Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (24)

Двайсет и четвърта глава

След посещението в имението е Ед продължихме да работим, все едно нищо не се е случило, само че усещах някаква неуловима промяна. Смеехме се и се шегувахме, но помежду ни сякаш се беше спуснала невидима бариера. Марни веднага забеляза промяната и след два дни най-сетне събра смелост да ме разпита.

Влезе в работното помещение, където се трудех над гирляндите около входа на оранжерията, затвори вратата и прошепна:

— Какво става?

Вдигнах глава и я погледнах.

— С кое по-точно?

Марни скръсти ръце и се навъси, но сериозността не пасваше на детинската й физиономия и тя заприлича на петгодишно момиченце, възнамеряващо да се скара на плюшеното си мече.

— С теб и Ед. Нещо се е променило.

Отново се захванах с гирлянда, за да избегна погледа й.

— Всичко си е постарому, скъпа. Въобразяваш си.

Тя обаче не възнамеряваше да се предаде толкова лесно:

— Изобщо не си въобразявам, Роузи. Държите се на разстояние. Не съм нито сляпа, нито тъпа, за каквато ме смятате.

— Не говори така, Марни! Не мисля, че си глупава.

— С Ед се държите така, сякаш съм малоумна… но сега говорим за друго. Какво се случи в Хамптън? Да не се скарахте заради бившето ти гадже?

— Дейвид няма нищо общо.

— Тогава каква е причината? И не ме баламосвай! Усещам, че има нещо гнило. Попитах Ед, а той каза да се обърна към теб.

„Прекрасен финт, Стийнман“ — помислих си и се опитах да хвърля прах в очите на помощничката си:

— Всичко си е постарому. Може би не трябваше да приемам поръчката на Дейвид. Ед бди над мен и се гневи, ако реши, че съм онеправдана в някакво отношение. Вече му обясних, че няма повод за безпокойство. Всичко е наред, честна дума.

— Не ти вярвам. Обещай да изгладите различията си. Ужасно е да се работи в такава атмосфера. — Тя се врътна и излезе.

Помъчих се да прогоня чувството за неудовлетвореност и безсилие. В интерес на истината не знаех на какво се дължи промяната у Ед. Непрекъснато си припомнях събитията през онзи ден и още не разбирах какво се беше случило помежду ни, докато пътувахме обратно към Манхатън. Макар и невидима, бариерата съществуваше; най-важното беше да установя от какво е изградена и да намеря начин да я разруша.

Същия следобед Нейт ми телефонира и попита може ли да се отбие в магазина.

— Копнея за кафето на Вярната дружка — добави — и подозирам, че старото канапе копнее за мен.

Отидох да кажа на Ед, но той се беше изпарил. Заподозрях, че Нейт го е предупредил за посещението си, и кипнах. Тези двамата си споделяха, а мен ме бяха отписали, сякаш нямах място в мъжкото им приятелство! Вярно, че не умирах от желание да седя с тях в бара, да се наливам с бърбън и да коментирам играта на „Метс“, но все пак…

Нейт дойде в три часа и ми се стори, че дори камбанката над вратата на магазина иззвъня по-особено, сякаш го приветстваше. Сърцето ми подскочи, щом го видях. За двата месеца, през които не се бяхме срещали, в него беше настъпила забележителна промяна. Косата му беше по-дълга, изражението — по-сериозно. За щастие не беше загубил чувството си за хумор и само след няколко минути също като преди се заливахме от смях.

— Как се чувстваше като медийна звезда? — подхвърли той, когато му подадох чашата с кафе.

— Ммм… странно. Да речем, че не изгарям от желание отново да ми се случи. Впрочем „При Ковалски“ се облагодетелства от скандала. Тази година имаме много повече поръчки.

— Значи положението не е чак толкова трагично.

— Ами да… Възползвахме се максимално от неприятната ситуация. А ти как изкара празниците?

Нейт жаловито изпъшка:

— Нямам думи да опиша кошмара, Роузи. Първо бях подложен на изтезанието, наречено „Коледата на клана Сътън“. Обзалагам се, че ти щеше да се задушиш. В първия момент ми се стори, че погрешка съм попаднал на снимачната площадка на „Династия“, фоайето изглеждаше като експлозия във фабрика за пайети. На всяка свободна повърхност бяха натрупани кичозни украшения и толкова борови клончета, че спокойно да пламне горски пожар, а менюто… в сравнение с количествата храна, поднесени на масата, вечерите на Силия са като пикник в Сентрал Парк.

