Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (9)

Девета глава

Помня как веднъж, когато бях на осем, за пореден път с мама гледахме новините в шест часа. В детството ми имаше няколко неща, които винаги правехме заедно, и гледането на новините в този час беше сред тях. Мама не харесваше журналистите по Ай Ти Ви (твърдеше, че приличали на конферансиета в цирка) и предпочиташе сериозните новинари с безупречно произношение по „добрата стара Би Би Си“.

Новинарската емисия, за която говоря сега, се е запечатала в паметта ми заради вълнуващите събития, а именно, освобождаването на британски заложници след дългия им престой в плен в Бейрут. Мама ми обясни, че от пет години тримата брадясали мъже, които бяха само кожа и кости, се смятали за изчезнали. Единият говори на пресконференцията. Измъчено се усмихваше, докато обясняваше на целия свят как с другарите му не вярвали, че този ден ще настъпи. Помня как казах, че явно е много щастлив, задето е на свобода.

— Може да изглежда щастлив, но погледът му говори друго — промълви мама. — Винаги наблюдавай очите, Роузи. — Те ще ти кажат истината. — Нейните бяха насълзени. Приближи се до телевизора и закри с длан долната половина от лицето на бившия заложник. И наистина в погледа му се четяха мъка и страх. Щом мама отдръпна ръката си, усмивката на непознатия се върна, обаче очите му останаха мъртви.

Научих се да търся тези признаци в хорските погледи и така узнах ужасяващи факти. Видях ги в очите на мама, когато й съобщиха за татко. Видях ги в очите на Бен, преди да напусна Бостън. Най-страшното беше, че ги виждах в собствените си очи почти всеки ден, откакто Ню Йорк ме осинови. Случва се да съжалявам, че мама ми разкри тази тайна. Понякога е за предпочитане истината да остане скрита.

Днес очите на Ед ме изплашиха, защото не можах да разгадая какво говорят. Обикновено бяха дружелюбни, закачливи и нетърпеливо очакваха всяка възможност дяволито да заискрят. Този следобед обаче погледът му беше изпитателен и дори студен. Не го бях виждала да ме гледа така и се изнервих. Каза ми, че не се сърди. Усмивката и приятелската му целувка потвърдиха думите му. Би трябвало да му повярвам — и наистина му повярвах, само дето упоритата въпросителна оставаше. Каза, че не ми се сърди, но очите му продължиха да мълчат.

По пътя към дома забелязах нещо особено и в погледа на Джеймс. Брат ми не преставаше да бъбри жизнерадостно и да описва какво е правил през деня и с какви хора се е запознал, но не можех да се отърся от чувството, че премълчава нещо. Подозренията ми се задълбочаваха с всеки изминал ден и той не беше сторил нищо, за да ги разсее.

Безпокойството продължи да ме гризе и след два часа, когато с Джеймс отидохме на вечеря в „Синьо: Едно“ — най-модния ресторант в Ню Йорк. Бях слисана, като научих, че е запазил маса. По принцип Силия получава резервации за, където пожелае, но дори тя беше принудена да чака цял месец за „Синьо: Едно“. Заведението се намираше на партера под един от най-луксозните хотели в близост до Бродуей и сред клиентите му имаше звезди от театралната сцена, телевизионни знаменитости, режисьори и адвокати. Говореше се, че списъкът на кандидатите за бармани и сервитьори е цели четири страници, най-вече защото за актьорите, работещи в свободното си време, „Синьо: Едно“ беше мястото, където можеха да направят впечатление на големите клечки в театралния бизнес.

С Джеймс ни поведоха към маса в дъното на ресторанта. Синият цвят преобладаваше навсякъде. Стените, боядисани в морскосиньо, се осветяваха от аквамаринени аплици, мънички сини светлинки бяха разпръснати като кобалтови звезди около халогенните лампи на тюркоазения таван, подсилвайки задушевната атмосфера. Сръчни сервитьори с бели ризи и морскосини панталони, преметнали през ръка сини ленени кърпи, бързаха да изпълнят поръчките на многобройните клиенти. Две от стените представляваха грамадни аквариуми, пълни с екзотични рибки, които сякаш се движеха в унисон с обслужващия персонал. Сервитьорът ни донесе по едно мохито и взе поръчките ни за вечерята. Джеймс отпи от чашата си и се вгледа в мен.

