Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (6)

Шеста глава

Утрото на следващия ден беше прекрасно. Тук-там ефирни бели облачета артистично забулваха небето и когато дръпнах завесите, за да посрещна деня, погледът ми се натъкна на забележителна гледка. Кленът под прозореца ми едва-що започваше да надява прекрасната си жълто златиста есенна дреха. Щом отворих външната врата и слязох по стъпалата, водещи към улицата, усетих лек хлад.

Живея близо до Силия, но разходката до жилището й се е превърнала в неотменим съботен ритуал. За мен съботните дни са почти свещени и аз си ги пазя като съкровени дарове. Напоследък. Отначало не беше така. Когато поех кормилото във фирмата, трябваше непрекъснато да бъда в магазина. Дори придобих манталитет, който напомняше сценарий на катастрофален филм — въобразявах си, че щом напусна работното си място, предметите ще започнат да се взривяват, метеор ще проникне през атмосферата и ще падне върху магазина, ще ни сполети нашествие на извънземни… всички гореописани събития ще се случат едновременно и когато се върна, ще заваря помещението изравнено със земята, а подчинените ми мрачно ще се взират в мен и ще питат: „Къде беше, когато ни трябваше помощ?“.

След около година капнах от умора и така се стресирах, че творческото ми вдъхновение секна и започнахме да губим клиенти, понеже аранжировките ми станаха банални. Тогава Ед взе нещата в свои ръце. Дръпна ме настрани и учтиво, но твърдо заяви, че ми е необходима почивка, и то не само заради самата мен, но и за благото на всички.

— Отдъхни, момиче! — Така ми каза право в очите. — С Марни сме напълно способни да управляваме магазина един-единствен ден. Твърдиш, че си влюбена в този град, нали така? Ако наистина е така, отдели време да му се порадваш. В противен случай няма да оцелееш.

Както обикновено, имаше право. Ето защо отредих съботните дни за срещи със Силия и други приятели, докато неделите посвещавах на четене, проучване на нови стилове и идеи и най-вече на разходки из любимия си град под мъдрите (макар и вманиачени на тема храна) напътствия на Ед.

Като споменах храна, по пътя към жилището на Силия винаги се отклонявах от маршрута, за да купя от кварталната пекарна топли сладкиши, гевреци или кифли, с които да подсладим разговорите си. Обожавам нюйоркската комбинация от отлична храна и отличен разговор. Не знам защо, но понякога е много по-лесно да разрешиш проблемите си, ако си похапваш топъл геврек, намазан с крем-сирене с парченца пушена сьомга, или боровинков пай. Дори Ед, който презира аристократичния Уест Сайд, с половин уста признава привлекателността на този квартал. Щом влязох в пекарната, шишкавият Франк зад тезгяха се провикна:

— Добро утро, госпожице Дънкан.

— Здрасти, Франк. Как си?

Той размаха ръка наляво-надясно:

— Горе-долу. Знаеш как е.

Измърморих нещо и кимнах. Дори слънцето да грее ярко и магазинът да е претъпкан с клиенти, дори животът да е прекрасен, Франк вечно си намира повод за отчаяние. В този смисъл той е типичен нюйоркчанин.

Усмихнах се и попитах:

— Какъв е специалитетът днес? Вкусен ли е?

Той се хвана за сърцето, сякаш му бях нанесла смъртна обида.

— Вкусен ли е? Вкусен ли е? Що за въпрос? Потресен съм! Да видим какво ще кажеш, госпожо… — Той се пресегна зад себе си и сложи на щанда малка кошница. — Погледни тези красавци.

Престорих се, че съсредоточено разглеждам големите златистокафяви гевреци. Ухаеха невероятно… също като топъл ябълков пай.

— Брей! Ябълки, захар и канела, нали? Ще взема шест.

Франк нададе победоносен вик и плесна с ръце:

— Браво на теб! — Обърна се и се провикна: — Ей, Луиджи, тя пак позна!

Някаква къса и много космата ръка се промуши през открехнатата врата към кухнята и помаха. Човек с гърлен глас и с италиански акцент извика в отговор:

— Това много добре, Франки!

Моят приятел Франк отново се обърна към щанда и напълни с гевреци един голям хартиен плик, усмихна се и поклати глава.

— Много те бива, Роузи. Много. Обаче в най-скоро време ще те изловим.

