Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (12)

Дванайсета глава

Все така се учудвам как след края на лятото нощите бързо се удължават, а дните стремглаво летят към зимата. Есента е любимият ми сезон най-вече заради удоволствието да се разхождам из Сентрал Парк, когато листата на дърветата се обагрят във всевъзможни цветове. Гледката ме запленяваше, докато живеех в Бостън, и мислех, че ще ми липсва в Ню Йорк, но се оказа, че в мегаполиса есента е още по-красива. С всяка изминала седмица до Деня на благодарността градът сякаш ставаше все по-очарователен и вълшебен.

Тук е мястото да си призная, че отначало не разбирах смисъла на Деня на благодарността. Смятах го за странна отживелица, оправдаваща голямото преяждане, а когато разпитвах познатите си, никой не ми даде смислено обяснение за честването на този празник. После обаче се запознах със Силия и присъствах на Ден на благодарността в стил Райтън, който, подобно на повечето нейни мероприятия, е неповторимо изживяване. Трите главни елемента — храна, на която биха завидели и най-добрите ресторанти в града, брой на присъстващи знаменитости, който би предизвикал завистта дори на Джей Лено, плюс забележителната изява на Силия като домакиня, превръщат събитието в същинска нюйоркска магия. Едва когато ме настаниха до отрупаната маса в дома й, най-сетне разбрах какво означава този ден за американските ми приятели. Необходимостта да са благодарни им е вродена, а в тези времена на консуматорско общество празникът добива още по-дълбоко значение, защото е напомняне за моралността на отдавна отминала епоха. Денят на благодарността подсеща американците за корените им. И вече не бих го пропуснала за нищо на света.

— Силия ме покани на празненството си по случай Деня на благодарността — съобщи Нейт, докато пиехме кафе и наблюдавахме как на улицата жителите на Ню Йорк се борят с пронизващия леден вятър. — Чух, че е грандиозно събитие.

Облегнах брадичка на ръба на чашата си, вдъхнах вълшебния аромат и забелих очи.

— Съмняваш ли се? Силия прави всичко със замах.

— Каза, че ще има купища храна.

Отпих от кафето.

— Не преувеличава! Говори се, че след поръчката й жителите на щата трябва да се подготвят за недостиг на хранителни продукти. — Поколебах се, но все пак се престраших да попитам: — Ще дойдеш ли?

Нейт се загледа през витрината:

— Засега не знам. Ще разбера след уикенда.

Почувствах се като кръгла глупачка и изтърсих първото, което ми дойде на ум:

— Ъъъ… сигурно Кейтлин иска да празнувате със семейството й…

Лицето му беше като издялано от камък, а отговорът му — лаконично „Не“.

— Ясно. — Млъкнах и се зачудих как да продължа. От неловката ситуация ме спасиха двама таксиметрови шофьори, които удариха спирачки пред магазина и подхванаха състезание по цинични ругатни. Не се сдържах и се изкисках: — Обожавам Ню Йорк! Толкова е романтичен!

— Само ако намираш романтика в улична свада.

Сложих длани на коленете си, заемайки позата на Буда, и напевно произнесох:

— Ученикът Нейт да се вслушва повече в лекциите на специалистката по оптимизъм. Роузи Дънкан казва: „В Ню Йорк човекът без оптимизъм е като кафето на Вярната дружка без приятна компания“.

Вероятно Нейт вече беше решил, че съм кандидатка за лудницата, обаче не ми пукаше. Все пак той явно реши да угоди на смахнатата:

— И какво, о, премъдра учителко, означава това?

Свих рамене.

— Нямам представа. Обаче прозвуча добре.

Нейт се засмя.

— Да разбирам ли, че съм приятна компания?

Погледнах си часовника и отговорих делово:

— Да. Стига толкова приказки, работа ме чака.

В магазина влезе възрастен човек.

— Здравей, Роузи. Краката ми сами ме доведоха тук и през целия път се питах каква е причината. После се сетих, че днес е вторият четвъртък от месеца.

Стиснах сбръчканата длан на господин Илай Лукас и побързах да го осведомя:

— Букетът ви е готов и ви чака на обичайното място.

Илай ме последва до щанда.

