Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (14)

Четиринайсета глава

Не знам какво очаквах от офисите на „Грей енд Конъл“, но онова, което видях, определено не отговаряше на представата ми за редакция на голямо издателство. Май си бях въобразила, че Нейт и колегите му работят в прашна библиотека с дървена ламперия, над тях са надвиснали небостъргачи от книги, натрупани една върху друга, а наоколо се издигат купчини от прочетени наполовина, непрочетени и отхвърлени ръкописи на писатели, кандидати за слава. Действителността се оказа диаметрално противоположна на фантазиите ми. Работното помещение не приличаше на декор от филм по роман на Агата Кристи, а беше светло и модерно обзаведено. Не видях нито една прашна книга, нито един оръфан ръкопис.

Имам си теория, че в Ню Йорк съществува специална агенция, която осигурява най-стилните и най-експедитивните секретарки за многобройните престижни фирми. Секретарката в „Грей енд Конъл“ беше висока около метър и осемдесет, краката й сякаш започваха от гърлото, черната й коса беше шедьовър на коафьорското изкуство, елегантният й, но строг костюм вдъхваше страхопочитание.

— Добро утро, госпожице Дънкан. Казвам се Сондра. Господин Ейми ще се освободи след няколко минути. Мога да ви донеса чаша кафе или чай, докато чакате.

Не бях сигурна дали това е предложение или въпрос.

— Ами… да… — смотолевих. — Чай, ако обичате.

Сондра служебно се усмихна, но аз заподозрях, че мнението й за мен е много далеч от ласкавото.

— Разбира се, госпожице Дънкан. Седнете, моля.

Огледах се. Всичко беше в бяло — подовете, бюрото на безподобната Сондра, цветята във вазата… дори модернистичната картина можеше да носи названието „Бяло с оттенъци на кремаво“. Хрумна ми, че щях да съм в непрекъснат потрес, ако работех на подобно място. Непрекъснато щях да потискам порива си уж случайно да разхвърлям навсякъде цветя с най-ярки багри. Голяма бяла врата в дъното на помещението се отвори и Нейт се устреми към мен.

— Здравей, Роузи. Извинявай, че се забавих. Задържаха ме на телефона — ужасно неприятен разговор. Ела.

Хвана ме за ръка, преведе ме покрай служебно усмихнатата Сондра и ме покани в кабинета си. Озърнах се и облекчено въздъхнах. Тук вездесъщият бял цвят беше смекчен от снимките на стените (някои рамкирани, повечето — не) — усмихнати хора, екзотични пейзажи, дървета в есенни багри и заснежени планински върхове. Над прозореца беше окачено флагче с емблемата на Йейл, а на видно място върху голямото дъбово бюро се перчеше топка за бейзбол, подписана от играчите.

Нейт забеляза реакцията ми и се засмя.

— Не се вписва в образа, който се стараем да наложим, нали?

— В никакъв случай. Обаче ми харесва. Бялото отвън ми идва малко в повече.

Той седна на креслото от бял дъб, което изглеждаше доста удобно.

— И на мен! Затова те харесвам, Роузи! Знаех си какво ще кажеш. С теб си приличаме.

Спогледахме се и се усмихнахме.

— Къде е приятелят ти?

— Ще дойде всеки момент. — Нейт погледна часовника си. — Всъщност вече закъснява. — Натисна един бутон на телефона и каза: — Сондра, щом дойде човекът, когото очаквах в единайсет, нека влезе веднага.

— Да, сър. — Дори по телефона гласът на неповторимата Сондра звучеше делово и стилно.

— Спомена, че ще е голяма сватба, така ли?

— Грандиозна, драга моя. А моят приятел настоява украсата да е твое дело. Каза ми: „Държа на Роузи Дънкан. Само тя притежава изтънчен вкус. Очевидно е истинска находка“. Семейството му е въшливо от пари — ще останеш много доволна.

— Само да не се провалим — промърморих. Вече се питах дали тази работа е лъжица за моята уста. Тъкмо се бях настроила психически, че ще се справим с поръчката за Големия зимен бал, но мисълта за доставка и аранжиране на цветята за пищна светска сватба беше, меко казано, стряскаща.

— Глупости! — Нейт стана, заобиколи бюрото, седна на ръба му, приведе се и хвана дланите ми. Асиметричната му усмивка се задейства, тъмните му очи се впериха в мен. — Вярвам в теб. Ще се справиш, Роузи, и то със замах.