Години наред бях клиентка на пекарната, но никога не бях виждала Луиджи. Гледах само невероятно косматата му ръка и чувах безплътния му глас. Защо вечно стоеше в кухнята? Дали се налагаше да го затварят там? Дали външността му беше прекалено травматизираща за средностатистическия клиент? Имах си теория за него. Представях си следната сцена: една нощ млада италианска семейна двойка отива при свещеника в малко селце. Влизат в кухнята, която тъне в полумрак, и му показват единственото си дете. Лицето на отеца се изкривява от ужас и той неволно извръща поглед. Дори под мъжделивата светлина на свещите вижда колко уродливо е бебето. Майката заридава и се обръща към съпруга си. Отчаяният баща надава стон и прошепва на свещеника: „Отче, можете ли да помогнете на сина ни? Животът му ще бъде ад, хората ще го преценяват по външността му, а не по способностите…“. Душата на светия отец се изпълва със състрадание към злочестата участ на момченцето. Позамисля се, после казва: „Има изход. Ако го научим на занаят, който доставя удоволствие на хората, може би те ще започнат да го уважават“. Родителите оставят сина си в местния манастир, където той изучава изкуството за приготвяне на сладкиши. След много години младежът приключва чиракуването си и емигрира в Америка да си търси късмета. Щастието му се усмихва — намира си работа в пекарната на Франк. Изглежда планът на мъдрия свещеник е бил успешен. Само че предразсъдъците не са изкоренени дори в Страната на свободата и макар прекрасните сладкарски изделия на Луиджи да доставят безмерно удоволствие на хората в Уест Сайд, ужасяващата му външност го обрича завинаги да стои далеч от хорските очи…

— Имаш развинтено въображение — засмя се Силия, след като споделих с нея теорията си, — но не мога да отрека, че разбираш от сладкиши.

Леко се поклоних.

— Сърдечно благодаря.

Тя седна и се приведе към мен.

— Разказвай! Какво ти се случи вчера? Приличаше на призрак.

Потреперих, защото още неизбледнелите образи заеха централно място в съзнанието ми.

— Ами… проведох неприятен разговор.

Силия се начумери.

— Така ли?

— С Ед.

— А! И защо беше неприятен?

— Скарахме се заради… — Млъкнах и се позамислих. — Знаеш ли, беше толкова незначително, че дори не си го спомням. — Погледнах я изпод око с надеждата, че няма да ме подложи на кръстосан разпит. За мой късмет тя се интересуваше повече от случилото се след скандала. — Така или иначе, си разменихме доста горчиви думи. Накрая се извиних, одобрихме се и тогава… ъъъ…

Приятелката ми отново се приведе над масата и наостри уши.

— И тогава?

— За малко да му разкажа всичко. Защо дойдох в Америка. Какво се случи.

Силия ахна. Физиономията й беше олицетворение на изненада.

— Но не го направи, нали?

Поклатих глава.

— Не можах. Най-лошото е друго — Ед остана с впечатлението, че му нямам доверие.

— Грешиш, съкровище! — възкликна тя. — Едва ли си го е помислил.

— Така ли смяташ?

— Убедена съм. Обаче май ти не си убедена, че си взела правилното решение. — Права беше. Наистина не бях сигурна. — Силия се пресегна през масата и хвана ръката ми. — Свободна си да споделяш или да не споделяш. Никой няма право да те изнудва за подробности, разбираш ли?

Кимнах.

— Според Ед се страхувам да допусна хората близо до себе си. И наистина е така. — Отпих от кафето си и се загледах в улицата под прозореца. — Не знам, може би трябва да съм по-откровена. Може би е време да отключа сърцето си. Обаче чувствам, че още не съм готова. От друга страна, човек осъзнава ли кога е настъпил подходящият момент, или нещата се случват спонтанно?

Силия се облегна назад, усмихна се и стисна ръката ми за миг.

— Според мен подходящият момент е онзи, в който ти се прииска да споделиш с някого.

— Дано е така. — Отново отпих от кафето си. — Само дето се страхувам да не съм го пропуснала.

— Няма такава опасност. Я си спомни кога сподели с мен: познавахме се едва от няколко седмици, а ти ми се изповяда, и то в най-прозаична обстановка — в кухнята, докато приготвях супа за Джери.

Неволно се усмихнах. Спонтанната ми изповед беше по-изненадваща за мен, отколкото за Силия.

— Постъпих ли като истинска нюйоркчанка? Май беше прекрасен материал за сериал по НВО.

Приятелката ми се ухили.

— Ако не ме лъже паметта, облеклата ни не бяха достатъчно шикозни.