— Изплюй камъчето, сестричке. Какво те човърка отвътре?

— Моля?

— Не се прави на ударена. Цяла вечер мълчиш като риба.

Усмихнах се.

— Нищо ми няма. Имах много работа в магазина и май се преуморих.

— Така ли? Аз пък си мислех, че се е случило нещо съдбовно и ще се наложи да те разпитвам цяла нощ, за да се добера до истината. Ох, камък ми падна от сърцето.

Джеймс е доста вятърничав и настойчивостта му е чужда. Обичам го, защото е прекалено ленив да си пъха носа в чуждите работи. И сега не измени на характера си. Явно отговорът ми го задоволи, защото продължи доста безгрижно:

— Аз пък изкарах чудесно днес.

— Нима?

— О, да. Първо като всеки турист разгледах забележителностите — Импайър Стейт Билдинг, Статуята на свободата и прочее, после се срещнах със стар приятел от Оксфорд.

— С кого?

— Спомняш ли си Грамърси Джеферсън Джоунс?

Разбира се, че го помнех. С приятелките ми го наричахме Грамадан Джеферсън Джоунс заради великанския му ръст, който предизвикваше трепет в моминските ни сърца. И не само в нашите, а в сърцата на състудентките му (поне така се мълвеше) и най-малко на две преподавателки. Грамадан често ни гостуваше през уикендите и с Джеймс се катереха по скалите или плаваха с платноходка. По онова време бях на шестнайсет и приятелките ми бяха луди по него. Той покоряваше с естественото си поведение и вродения си чар и макар че беше едва на деветнайсет, осъзнаваше какво въздействие оказва на нежния пол. Беше висок близо два метра и се извисяваше с една глава над Джеймс (което вбесяваше брат ми), а тялото му беше като на актьор от екшън филми. Беше звезда на отбора по гребане, водещ актьор в драмсъстава и всеобщ любимец. Произхождаше от фамилия на милионери и говореше чудесен английски, а чуех ли дълбокия му кадифен глас, сърцето ми бясно затуптяваше. Бях лудо влюбена в него, но тъй като още бях твърдо решена никога да не се омъжа, се задоволявах само да го гледам.

— Как е той? — попитах.

— Все същият Грамадан. Все така популярен сред жените. И същият верен приятел. Работи в Главното английско консулство и редовно участва в асамблеята на Обединените нации.

Усмихнах се, като си представих как Грамадан си е намерил служба, която му позволява да пътува и да омайва с чара си жени от всякакви националности.

— Сигурно е страхотен дипломат. Открай време има дар слово.

— Плюс куп други положителни качества. — Джеймс се засмя, ледените кубчета в чашата му издрънчаха, когато той отново отпи от коктейла. — Между другото, попита за теб.

— Така ли? Какво каза?

— „Как е сестра ти, онази очарователна дебеланка?“ — Той се закиска, като видя покрусената ми физиономия. — Отначало не му се вярваше, че сега живееш тук, затова го посъветвах да си купи съботния брой на „Ню Йорк Таймс“ и да види колко си се променила. Дадох му визитката ти, предупредих го, че не можеш да се мериш с Филип Девъру, но все пак е длъжен да подкрепя сънародниците си.

— Много ти благодаря.

— За нищо. — Тук е мястото да отбележа, че брат ми няма чувство за хумор и сарказмът ми не го уязви. — С Грамадан обядвахме заедно и той ме разведе из консулството. Впрочем наскоро се е разделил с втората си съпруга.

— Втората ли? Не знаех, че изобщо се е женил.

— Че как да не е? От Марс ли падаш, Роузи? Бракът му със съпруга номер едно, с която се запозна след университета, продължи едва осемнайсет месеца. След развода той започна работа в консулството и се ожени за стажантка в кметството. Бяха заедно шест години. Преди шест месеца обаче тя го заряза заради негов колега.

— За когото ще се омъжи, нали? — подхвърлих и забелязах, че Джеймс потръпна. Реакцията му ме озадачи. Въздържах се от коментар, още повече, че той смени темата по-бързо от Силия, и то когато е във форма.