— Добро момиче си ти, Роузи. Тази сутрин си говорехме с милата ми жена какво си ни съкровище. Напомняш ми на майка ми, лека й пръст. Тя не забравяше нито един празник. Не си купуваше календар, не си записваше в бележник, но помнеше като слон. В къщата ни винаги имаше цветя по случай рождени дни и църковни празници.

Подадох му букетче от жълти рози. Той кимна, присви очи и вдъхна аромата им.

— Прекрасни са! Прекрасни са, Роузи. Също като любимите на мама… растяха в градината ни на Стария континент…

Поне сто пъти бях чувала историята за градината в родния му дом, но разказите за младостта му неизменно ме запленяваха.

— Разкажи за свещеника, Илай.

Вниманието му обаче беше привлечено от Нейт, който с интерес слушаше разговора.

— Добър ден, младежо. Казвам се Илай Лукас. Приятно ми е да се запознаем. — Подаде му ръка и Нейт скочи на крака, за да се здрависа с него.

— И на мен ми е приятно, сър. Аз съм Натаниъл Ейми.

Старецът задържа за секунда ръката му и внимателно го изгледа.

— Желая ви щастие и дълъг живот, Натаниъл Ейми. — После извърна очи към мен: — Какво ти дължа, Роузи?

Усмихнах се и отговорих както обикновено:

— Нищо, господин Лукас. Ако имате време, разкажете нещичко за живота си на Стария континент.

Лицето на стареца засия и за миг бръчките му сякаш изчезнаха.

— Искате ли да чуете за кравата на съседа, която заседна в реката? — Заразказва толкова увлекателно, че сякаш се пренесох в миналото и видях хора от плът и кръв. Накрая въздъхна и промълви: — Благодаря, че изслушахте стария човек. Е, аз тръгвам, че жена ми ме чака.

Притисна букета до гърдите си, сбогува се и излезе. Усмивката на Нейт беше по-широка от всякога.

— Невероятен човек! За кого са цветята?

— За съпругата му, която е на деветдесет и три, с две години по-възрастна от него. Заради тази разлика семействата и на двамата били против брака им… — Изведнъж ми хрумна нещо. — Веднъж ти ме попита как изглежда влюбеният мъж. Току-що го видя. Всеки втори четвъртък от месеца Илай Лукас поръчва букетче жълти рози за жена си, прибира се у дома и отново й предлага брак. Когато се запознахме, ми обясни, че го прави всеки месец, откакто са се оженили преди седемдесет години.

Нейт подсвирна.

— Е, струва ми се малко прекалено. Сигурно си непоправима романтичка, ако очакваш тъкмо това от интимната връзка.

Като никога не си глътнах езика от прикрития укор и отвърнах наперено:

— Разбира се, че не, защото не очаквам да се обвържа с някого.

— Все пак смяташ, че истинската любов трябва да е съвършена като тяхната, така ли?

Поклатих глава.

— Едва ли съвременни хора могат да се обичат така. Любовта на тези двама души е била подложена на най-големите изпитания. След като семействата им се отказали от тях и ги лишили от наследство, те емигрирали тук, и то без пукната пара. Дори сега живеят доста оскъдно. И четирите им деца починали, преди да навършат пет години. Взаимната им обич е единственото ценно нещо, което са притежавали. Пожертвали са всичко, за да са заедно. Те олицетворяват вечната любов. И… и сега слизам от трибуната, понеже се отплеснах.

Нейт сърдечно ми се усмихна.

— Вярно е. Но все пак ми е приятно да те слушам, защото откривам доста истини в тирадите ти.

* * *

— В крайна сметка той ще празнува ли с нас Деня на благодарността или не? — Силия изникна от кухнята. Тонът й подсказваше, че раздразнението й е достигнало връхната си точка.

— Не знам. — Взех едно геврече и машинално го запремятах между пръстите си.

— Уф, проклети мъже! — Тя седна до мен, облакъти се на масата и се загледа в улицата под прозореца. — Май зимата ще ни изненада тази година. Въздухът мирише на сняг.

— Значи Дядо Коледа ще дойде по-рано, защото ще му е лесно да пътува с шейната.

— Вече съм сигурна, че ти си петгодишно дете, впримчено в тялото на зряла жена… Я кажи — как върви помежду ви с Нейт? — подхвърли небрежно, сякаш питаше само от учтивост.