Замълчах, за да спечеля малко време, и се огледах. Погледът ми се спря на старинната картина, изобразяваща ваза с лилии, която беше обект на честите ни шеги, понеже Силия не понася това цвете. След малко промълвих:

— Ще ти призная още нещо — изглежда дълбоко в себе си се страхувам да не се превърна в своето минало. Не искам да ме свързват с онова, което ми се случи, разбиращ ли? Боя се хората да не ми лепнат етикет и да го използват вместо името ми като в тъпите предавания по телевизията: „Моника, на 34 от Айдахо, отчаяно иска бебе… Джим, на 27 от Тенеси, страда от дълбока депресия…“.

Силия забеляза вълнението ми и се усмихна:

— Роузи, ти си красива не само по външност, но и по душа. Толкова много хора те обичат и те приемат такава, каквато си. Забрави ли, че инцидентът в Бостън не е бил по твоя вина? Нямало е как да знаеш, че ще се случи, и не носиш отговорност за онова, което те доведе тук. Я се виж сега — работата ти преуспява, живееш в град, който обичаш повече, отколкото би го обичал нормален човек, а най-важното е, че си прекрасен човек. Онези, на които държиш, няма да си променят мнението за теб, ако им довериш тайната си.

Плахо се усмихнах:

— Така ли мислиш?

— Убедена съм. Забрави ли, че съм репортерка? Довери се на журналистическата ми интуиция, става ли?

— Добре.

— И като стана дума за журналистика, бас държа, че ще ти отредят достойно място в нашето неделно издание. Според редактора ще се получи много интересен материал.

— Наистина ли?

Тя кимна.

— Определено. Джош Мърсър е не само отличен репортер, но и отличен фотограф, какъвто не сме имали от години. Само най-доброто за „При Ковалски“. С Джош ще си в добри ръце, затова престани да се притесняваш.

— Благодаря, Силия. Не само за това, а за всичко.

Приятелката ми доволно се усмихна.

— Пак заповядай, красавице… О! — възкликна, когато мислите й рязко промениха курса. — Щях да ти кажа вчера, обаче забравих. Как можах да забравя, като е толкова вълнуващо? — Тя въодушевено размаха ръце и се задъха от внезапния приток на въодушевление.

Изкисках се.

— Силия, поеми си дъх, успокой се… Какво толкова е станало?

Тя помълча, за да подсили театралния ефект, после протегна ръце, все едно ми поднасяше най-скъпоценния подарък.

— Натаниъл Ейми! — обяви победоносно, а очите й дяволито заиграха.

Реакцията ми отказа да изиграе ролята си.

— Издателят ли? От празненството? — Силия нетърпеливо закима. Престорих се, че още нямам представа накъде бие. — И какво за него? — подхвърлих, все едно изобщо не ме вълнуваше, макар тайно да се наслаждавах на тази нова игра.

Приятелката ми беше опасно близо до състояние на самозапалване, очите й заплашваха да изхвръкнат от орбитите.

— Ооо, Роузи Дънкан, непоносима си! — възкликна негодуващо. — Ако не друго, поне се престори на заинтригувана!

Вече не можех да задържа привидната си сериозност.

— Извинявай, наистина съм заинтригувана.

Тя се ухили.

— Тогава реагирай подобаващо.

Молитвено притиснах една до друга дланите си.

— Разкажи ми за Натаниъл Ейми, скъпа приятелко, умолявам те.

Силия въодушевено заръкопляска.

— Добре, добре. Слушай внимателно. След като вчера с теб се разделихме, аз се срещнах с него във връзка с книгата ми… споменах ли, че пиша книга?

— Само около хиляда пъти.

Тя се престори, че не забелязва иронията ми, и съвсем сериозно продължи:

— Така или иначе имах среща с него, за да уреди „Грей енд Конъл“ да издадат творбата ми. И той ме заразпитва за теб!

— Така ли? — промърморих предпазливо. Внезапно интересът ми наистина се беше пробудил от летаргията.

— Ами да. — Тя обвинително размаха пръст. — Защо не си ми казала, че сте се видели в офиса на Мими?

— Ами… случайно се сблъсках с него — измънках. Надявах се да не е запозната с подробностите. Само че беше.

— Той ми каза. Блъснал се в теб и те повалил на пода.

— Върхът! — изпъшках и закрих с длан очите си.

— Не се тръшкай, красавице, Натаниъл се притеснява да не си се ударила лошо. Честна дума. Спомена, че си се изстреляла от сградата по-бързо, отколкото Бритни от клиниката за алкохолици. Бои се да не те е обидил.

Отново изпъшках:

— Почувствах се ужасно. Адски тъпа случка, особено ако искаш да направиш впечатление на някого.

Силия безуспешно се опита да потисне смеха си.