— Каква прелест.

— Мими беше наела хористи да обявят поднасянето на пуйката.

— Стига бе!

— Не се шегувам. Три момченца до вратата на трапезарията запяха „Тиха нощ“, когато сервитьорите внесоха грамадния поднос.

— Прелест!

— После на Кейтлин се наложи да изтърпи кошмара, наречен „Новата година на фамилия Ейми“. Братята ми се напиха като мотики, нашите се преструваха, че не се карат, а само говорят на висок тон, двете ми баби много държаха да участват в разговорите и понеже са глухи като пънове, крещяха колкото им глас държи. Казвам ти — пълен кошмар от началото до края… А ти как изкара?

— Аз ли? За разлика от друг път бях сама и го раздавах по-кротко. Най-вълнуваща беше коледната утрин, когато получих кошничка с прекрасни цветя от анонимен изпращач, придружена с мило послание.

Наблюдавах го внимателно, обаче изражението му не се промени. Само ми се стори, че долових тъга в погледа му.

— Прекрасен жест — промърмори. — Сигурно те е зарадвал.

— Да, много. — Реакцията му ме обърка, затова смених темата. — Как върви подготовката за сватбата?

Той се загледа през прозореца.

— Добре… Макар да се питам дали Кейтлин не планира на сватбата вместо мен да се яви по-престижен мъж. С майка й въобще не ме питат за нищо и си правят каквото знаят. А мен ме устройва да съм пасивен наблюдател.

— Все пак искаш да се ожениш, нали?

Нейт ме погледна в очите.

— Да. Естествено.

— В такъв случай не разбирам…

— Защо ти наговорих онези неща, преди Мими да обяви датата на сватбата ли? Не знам, Роузи. Понякога съм сигурен какво искам, но изведнъж… се разколебавам. Може би няма да съм щастлив. Може би ще съм от онези мъже, които непрекъснато се оплакват от съпругите си, но дълги години живеят с тях. По-лесно е да се носиш по течението…

— Тоест всичко, което ми каза, е било…

Той сложи ръка на рамото ми.

— Беше вярно, Роузи. Тогава. Не, още е вярно. Няма да позволя Кейтлин или някой друг да ме командва с кого да се срещам. Това не се е променило.

— Но чувствата ти към нея са претърпели промяна — изтърсих, без да мисля, и ми се прииска да се зашлевя за недискретния въпрос.

Изражението на Нейт се промени, той престана да се взира в пода и ме погледна.

— Не знам какво искам, Роузи. Освен, че държа да присъстваш в живота ми.

— Подготовката за сватбата ти вече тече…

— Така е. Обаче все си мисля, че има и друг начин.

— За какво намекваш?

Той се приведе към мен и зашепна:

— Не знам. Искам да си до мен и това е.

— Хей, забрави ли, че сме приятели?

Нейт сложи ръка на коляното ми.

— Тогава остани до мен като приятелка. Само приятелка… Съгласна ли си?

Мозъкът ми отказа да разтълкува поредната загадка. Нервирах се и станах с намерението да поставя въпроса ребром, но звънчето над вратата издрънча и в магазина се втурна едър мъж с дълго сиво палто.

— Вие ли сте Роузи Дънкан?

— Да.

Той ми подаде ръка.

— Джон Минаган. Съсед съм на Илай Лукас — стария руснак, който ви е клиент.

— Познавам Илай. Какво се е случило?

— Не знаех към кого да се обърна, госпожице. Дойдох при вас, защото той беше оставил на хладилника картичката ви…

— Какво се е случило? — повторих.

Джон дълбоко си пое въздух и сложи ръка на рамото ми.

— Съжалявам, че се налага да ви го съобщя, но тази сутрин ги намерихме с жена му в апартамента…

Сърцето ми се сви.

— Те…

Насълзените му очи потвърдиха ужасяващото ми предчувствие.

— Предполага се, че жена му е починала преди него. Лежала на кревата, облечена с бяла дантелена рокля, а около нея били натрупани букетчета изсъхнали жълти рози. Полицаят, който ги открил, твърдеше, че след смъртта й Илай вече не е искал да живее. В хладилника нямало храна, електричеството било прекъснато. Съжалявам, госпожице Дънкан.

Изтръпнах, като си представих как старецът безмълвно бди до леглото на жената, която беше обичал толкова пламенно.