Тактиката й не ме заблуди.

Невинно се усмихнах.

— Нормално, благодаря.

Приятелката ми, която си оставаше разследваща журналистка до мозъка на костите си, отказа да се предаде толкова лесно. Навила си беше да се добере до истината и щеше да я научи. На всяка цена.

— Какво означава „нормално“?

С усмивка признах поражението си:

— Добре, добре… Почти всяка седмица той идва на кафе. Обикновено в понеделник или в четвъртък около три часа. Понякога през почивните дни посещаваме музеи или литературни дискусии в любимата ти книжарница на писателите в Ийст Вилидж. И разговаряме, разбира се.

Ако в Силия имаше вграден уред за измерване на налягането, сега стрелката щеше да клони към червения сектор, означаващ опасност от експлозия.

— Ясно ми е, че разговаряте. И то от доста време. Да се чуди човек как не изчерпахте всички теми. Какво толкова обсъждате?

— Всичко, което ни хрумне в момента. Не знам как да ти го обясня… Щастлива съм, когато сме заедно. Нейт ме кара да се усмихвам. А най-хубавото е, че той познава само сегашната Роузи, а не онази, която бях при пристигането си в Ню Йорк или преди това… Не се опитва да ме съветва как да живея живота си. Разговаряме, смеем се, пием кафе и… се чувствам прекрасно! Разбира се, неизбежно стигаме до темата за Кейтлин, но преди да започнеш да ме разпитваш, ще кажа, че засега нямам информация по въпроса.

Силия гневно скръсти ръце като капризно тригодишно момиченце.

— Този човек ми лази по нервите! Не знае ли, че трябва да ни държи в течение относно личния си живот?

Извърнах глава към прозореца.

— Работата е там, че последният ни разговор беше посветен на моя личен живот.

Силия се ококори. Надали щеше да изглежда толкова поразена, ако току-що беше получила главната женска роля във филм с Джордж Клуни.

— Какво?! Да не си му казала за Бостън?

— Не, разбира се. Разказах му обаче за господин Ковалски и за баща ми.

Тя мелодраматично притисна длан до челото си.

— Вече съм на четирийсет (друг е въпросът, че само вие с мама знаете истинската ми възраст) и не бива да ме стряскаш така! Пипни тук… хайде, пипни! — Тя сложи ръката ми на гърдите си. — Кълна се, че получих микроинфаркт!

— Не бой се, няма да умреш.

— Жестока английска цветарка! — Силия няколко пъти си пое въздух и размаха длан пред лицето си, все едно току-що беше прекосила финиша на нюйоркския маратон. — Ще изкупиш вината си, задето едва не причини смъртта ми, ако ми предадеш целия разговор, и то най-подробно.

Покорно се подчиних.

* * *

През този ден Нейт закъсня, а когато най-сетне се появи, изглеждаше уморен и изнервен. Което беше необичайно.

— Защо толкова много хора в този град са патологично нетърпеливи? — промърмори вместо поздрав.

— Хм… Тежък ден, а?

Асиметричната му усмивка, която вече познавах така добре, отново се появи.

— Не тежък, а ужасен! — изпъшка той. — Трима агенти ми телефонираха на всеки двайсет минути, за да разберат дали съм прегледал творбите на клиентите им. После шефът ме пришпори да прочета на спринт новия ръкопис на един прочут писател, понеже и „Фокс“, и „Мирамакс“ искали правата за филмирането му. Какво стана с прекрасния обичай да поразмислиш върху каквото и да било?

— Жалко, че не познаваш господин Ковалски. Щяхте да си паснете идеално.

— Може да ти се стори странно, но ми се струва, че вече го познавам. Та нали толкова пъти си ми разказвала за него. Изглежда ти е бил като втори баща.

Забележката му не ме изненада. Вече бях разбрала, че проницателността му не отстъпва на съобразителността на Ед. По принцип не обсъждам с никого баща си. Този ден обаче неочаквано за самата себе си разказах на Нейт цялата история на татко — как петнайсет години е имал тайна връзка със семейна приятелка, как мама случайно научила истината, когато съседка споменала „симпатичната дама, която идва у вас, когато си на работа“, как семейството ми беше разбито от отказа на баща ми да признае грешката си и от нескопосаните му опити да се сдобри с мама (въпреки че нямаше никакво намерение да се раздели с любовницата си), как в крайна сметка той ни изостави и обяви, че не желае да поддържаме връзка. Нейт слушаше внимателно и дори хвана ръката ми, когато признах, че господин Ковалски е бил първият мъж, на когото съм имала пълно доверие. Струва ми се, че този разговор беше повратна точка в приятелството ни. Не знам дали беше доверие, уважение или нещо друго, но сякаш от този момент отношенията ни се задълбочиха.