— А, ето и вечерята. Не знам за теб, обаче аз съм гладен като вълк…

У дома намерих на секретаря съобщение от Силия и й телефонирах, докато брат ми вареше чай.

— Роузи, съкровище, прегледах коректурите на статията, посветена на теб. Фантастична е! Много ще ти хареса, миличка! Утре ще обядвам с Хенрик в „Птичарника“ на Шейсет и шеста улица, но може ли първо да се видя с теб? Интересуват ме всички подробности за срещата ти с Брент. И с Нейт Ейми.

По гласа й разбрах, че се усмихва.

— Да му се не види, откъде разбра за посещенията им? — възкликнах.

Тя се изкиска:

— Не забравяй, че съм журналистка, съкровище. Работата ми е да научавам всичко. За съжаление не мога да разкрия източниците си. Ще е крайно неетично… — Замълча, явно очаквайки реакцията ми.

Реших да й разваля удоволствието:

— Ама разбира се. Знам колко държиш на принципите, приятелко.

Бинго! Силия избухна като вулкан:

— Роузи Дънкан, отвратителна си! Добре, добре, ще ти кажа… но само защото си най-добрата ми приятелка и много държа на теб. Нейт ми телефонира снощи и сподели, че сте се видели. И няколко пъти повтори думата „невероятно“.

Замислих се към какво съществително би паснал гореспоменатият суперлатив. „Магазинът на Роузи Дънкан е невероятен“ — устройваше ме. „Кафеварката на Роузи Дънкан прави невероятно кафе“ — и това не беше лошо. Но ако беше казал: „Невероятно колко шантава е Роузи Дънкан“? Уф, кофти работа.

— Утре ще ти разкажа всичко за посещението му — успокоих я. — Обзалагам се, че и ти знаеш нещо интересно, което ме засяга.

— Печелиш баса, красавице. И то без да подозираш, че снощи се видях с Мими Сътън.

— Аха, работата става дебела.

Джеймс се появи с две чаши чай и подхвърли:

— Поздрави от мен щуравата си приятелка.

Усмихнах се.

— Джеймс ти изпраща много поздрави.

Тонът на Силия мигновено се промени:

— Джеймс ли? Твоят брат Джеймс? В Ню Йорк ли е?

— Три пъти да. Изненада ме вчера.

— Смятах, че е във Вашингтон… — измънка Силия, като че ли мислите й се бяха отплеснали в друга посока.

— Да, наистина е командирован там. В събота сутринта ме напуска… Ей, какво ти е, Силия? — добавих изплашено, като я чух как се задъхва в слушалката.

Тя помълча, после отговори:

— Нищо ми няма, Роузи. Добре съм… Извинявай, но ще затварям. Слава Богу, хлапетата си заминават утре, но довечера ще си устроим прощално парти с пица и някакъв тъп филм. Ако случайно оцелея, ще се видим утре, сладка моя. Дочуване.

Джеймс забеляза озадаченото ми изражение и побърза да попита:

— Как е неподражаемата госпожица Райтън?

— Мисля, че е добре — отвърнах, макар изобщо да не бях сигурна. — Май се изненада, че си тук.

Той се тръсна на канапето до мен.

— Много добре знаеш, че с нея се недолюбваме. Забрави ли, че при последната ни среща се заформи луд скандал?

Де да бях забравила! Скандалът беше плод на една от онези Ужасно Тъпи Идеи, които осъществяваш с най-добри намерения и за които по-късно се каеш. „Няма ли да е страхотно, ако поканя Силия на вечеря с брат ми?“ — бях си казала с провинциалната си наивност. Беше изминала около година, откак се бях установила в града, и най-сетне бях приключила обзавеждането на апартамента, включващо прекрасната разтегателна маса, която бях открила на бостънския битпазар (адски колоритно място, което с Ед посещаваме много често), плюс богата колекция от старинни мебели и лампи. (Аз ходя на битпазара заради уникалните класически облекла, Ед — заради гофретите, които се продават там.) Та както вече споменах, ми щукна гениалната мисъл, че идеалните гости на празненството по случай освещаването на апартамента ще са брат ми, най-добрата ми приятелка и гаджето й.