— Утре в десет ще има скромна заупокойна служба в църквата „Света Агата“. Ще дойдете ли?

— Разбира се. Да помогна с нещо?

— Може ли да направите два венеца? Аз ще ги платя.

Поклатих глава.

— В никакъв случай. Ще бъдат последният ми подарък за тях.

Отпуснах се на канапето, закрих с длани лицето си и горчиво заридах. Нейт плахо ме прегърна през раменете, сякаш се боеше да ме обезпокои в скръбта ми. Ужасяващата истина за живота и смъртта на двамата старци ми се струваше толкова несправедлива в свят, в който хората използваха любовта като предмет и после я захвърляха. Спомних си как преди няколко месеца бях казала на Нейт, че Илай Лукас е еталон за влюбен мъж. И старецът беше доказал, че животът е безсмислен, когато загубиш любимия човек.

На другата сутрин с Ед, Марни и Нейт отидохме в малката църква, за да изпратим вечните влюбени. Последният ми дар за тях бяха два венеца от бели и жълти рози.

След кратката церемония тръгнахме към колата, Ед и Марни избързаха напред. С изненада видях, че Нейт се е просълзил.

— Добре ли си? — промълвих.

— Искам тяхната любов, Роузи.

— Съмнявам се, че в наши дни може да има такава любов.

— Ами ако я искам?

Погледнах го в очите и стиснах дланта му.

— Понякога желанието не е достатъчно. Важното е да откриеш онова, което ще те направи толкова щастлив, че да забравиш всичко друго.

Той въздъхна:

— Ами ако съм го намерил, но не ми принадлежи?

Не продумах. Нейт се наведе и ме целуна по страната. Дъхът му беше топъл, но ме побиха тръпки. Той се обърна и бавно тръгна към колата, където ни чакаха Ед и Марни.

* * *

Подготовката за сватбата на Литгоу трябваше да продължи, въпреки че и тримата не бяхме в настроение след погребението. Възложихме на Джослин и Джак да обслужват приходящите клиенти, а ние се захванахме с големите аранжировки. По едно време Марни заяви, че умира за кафе и ще се опита да склони Вярната дружка да ни подкрепи с ободряващата напитка. Щом излезе, Ед пристъпи до мен.

— Роузи, аз съм кръгъл глупак.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— След срещата с Дейвид побеснях… без причина. Трагедията с Илай ми отвори очите. Разбрах, че не съм прав. Извинявай.

— Няма за какво. Искам всичко да си е постарому.

— И аз. Между другото, Нейт отново е на сцената, а?

Кисело се усмихнах:

— Май да, макар да се съмнявам, че някога ще разбера истинските му чувства.

— Кой твърди, че ние, мъжете, сме елементарни? — подсмихна се Ед. — Струва ми се, че добрият стар Нейт те харесва.

— И преди ми каза същото. Пак грешиш. Този човек е объркан. И сгоден. И скоро ще се ожени…

— И се опитва да надвие чувствата си към теб.

— Не започвай отново…

— Не ме прекъсвай, Роузи. Мисля, че той те харесва и че чувството е взаимно.

Усетих как издайническа руменина обагря страните ми и побързах да извърна глава.

— Въобразяваш си.

— Напротив — промълви той.

Обърнах се и сърцето ми запрепуска, щом ме прониза прословутият поглед на Стийнман. Сините му очи сякаш проникваха в дълбините на съзнанието ми и четяха мислите ми.

— Истината е, че не знам какво изпитвам — промълвих. — В главата ми е истински хаос. Толкова дълго държах под ключ сърцето си, че забравих що е нежност. Сега чувствата ми се пробуждат, плашат ме и ме озадачават. Губя контрол над тях, все едно съм пометена от лавина.

— За Дейвид ли говориш?

— Не… да, отчасти. Толкова дълго го мразих, че сдобряването ни ме извади от равновесие. Мисля си и за Нейт, и за… — прехапах си езика, осъзнавайки, че щях да кажа „И за теб“. Хванах здраво юздите на препускащите си чувства и се засмях пресилено. — Ще се оправя, честна дума. Щом приключим с тази сватба, отново ще се върнем към живота си като „семейство Ковалски“ и всичко ще си дойде на мястото.

Приветлива усмивка смекчи изражението на Ед.

— Ела да те гушна, Дънкан!

Притиснах се до него, благодарна за спокойствието и увереността, с които ме даряваше неговата прегръдка.