Замълчахме за миг. Усещах само допира на топлите му длани, струваше ми се, че сме единствените двама души в Ню Йорк. И Ню Йорк се усмихваше като Нейт.

Ненадейно вратата се отвори и вълшебният миг отлетя. Нейт пусна ръцете ми, вдигна очи и широко се усмихна.

— Крайно време беше, Дейвид. Разбрахме се за единайсет, а не за единайсет и половина. Роузи, ела да те запозная с моя закъсняващ, но много добър приятел Дейвид Литгоу.

Вече бях станала и се канех да се обърна, ала върху мен сякаш се стовари парен чук.

Светът се разпиля на малки късчета, действието се превключи на забавен каданс, звук и движение се сляха в умопомрачителен водовъртеж. Някъде от далеч чувах безгрижното бъбрене на Нейт и името Дейвид Литгоу… Дейвид Литгоу, повтаряно отново и отново. Душевният ми мир, целият ми живот рухна, когато зърнах познатите сиви очи — онези очи, които не се надявах да видя отново. Призля ми. Прииска ми се да побягна, обаче краката ми отказваха да се подчинят. Вкопчих се в облегалката на стола, поовладях се и отново чух гласа на Нейт, изпълнен с безпокойство:

— Роузи, зле ли ти е?

— Не… нищо ми няма — измънках.

— Радвам се отново да се видим, Роузи — любезно каза Дейвид, но всяка дума се забиваше като стрела в сърцето ми.

— Познавате ли се? — изненада се Нейт.

— Да — отвърнах в един глас с Дейвид.

— Виж ти! Светът е малък. Заповядайте, седнете. Ще помоля Сондра да ни донесе кафе. После ще обсъдим каква сума си готов да платиш за невероятните умения на госпожица Дънкан. — Нейт ми намигна и излезе. Отпуснах се на стола и се втренчих в някаква точка зад Дейвид.

Той пристъпи към мен.

— Роузи, аз…

Вцепених се.

— Готово. — Нейт се върна и седна зад бюрото си. — Приятелю мой, откъде се познавате с Роузи?

Дейвид, който не откъсваше очи от мен, отвърна:

— Навремето работехме заедно в Лондон. Радвам се, че отново се срещнахме след толкова години.

Забелязах, че Нейт ме наблюдава, и някак си се усмихнах. Той разбра какво усилие ми костваше тази измъчена усмивка и стисна устни.

— Чудесно… — промърмори, но си личеше, че е озадачен от реакцията ми. После се обърна към Дейвид: — Разкажи ни за сватбата.

Дейвид седна на креслото до бюрото и дълбоко си пое въздух.

— Ами… ще бъде догодина през март в имението на нашите в Хамптън. Ще присъстват около четиристотин души, сред които висши държавни служители, сенатори, филмови звезди и други известни личности. С Рейчъл искаме събитието да е незабравимо.

Неволно ахнах, защото ме прободе същата нетърпима болка, която бях изпитала преди години. Престорих се, че кашлям, но не заблудих Нейт. Той присви очи и отбеляза:

— С Роузи Дънкан наистина ще е незабравимо.

Отново се закашлях и скочих на крака.

— Искам… глътка вода… извинете ме.

— Сондра ще ти донесе… — каза Нейт, но аз вече тичах към вратата.

Преди да изляза, изпелтечих:

— Скиците… албумът със скиците ми е там… разгледайте го…

Пристъпих в безмилостната белота на приемната и спрях да си поема дъх. Сондра се изправи.

— Госпожице Дънкан, зле ли ви е?

— Нищо ми няма. Може ли малко вода?

Надменното изражение и тонът й се смекчиха:

— Стаята за отдих е отсреща. Има автомат за вода. Ако ви потрябвам, веднага ме извикайте.

Пуснах поредната измъчена усмивка.

— Благодаря.

За разлика от болничната белота в кабинетите стаята за отдих беше изпълнена с топли багри и успокояващ аромат, звучеше тиха музика. Налях си чаша вода и седнах на едно канапе, тапицирано с кадифе. Треперех като лист, но отчаяно се опитах да обуздая хаотичните си мисли. „Замини още днес“ — настоя една. „Глупости, тук е твоят дом сега!“ — обори я друга. „Не предполагаше, че някога пак ще го видиш, нали?“ — обади се трета, а четвърта набързо я сряза: „Да, но и не предполагаше, че той ще те потърси. Добре, видяхте се, какво смяташ да правиш?“