Силия беше зяпнала така, че спокойно можеше да погълне цял автобус. По едно време се взе в ръце и промърмори:

— Невероятно е, че си му разказала всичко с такива подробности, Роузи.

— Вярвам му, Силия. Признавам обаче, че онзи разговор беше необичаен. В повечето случаи обсъждаме всякакви теми — и важни, и незначителни. Всъщност не е важна темата, а човекът, с когото разговаряш.

Тя се усмихна.

— Значи го харесваш, така ли?

Сякаш нещо в мен нададе ликуващ вик и радостно затанцува.

— Да. Много го харесвам.

За моя изненада Силия не коментира признанието ми, а се устреми към друга тема:

— Като стана въпрос за хора, които харесваш — как е Ед?

Отговорът на този въпрос хич не беше лесен. Наглед Ед си беше същият очарователен бонвиван с размъкнати дрехи и вечно разчорлена коса, който всяка седмица има ново гадже. Мен обаче ме измъчваше подозрението, че той крие нещо. Което, откровено казано, беше съвсем типично за човека айсберг Ед Стийнман, но въпреки това привлече вниманието ми. След катастрофалната му среща с красавицата, рекламираща моделите на Жан Сен Пиер, любовният му живот се беше върнал в обичайното си русло и той не пропускаше да ни го описва с най-големи подробности, докарвайки ни до полуда. Стигна се дотам Марни да пожелае отново да пипне грип, та поне временно да си отдъхне от откровенията му.

Преди седмица, докато подреждахме в буса цветята за украсата на някакъв търговски център, тя изпъшка:

— Роузи, кълна се, че ще извърша убийство, ако чуя още една история за поредното му гадже.

— Знам, скъпа. Дръж се. — Окуражаващо я потупах по рамото.

— Питам се дали да не му кажа.

— Какво да ми кажеш? — Ед незабелязано се беше приближил до нас.

Марни се усмихна и се шмугна в магазина, предоставяйки на мен честта да го смъмря.

— Виж, Ед, радваме се, че си популярен сред жените и с удоволствие изслушваме описанията на красавиците, с които излизаш, но те съветвам да си спестяваш подробностите, когато си на работа.

Усмивката му леко помръкна.

— Така ли? Защо?

— Защото си обсебен. Преди говореше за гаджета и бейзбол или за гаджета и филми. Сега дърдориш само за жени и за нищо друго. Да ти кажа честно, ставаш досаден.

Той поклати глава и отстъпи крачка назад.

— Говори си каквото искаш, Роузи. Не ми пука. Важното е, че съм щастлив. Нима вие двете сте против щастието ми?

Въздъхнах и наведох глава.

— Не изопачавай думите ми. Забавлявай се, сменяй жените като носни кърпи, но не се чувствай длъжен да ни уведомяваш за креватните си подвизи.

Ед сви рамене.

— Бива. Струва ми се обаче, че ревнуваш.

— Моля?!

— Но това ме ласкае. Знаеш, че пред мен можеш да не се преструваш.

— Какви ги дрънкаш?

— Я стига! Признай, че не те дразнят хвалбите ми. Криво ти е, че всеки път, когато излизам с ново гадже, ти още по-болезнено осъзнаваш, че си нямаш приятел. И ревнуваш, както споменах преди малко.

Кипнах от гняв. С трясък затворих задните врати на буса и се обърнах към Ед:

— Не е вярно! И Марни не ревнува, ясно ли ти е? В момента е — как да се изразя? — прекалено чувствителна. Влюбена е в човек от театралната трупа, който май не се интересува от нея. Струва ми се, че тя го приема твърде навътре.

Изражението на Ед се посмекчи.

— Виж ти! Нямах представа. Съжалявам.

— Тъкмо сега трябва да внимаваме какво говорим пред нея, нищо повече.

