — продължаваха кресливо папагалите.

— Да го сложим в клетката! Той ще е маймунче! — надвика всички Торпи.

Тогава Капитана ги изгледа и всички млъкнаха. Даже и папагалите млъкнаха.

— Аз също бих отворил вратичката на клетката.

— Къде е маймунчето? — извика един зелен папагал.

Само той не беше разбрал нищо.

— Пуснете го! — заповяда Капитана. — Когато един папагал е и глупав, той нищо не чини.

— Прррррр… — бучеше моторът на кораба.

Мичманът не беше никъде. Той някак си не можеше да си представя. Пък и не е лесно да бъдеш мотор и да си представяш. Чак когато Капитана кажеше, че са пристигнали на Острова на съкровищата, Мичмана угасяваше мотора и си облизваше устните, които след дълъг път винаги го сърбяха.

Вятърът беше утихнал и дъждът заваля изведнъж. Капки, едри като парички — по една стотинка, по две, по някоя и друга петстотинкова, — цяло богатство потече от небето.

— Внимание, буря! — извика Капитана.

— Йест, буря! — развесели се Мичмана и с остър пръст боцна Ването в плешката. — Ще ни измокри като кокошки.

— Няма да ни измокри — гордо рече Капитана. — Юнга, светлина!

Капитана разгърна „бялото“.

— И-ха, платнище!

Големите го преметнаха над каютата, закрепиха го — стана като в къщичка. Дъждът плющеше, нека си плющи, нека им пръска босите крака. Малкият седна между момчетата и му стана толкова хубаво и топло, че му се доиска да заспи.

— Кой каза с бомби? — най-после попита Капитана.

— Оня, Белия Петьо.

— Аха!

— Този Петьо трябва да се набие поне един път! А?

Към Мичмана, към Капитана, към Мичмана — Ването въртеше главата си като зрител на тенис. Към Капитана — ще яде ли бой Белия?

— Ще скрием дъската в тръстиката.

Дъждът шляпаше по платнището. В каика се насъбра вода и Мичмана я заизхвърля с консервено канче. Юнгата искаше да каже: „Ще я намерят на Куковден!“, но вместо това прошепна със свито сърце:

— А ако реката придойде?

— Като придойде, ще си отиде — отговори Мичмана.

Един ден, в края на април, реката беше се вдигнала до ръба на дигата — кафява и бърза. При вливането ѝ в Голямата река клокочеше водовъртеж — даже за гледане беше страшно.

— Дъждът идва от равнината, а не от хълмовете.

Това се казва капитан! Огънчетата в очите на малкия светнаха отново и мислите му се върнаха по местата си.

— А вярно ли е, че пиратите пушат?

— Кои, истинските ли? — попита Капитана.

— Не, нашите.

— Не вярвам. Може би само са опитвали.

И Капитана погледна някак си особено към Мичмана.

— Кака Елена ми каза, че ги е видяла. Църнето дал на Тарльо истински цигари.

Мичмана удари канчето о ръба на каика и водата се изля в краката му. Ама че любопитно хлапе!

— Тая Елена много знае, ама…

— Елена не е лошо момиче. Ти ѝ се сърдиш, задето те нарисува в стенвестника, така ли?

Мичмана се опита да преглътне, но слюнката му се залепи за небцето. Какво я защищава? Не е лошо момиче, не е лошо, ама… Помагаше си с език, за да преглътне и да сдържи всичките си думи.

За Мичмана най-трудното беше да се сдържа. И затова много често му се случваха най-различни произшествия. Или набиваше някого, или го набиваха, ала и в двата случая строгият му баща го поступваше в къщи. След това бащински слагаше ръка на рамото му и грижовно го напътствуваше:

— Преди да изречеш обидна дума, ще преглътнеш десет пъти. Преглътни да те видя! Така. А преди да вдигнеш ръка, още десет пъти. Преглътни!

— Ама, тате, ако той…

— Преглътни! Така. Какво ако той?

— Ако той ми избяга в това време?

Такъв си беше Мичмана.

Сега едва успя да се сети и да преглътне един път. Още един път. Езикът му съвсем пресъхна. Слюнката му се загуби безнадеждно. Капитана ще се сърди. Тая Елена е една… Помисли си за лимон (и това го знаеше от баща си) — така събра всичко четири преглъщания. Е, па нека се сърди!

— Какво я защищаваш тая оса? Оса! Защо всички и викат оса?

Капитана не отговаряше и чакаше да му попремине. Мичмана не беше по монолозите — ако нямаше кой да му отговаря, спираше насред път.

— Защо де? — и пусна една гума.

— Защото е оса! — отговори си сам.

Капитана и Ването си смигнаха. Мичмана загреба вода с канчето.

— Капитане, а вие опитвали ли сте?

— Какво?

— Ами онова, като пиратите, нашите?

— Не сме! — изстреля Мичмана уплашен. („Само да те видя да докоснеш цигара или да чуя, ще ти счупя ръката!“ — беше казал баща му.) И за да пресече всякаква охота към въпроси у юнгата, го погледна изпитателно и: — А ти?

Ването наведе гузно глава, усмихна се тайнствено:

— Аз, аз само съм мирисал.

— Я го гледай! Какви си ги мирисал: първо или второ?

Разсмяха се.

Мичмана простря ръка навън, завъртя длан.

— Дъждът е спрял.

Капитана подаде глава.

— Звезди. Така си и мислех — на облак е.

Фенерчето светна. Тримата се изнизаха по дъската. Големите отидоха да я скрият в тръстиките на Голямата река.

Тръгнаха по дигата към града. И-ха! Капитана върви отпред, след него е Ването, а отзад — Мичмана. Отникъде не може да дойде змия. И няма да заобикаля при вратата на тухларната фабрика — кучето лае и се зъби, но щом Мичмана му извика: „Трай, не лай!“, бяга като ударено с тояга.