Лицето ми гореше, затова отидох до умивалника и се наплисках със студена вода. Вдигнах глава и зърнах отражението си в голямото огледало над мивката. Погледът ми изразяваше същия страх, който изпитвах, преди да избягам от Бостън и да заживея в Ню Йорк. „Не прави глупости — казах си. — Не вземай прибързани решения. Имаш нов живот и си по-щастлива от когато и да било. Готова ли си да зарежеш всичко само защото отново си срещнала Дейвид Литгоу?“

Както си стоях пред огледалото и мислено дебатирах със себе си, нещо се промени. Не знам точно какво се случи, но пламнах от гняв. Въпреки че още треперех от шока, постепенно се взех в ръце и обуздах емоциите си. „Никакво бягство!“ — смъмрих се строго.

Избърсах лицето си с хартиена кърпа, пригладих косата и оправих сакото си. Усмихнах се на отражението си с решителност, която, честно казано, ме изненада. „Никакво бягство! Обратно в кабинета на Нейт!“

Сондра загрижено ме изгледа.

— Как се чувствате?

— По-добре, благодаря.

„Тук е моят дом — казах си. — Няма да позволя на никого да ме прогони!“ Вече знаех как да постъпя — щях да приема предложението на Дейвид.

Влязох в кабинета, двамата мъже учтиво станаха на крака.

— Благодаря, че ме изчакахте — казах и делово добавих: — Дейвид, видя ли нещо подходящо?

Той ми подаде албума и промълви с топлота, от която ме побиха тръпки:

— Творенията ти са прекрасни, Роузи. Имаш невероятна дарба.

— Благодаря. — Посегнах да взема албума, но Дейвид го задържа и докосна ръката ми. Какъв нахал! Дръпнах албума и той волю-неволю го пусна. Продължи обаче да се взира в мен, затова побързах да извърна очи.

— Дейвид ми каза, че си работила в лондонска рекламна агенция. — Забелязах, че Нейт зорко следи реакцията ми.

— Да. После се сбъдна пророчеството на мама и започнах да се занимавам с цветя. — Постарах се усмивката ми да е възможно най-естествена и безгрижна.

— Как е Розмари? — намеси се Дейвид.

Усмивката ми помръкна.

— Добре е. — Усетих как напрежението в кабинета стана почти осезаемо.

Нейт побърза да наруши неловкото мълчание:

— Е, приятелю, съгласен ли си Роузи да осигури украсата за най-хубавия ден в живота ти? Имай предвид обаче, че важните персони в този град се надпреварват за услугите й и хонорарът й е доста солен.

— Но несъмнено напълно заслужен — усмихна се Дейвид. — Разбира се, че съм съгласен. Стига тя да приеме.

В мен се бореха противоречиви чувства. Още чувствах гняв, който ме подтикваше да се съглася, същевременно някакво изплашено гласче протестираше и ме съветваше повече да нямам вземане-даване с този подлец. Потиснах желанието си да откажа, въпреки че то започваше да взема превес. Извърнах очи към Нейт и нещо в изражението му ми вдъхна необичайно спокойствие. Дълбоко си поех дъх и казах „да“.

Дейвид не можа да скрие изненадата си.

— Роузи… не знам какво да кажа… Благодаря. Много благодаря. — Приведе се към мен и сърцето ми отиде в петите.

— Извинете ме, господа, но е време да се върна в магазина. — Изправих се, двамата мъже също станаха. — Ще се видим ли в четвъртък, Нейт?

— Непременно! Чакай да те изпратя.

Щом излязох от кабинета, осъзнах, че изпитанието е свършило, и силите ми се повъзвърнаха. Докато Дейвид не се провикна:

— Може ли да ти се обадя? За да поговорим за сватбата?

Отново ми прилоша, краката ми се подкосиха. Само това липсваше — да припадна.

— Да. Телефонирай в магазина. Нейт знае номера.

Докато вървяхме към асансьора, който щеше да ме отведе към свободата, Нейт ме прегърна през раменете.

— Роузи, наистина ли си добре?

Допирът му ми вдъхна увереност. Изпитах такова облекчение, че си позволих за миг да отпусна глава на рамото му.

— Да, честна дума. Просто… не очаквах да видя Дейвид след толкова години… Не се тревожи за мен.