Макар да съм непоправима оптимистка, признавам, че събитието се оказа пълен провал. Джери сложи началото му, като заяви, че по всеобщо мнение Оксфорд и Кеймбридж са посредствени учебни заведения в сравнение с Харвард и Йейл, а Джеймс не му остана длъжен и презрително нарече американците кухоглави празнодумци, лишени от интелект. Силия се опита да смени темата и заговори за поредната сбирка на нюйоркските писатели, обаче брат ми вече беше яхнал метлата и направи на пух и прах всички автори след Стайнбек, определяйки ги като позьори и нагаждачи. Докато дойде време за десерта, гостите ми се бяха наежили и мълчаха като пънове. Кафето беше придружено с извърнати погледи, гарнирани с голяма порция скрита ярост. Още се надявах, че след време Силия и Джеймс ще се сдобрят, но засега надеждите ми оставаха забутани в папката с надпис „Малко вероятно“.

Както обикновено Джеймс заяви, че не му пука за мнението на Силия, но аз усетих, че нещо го гризе отвътре. Нервността му беше зле прикрита като порно списанията, които в юношеството той складираше под леглото си така, че да се разбере за съществуването им, но не и за съдържанието им.

Щом долових, че е свалил гарда, предприех атака, като му подадох пакет от любимите му солети, за да смекча удара.

— Изплюй камъчето, Джим. Какво става?

— В смисъл? — невинно се ококори той.

— Неочакваното ти посещение, вечерята в ресторанта, реакцията на Силия… какво става?

Джеймс продължи да се усмихва, но забелязах как взе да се върти, сякаш седеше на тръни.

— Нищо… — смотолеви. Покашля се и добави: — Нищо, сестричке. Изпитах потребност за малко да се махна от Вашингтон и… да те видя, разбира се.

— Знам, че мама те смята за безгрешен, но аз се тревожа за теб. Признай, че неприятностите те преследват. — Без да откъсвам поглед от лицето му, добавих: — Забелязах реакцията ти одеве, като заговорих за брак. Настоявам да ми кажеш истината.

Той отново се покашля.

— Голяма психоложка се извъди. За твое сведение всеки мъж би реагирал по същия начин. Едва на трийсет и четири съм, рано ми е да се задомя. Още не съм се наиграл, както би казала мама. — („Поти ли се?“ — проблесна в ума ми.) — Освен това ти си последният човек, който има право да ми говори по този въпрос, предвид… — Думите му ме жегнаха право в сърцето. Усмивката му помръкна и той хвана ръката ми. — Всичко е наред, сестричке. Предлагам да не спорим, а да си изкараме царски тези няколко дни… Знаеш, че ако ми потрябва помощ, първо ще се обърна към теб, нали?

Усмихнах се и го прегърнах. Въпреки че вече не бях малко момиченце, ръцете ми не можаха да обгърнат широките му рамене. Усетих как напрежението го напусна. Дълго мълчахме, после той промълви:

— Благодаря, че се грижиш за мен, сестричке.

По-късно (вече си бях легнала и четях книжката „Мап и Лусия“ от Е. Бенсън, подарък от Марни, която я беше намерила в любимата си антикварна книжарница) ми се стори, че чух някакъв шум. Оставих книгата, станах от леглото и на пръсти отидох до вратата. Забелязах, че лампите в дневната още светят, запътих се натам и чух приглушения глас на Джеймс. Безшумно открехнах вратата и погледнах през пролуката. Брат ми седеше с гръб към мен на разтегателния диван, притискаше до ухото си мобилния си телефон и настойчиво шепнеше. Макар от мястото си да не виждах лицето му, разбрах, че е вбесен.

— … няма значение какво казах… не искам да участвам повече, разбра ли? Направи каквото трябва. Аз… аз вече не мога… не мога, ясно?… Да, да, добре… виж, връщам се в събота… Да, тогава ще се разберем… Аз… Да, и на теб. Лека нощ. — Гневно затвори капачето на телефона, просна се на дивана и притисна длани до очите си.

Безшумно затворих вратата и се върнах в стаята си.