— Дали ще я интересуват подробности за мачовете за Световната купа?

Потупах го по рамото и тръгнах обратно към магазина. Обърнах се и подхвърлих:

— Струва си да опиташ.

И така, наглед Ед си беше същият. Само дето нещо ме жегваше, като го слушах да се фука колко е щастлив.

— Май загрижеността ти е прекалена, Роузи — отбеляза Силия. — Ед не е смотан юноша. Убедена съм, че е способен сам да се оправя в живота.

— С други думи, „Не си пъхай гагата, остави го на мира“, така ли?

Тя се приведе към мен и се опита да ме задуши в сърдечната си прегръдка.

— Скъпа моя, тревожиш се за щяло и нещяло. Я да обсъдим списъка с гостите ми за Деня на благодарността.

— Добре, но може ли едновременно да гледаме парада по телевизията?

Силия състрадателно поклати глава.

— Да, миличко. Да ти донеса ли чаша топло мляко и бисквити?

— Не, мамо. Гевречето ми стига.

Приятелката ми изпъшка и се пресегна за дистанционното.

Според някои е жестоко да се внушава на децата, че Дядо Коледа е истински. Донякъде съм съгласна с тях. Ако вашите твърдят, че винаги ви казват истината, а един ден откриете, че са ви излъгали за нещо, няма ли да се усъмните в почтеността им? На четири години научих, че добрият старец не съществува, но това не разклати доверието ми към родителите ми. По-късно изпитах доста разочарования в тази посока, особено от баща ми. Само че продължих да вярвам във вълшебната, изпълнена с надежда приказка за Дядо Коледа. И досега на Бъдни вечер ми се струва как чувам звънчетата на шейната му и макар той вече да не идва при мен, все си мисля, че възрастните грешат и добрият старец с голямата торба с подаръци е истински.

* * *

Още щом влязох в апартамента на Силия, видях, че празненството вече е в разгара си. Нейт го нямаше (за огромно съжаление на приятелката ми), но аз не се изненадах. След като Мими и Кейтлин диктуваха живота му, той едва ли би дръзнал да не присъства на празничната вечеря в дома им.

— Роузи! — възкликна Силия, появявайки се от кухнята с голяма кошница с франзели. — Слава Богу, че дойде! На ръба на истерията съм! Така и не доставиха половината продукти, които поръчах. Истински кошмар! Следобед телефонирах шест пъти на търговеца, но само си скъсах нервите!

Ококорих се.

— Нима на тази трапеза е само половината от доставката?

Силия кимна и сложи ръце на кръста си.

— Дали ще стигне, съкровище? Страхувам се да не се изложа!

— Ще стигне да нахраниш малка армия. — Усмихнах се и добавих: — Всичко изглежда прекрасно. Ето ти едно скромно подаръче от мен. — Подадох й букет от бели и червени рози, увит в хартия, имитираща американското знаме. — Въпреки че не знам къде ще им намериш място.

Тя се възторгна от красивите цветя, врътна се и се понесе нанякъде като вихрушка в зелена копринена рокля. Огледах се. Видях неколцина непознати, които се оказаха от Клуба на писателите в Уест Вилидж, забелязах и познати лица от „Ню Йорк Таймс“. Присъстваше и Джош Мърсър, младият репортер, който ме беше интервюирал. Поинтересува се как е госпожа Шустър, с което ме трогна, и ме запозна със своя колега от редакцията Стюарт Мичъл — висок, невероятно красив мъж с очарователен южняшки акцент. Разбрах, че е родом от Айова, но след като завършил журналистика в Харвард, заживял в Ню Йорк. Трудно ми беше да определя възрастта му — сребристите нишки в черната му коса подсказваха, че е прехвърлил трийсетте, но по смуглото му лице нямаше и една бръчица. Допадна ми веднага заради стеснителната си усмивка, поразителните зелено-сини очи, непринуденото поведение и острия си ум.

Силия ме настани на масата между него и Джош и докато полагахме геройски усилия да се справим с чудовищното количество храна, разговаряхме на различни теми. Обичам празненствата на Силия, защото тук всеки се чувства като у дома си и не прави усилия, за да се забавлява. Приятелката ми притежава дарбата да събира на едно място най-интересните хора и в крайна сметка започваш да си бъбриш с напълно непознати, все едно сте дългогодишни приятели.