Насилвах се да говоря спокойно, но сълзите ми напираха и заплашваха да разкрият истината. Към хаоса в главата ми се добавиха още стремежът да избягам и неизпитано досега желание да остана близо до този мъж с нежни черни очи, чието докосване ми действаше така успокояващо. Нейт може би усети душевната ми борба, обърна ме така, че да съм с лице към него, и ме притисна до себе си. Затворих очи, вдъхнах аромата на кожата му. Той заговори и кадифеният му глас сякаш отекна в цялото ми същество:

— Роузи, какво има? Сбърках ли нещо? Обидих ли те?

Притиснах длан до гърба му, като че ли се опитвах да запазя равновесие. Грозеше ме опасност да се изгубя във водовъртежа от противоречиви чувства. Не можех повече да остана тук.

— Не… Как можа да си го помислиш? — промълвих и отстъпих назад. — Наистина бързам. Ще се видим в четвъртък.

Миг преди вратата на асансьора да се затвори, видях, че Нейт продължава да се взира в мен. Щом кабината се понесе надолу, аз се свлякох на пода и се разридах.

— Рано или късно най-големите ти страхове ще те намерят — каза ми господин Ковалски малко след като започнах работа в магазина. Не се съгласих с него и заявих, че винаги можеш да избягаш от страховете си, особено от най-големите. И че това е нещо като игра — щом започнеш да разбираш къде се спотайва страхът, просто избираш заобиколен път.

Скъпият ми учител поклати глава.

— Скъпо дете, така само ще попаднеш в примка. И тази примка ще се затяга, ако не съумееш бързо да се освободиш от нея.

Спомням си, че тогава думите му ме разтревожиха. А сега, когато предсказанието му се сбъдваше, жадувах да се изповядам пред него. Така и не му казах защо съм се преселила в Ню Йорк, а вече го нямаше, за да ме изслуша.

Не помня как излязох от сградата на издателството. Усетих, че забързвам крачка, и макар да знаех, че вървя в погрешна посока, краката ми продължаваха да се движат сякаш по собствена воля. Исках да избягам, но къде? Със сигурност не и в магазина. Ед щеше да ми помогне, да ми предложи приятелска утеха, обаче нямах сили да му разкажа за ужасното преживяване, а и той щеше да настоява за подробности. Нямаше как да му обясня защо съм в такова състояние, ако не му се доверях напълно, а още не бях готова за тази стъпка. Не можех да отида и у дома. Страхувах се да остана насаме с чувствата си. Почти тичах, защото все ми се струваше, че Дейвид е по петите ми. По едно време осъзнах, че съм попаднала в квартал, където не бях стъпвала досега. Улиците, звуците и миризмите ми бяха непознати. Най-сетне очите ми, премрежени от сълзи, зърнаха табелата на кафене от веригата „Старбъкс“ и аз се устремих към него, както прежаднял човек се устремява към оазис в пустинята. Щом пристъпих прага, топлината и познатото ухание ме обгърнаха като одеяло. Поръчах си макиато, седнах на полускрита зад палма в саксия маса далеч от витрината и едва тогава се почувствах в безопасност. Затворих очи и няколко пъти дълбоко си поех дъх, за да успокоя препускащото си сърце.

Образите на Дейвид и Нейт изникваха пред очите ми, изпитвах ту погнуса, ту копнеж. Дейвид Литгоу беше в моя град! Как бе дръзнал да смути спокойствието ми? Спомних си победоносното му изражение и в този миг осъзнах какво съм сторила — със съгласието си да осигуря цветята за сватбата му се бях обрекла на продължителен контакт с най-големия си страх. Насилих се да отпия от кафето, което прогори гърлото ми, но потисна гаденето, и внезапно се почувствах малко по-добре. Замислих се за Нейт и как ме прегръщаше… Чувствата, които преди години бях заключила в тайника на сърцето си, сега бяха разпилени около мен и нямах сили да ги върна обратно.

Звънът на мобилния ми телефон ме изтръгна от безпомощното вцепенение.

— Роузи? Къде си?

Заля ме вълна от облекчение и аз изхлипах:

— Силия…

— Да му се не види, изкара ми ума! Нейт също се тревожи за теб. Позвъни ми и ми разказа за срещата.

Отново изхлипах.

— Съкровище, наистина ли е онзи Дейвид?

— Да — изплаках.

— И той се жени?

Болката вече беше непоносима. Жадувах за приятелска утеха. Силия грозно изруга, после си възвърна самообладанието и пое нещата в свои ръце.

— Слушай внимателно, Роузи. Взимаш такси и идваш право при мен. Ще видиш как ще ти олекне на душата.

Вече бях грабнала чантата си и бързах към вратата.

— Чакай ме — прошепнах в телефона.