Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (28)

Двайсет и осма глава

Човекът пристъпи към мен и уличната лампа освети лицето му.

— Здравей, Роузи.

Вцепених се.

— Ед? Какво правиш тук?

— Чакам те.

— Нейт ли те изпрати?

— Може да се каже.

— Къде е той?

Ед сви рамене.

— Нямам представа.

Глътнах си езика, не знаех как да реагирам. След няколко секунди измънках:

— Ами… цветята?

Той гузно наведе глава.

— А, цветята… Извинявай, че те подведох. Щеше начаса да ме разобличиш, ако бях направил аранжировката, затова избрах „Търнър“. Фирмата е сравнително нова и бях сигурен, че не ти е позната. На Коледа изведнъж ми хрумна да ти изпратя цветя. Исках да те зарадвам с нещо, обаче още се боях да ти призная… ъъъ… какво става.

— Но… но аз си помислих, че са от…

— От Нейт ли? Разбрах какво се е случило, когато сподели с нас за тайнствения си обожател. Затова още на сватбата Нейт спомена анонимния подарък и се канеше да изясни недоразумението. Всъщност той е причината сега да съм тук. След като с него се запознахме, разговорите ни се въртяха само около твоята персона. Нейт призна, че има чувства към теб, знаел обаче, че сърцето ти принадлежи на друг. Затова намислихме сложен план и той го задейства, когато разговаря с теб.

— План да ме заблудиш, така ли? Да се подиграеш с мен? — Почувствах как около мен отново се появява защитната стена, която бях разрушила с толкова усилия.

Лицето на Ед помръкна.

— Грешиш, Роузи…

— Млъкни! — прекъснах го, горещи, сълзи парнаха очите ми. Как бе дръзнал да се подиграе с мен, след като знаеше какво съм преживяла и колко трудно превъзмогнах миналото? Само това ми липсваше: да съм поредното име в безкрайния му списък от завоевания, поредната играчка за задоволяване на капризите на един преситен мъж. Гневът ме стисна за гърлото. Обърнах се и тръгнах към вратата.

— Обичам те.

Вкамених се. Не можех да помръдна. Стисках валчестата дръжка, сърцето ми биеше до пръсване, задъхвах се и се опитвах да сдържа сълзите си.

— Обичам те, Роузи Дънкан — нежно прошепна Ед. — Влюбих се в теб още щом те видях за пръв път и оттогава не съм преставал да те обичам. — Дълго крих чувствата си — явно доста успешно — и мислех, че никога няма да узнаеш какво изпитвам към теб. После… една сутрин се събудих и разбрах, че те обичам повече, отколкото съм обичал, когото и да било. Нямаш представа какво ми костваше това осъзнаване, защото означаваше, че не съм непукистът, за какъвто се мислех. Означаваше, че самонадеяността ми най-сетне е претърпяла поражение. Че трябва да разкрия сърцето си и да рискувам да бъде разбито. Готов съм да рискувам, Роузи, защото съм сигурен в едно: любовта ми към теб ме възпламенява всеки ден и ме държи буден нощем. И ето ме пред теб — разтапящ се айсберг посред твоя магазин.

Колебливо пуснах дръжката на вратата, обърнах се и пристъпих към него. Под светлината на уличната лампа видях лицето му — огледало на чувствата, бушуващи в душата му.

— Ед, не знаех…

— Че откъде да знаеш? Забрави ли, че съм царят на заблудата, непроницаемият айсберг? — По страната му се търкулна сълза и остави сребриста следа. Той ядно я бръсна с пръст. — Извинявай. Кой би помислил, че великият Ед Стийнман е мекушав ревльо?

— Защо реши да ми кажеш? — промълвих.

Той се усмихна печално:

— Може да ти се стори странно, но послушах приятелски съвет.

— От Нейт ли?

— От теб.

— Моля?!

— Ти го каза Роузи: ако не призная чувствата си, никога няма да разбера дали онази жена изпитва същото към мен.

— Значи аз съм загадъчната ти любима?

— Ти и никоя друга.

Толкова кратичко изречение, но все едно ме връхлетя ураган от прозрения. Месеци наред изпитвах странно раздразнение, когато Ед говореше за любовта си към мистериозната непозната, но си го обяснявах с нежеланието да загубя най-добрия си приятел. Едва сега разбрах, че съм ревнувала, и то не защото е влюбен, а задето една жена е пленила сърцето му. Отчуждението му напоследък е наранявало душата ми, защото го приемах за потвърждение, че той не ме желае. Дори тази вечер, когато смятах, че бленувам за Нейт, мислите ми са били обсебени от Ед. Крайно време беше да приема истината.

Протегнах ръка и с треперещи пръсти избърсах сълзите му. Той ме прегърна и ме притисна до себе си, дъхът му беше като повей на топъл пролетен ветрец.

— Позволи ми да те обичам, Роузи. Искам да ти покажа истинската любов и да те оставя напълно да ме разтопиш. Нека лекувам с целувки душевните ти рани… всеки ден и завинаги.

— О, Ед…

Ню Йорк сякаш притихна и престана да съществува, когато той ме целуна — стотици милиони въпроси намериха отговорите си в туптенето на сърцето му, в устните и тялото му… Отпуснах се в прегръдката му, топлотата му сгря душата ми, жадна за обич. И разбрах, че съм изминала пътя към истинската любов.

Най-сетне се отдръпнахме един от друг. Погледнах го в очите и видях Ед Стийнман за пръв път.

Видях човек, който изглеждаше влюбен.

Не съм родена в Ню Йорк, но този град реши да стане мой дом. Смекчи болката ми, възпламени мечтите ми и възкреси надеждата ми. Дълбоко в пулсиращата му душа открих своето място. И сърцето ми завинаги ще остане тук.