Направи ми впечатление, че Стюарт често се озърта за Силия. Отначало го отдадох на стеснителността му и реших, че търси познато лице сред многобройните гости. После обаче забелязах, че не откъсва поглед от нея. След осмото блюдо (мисля, че беше осмото, но не бях съвсем сигурна) тя започна да разчиства масата, за да освободи място за нови количества храна, а ние двамата самоотвержено предложихме да й помогнем. Грабнах цял наръч прибори за хранене и последвах в кухнята Стюарт, който сложи в умивалника куп чинии и отбеляза:

— Страхотен купон, нали?

— Да — отвърнах, — но всички празненства, устройвани от Силия, са върхът.

— Не се и съмнявам… дай да ти помогна. — Той пак се усмихна свенливо.

— Благодаря. — Понечих да се върна в трапезарията.

— Всъщност… питах се дали можеш да ми помогнеш — ненадейно изтърси Стюарт и така ме стресна, че подскочих. Обърнах се. Той ме гледаше като изплашено кученце.

— Ъъъ… да, разбира се.

Стюарт се облегна на кухненския плот и се вкопчи в него като в спасителен пояс.

— Разбрах, че със Силия се познавате отдавна — подхвана колебливо.

— Да — повече от шест години.

— Близки ли сте?

— Тя е най-добрата ми приятелка. Защо питаш?

Той потърка врата си и впери поглед в тавана, сякаш очакваше вдъхновение свише.

— Ами… не знам как да се изразя… интересувам се какво става помежду им с Джери.

Видях се в чудо какво да отговоря. Така или иначе, Стюарт работеше в редакцията на вестника едва от няколко месеца, а приятелката ми надали искаше личният й живот да става обществено достояние.

— Стюарт, не знам дали…

— Силия ми каза, че Джери вече не присъства в живота й. Въпросът е дали… ъъъ… дали тя се среща с някого.

Не можах да скрия изненадата си.

— Сериозно ли говориш?

— Абсолютно! — Стюарт кимна и се изчерви като домат. — Да, да, знам, че разликата ни е петнайсет години и че сигурно мъжете й се лепят като мухи на мед. Знам още, че тя ме превъзхожда във всяко отношение и е пълна лудост да се надявам да сме заедно. Само че непрекъснато мисля за нея, Роузи. Не съм срещал по-невероятна жена, и то във всяко отношение.

— Майко мила!

— Да. Звучи налудничаво, но е самата истина.

— Казал ли си й какво чувстваш?

Лицето му се сгърчи от неподправен страх.

— Не! Боя се, че ако се престраша, тя ще ме изгледа високомерно и ще ми се присмее. Безнадеждно е, знам — как такава самоуверена красавица ще избере начинаещ като мен?

— Все пак искаш тя да разбере за чувствата ти.

— Разбира се.

Бях поразена, но ми хрумна, че обожанието на този красавец може да е благотворно за приятелката ми. Не беше споменавала Джери след разговора ни във френското бистро преди няколко месеца, но знаех, че е самотна. Ако не друго, признанието в любов от страна на Стюарт щеше да повдигне самочувствието й. Затова реших да бъда откровена с него:

— Не знам дали Силия си има приятел, но Джери със сигурност няма да се върне.

— Мислиш ли, че имам шанс?

Усмихнах се.

— Няма да разбереш, ако не опиташ.

— Как да постъпя? Хрумна ми да й изпратя букет, но се сетих как веднъж я чух да казва, че е много придирчива по отношение на цветята. Затова търся съдействието ти. Освен, че си й приятелка, ти си и „придворната й цветарка“, както тя шеговито се изразява.

* * *

— Признавам се за виновна и по двете обвинения.

— Мислех да й изпратя цветя, които ми напомнят за нея — от онези бели и розови лилии…

— В никакъв случай! Тя ненавижда аромата им.

— Тогава какви?

— Силия обожава орхидеите, но знам, че най-голяма слабост има към белите.

— Ще й изпратиш ли от мое име букет бели орхидеи? Не, сбърках — не искам да се разбере от кого са цветята.

Ето това беше работа за мен. Ох, как щеше да се зарадва Силия.

— На драго сърце — отвърнах.