— Е, очевидно си впечатлила Нейт.

В този момент слънцето се освободи от клопката на облаците, които цяла сутрин се мъчеха да го задушат, и ярките му лъчи нахлуха през прозореца.

— Сериозно? По какво съдиш?

— Повтарям, взе да ме разпитва за теб. На колко си години. Къде по-точно в Англия си родена. Откога живееш в Ню Йорк. И най-вече какво те е довело в нашата страна. — Тя видя промяната в изражението ми и побърза да добави: — Бъди спокойна, тайната ти е в безопасност. Казах му, че са ти предложили работа в Бостън, Бен ти е предложил да му бъдеш съквартирантка, а по-късно си решила да смениш професията и си се преместила тук. Доволна ли си?

Усмихнах се с нескрито облекчение.

— Да. Благодаря.

— Пак заповядай. Та както казах, Нейт се интересуваше от подробности за теб. Спомена, че ще се отбие в магазина ти. Да знаеш, че харесва скъпите цветя. И често поръчва букети…

— Нима? Ама и теб си те бива, Силия! — Помълчах и промърморих: — Добре, добре, искам да знам защо често купува скъпи цветя.

— Известно ли ти е, че ходи с Кейтлин, дъщерята на Мими?

Изведнъж ми проблесна чие е името, което бях прочела в имейла на Мими. Значи въпросната Кейтлин й беше дъщеря. Нищо чудно, че госпожа Сътън толкова напираше за сватба.

— Не знаех. Симпатична ли е?

— Ами… не бих избрала тъкмо това прилагателно. — Силия смръщи чело. — По й прилягат определенията ловка манипулаторка, съвършена егоистка и най-вече…

— Копие на майка си? — подхвърлих.

— Да! Улучи право в десетката. Но не мога да си кривя душата, че е страхотно парче.

— Ясно. Извечната поговорка: „Готов си да простиш всичко на една жена, стига да е красива“, така ли?

Очите на приятелката ми блеснаха.

— Определено… — Не довърши фразата, бързо смени посоката и добави кротко-кротко: — Всъщност не. Вероятно за Нейт това е правилният избор. Тя е богата, влиятелна и несъмнено реномето му се повдига от факта, че се появява с нея на всички снобарски събирания.

Странно. Познавах Нейт много бегло, но не ми изглеждаше като човек, който търси гаджета трофеи.

— В такъв случай защо тя не беше на срещата на писателите?

Изражението на Силия беше олицетворение на презрението:

— Госпожицата мрази книгите. И писателите. Особено писателите. Тя е бизнес дама, интересуват я само финансовите отчети, а всичко, което не е банално и не се вписва в общоприетите правила, е опасно. Не разбира хората на изкуството. Според нея творчеството е средство, използвано от бездарниците и тъпаците, за да си намерят работа.

— Значи те обича.

— Колкото майка ми обича да чака. Вероятно подозираш какво ще си помисли за теб. Обаче тя има една слабост — цветята, и то в големи количества. Нейт й изпраща няколко букета седмично…

— Леле, че романтично!

— По нейно изрично желание — довърши Силия. — Тя обаче ги държи само в службата. Фука се пред колегите си от Уолстрийт, че е желана жена. Гостите в дома й се възхищават от цветята, аранжирани във всяка стая, но от сигурен източник научих, че прислугата изхвърля букетите, след като посетителите си отидат. Не знам дали е вярно, но чух, че е връчила на Нейт списък с букетите, които очаква да получи в Деня на свети Валентин — сумата за тях надхвърляла две хиляди долара! Тя дори уточнила какво да пише на всяка придружителна картичка.

— Логично е — подсмихнах се — Май романтиката и спонтанността са й чужди.

Силия стана и взе чашите, за да отскочи до кухнята и отново да налее кафе, но не пропусна да ме осведоми:

— По-скоро ги приема като необходимото зло.

— И той ли? — Нямах намерение да задам тъкмо този въпрос, но по необясним начин той намери авариен изход от ума ми и се материализира чрез езика ми. Настъпи тишина. Чувах песента на птиците отвън и бълбукането на кафе, което се излива в чашите. Кълна се, че чух и как Силия се усмихва.

Тя се върна, подаде ми чашата и се понамръщи, защото врялото кафе опари пръстите й.

— Защо се интересуваш, Роузи? — попита лукаво.

Престорих се, че духам черната ароматна течност, за да избегна погледа й.

— А, без причина — измънках.

* * *

Прибрах се у дома чак следобед. На секретаря имаше съобщение от Ед: „Роузи, ако се върнеш преди седемнайсет часа, веднага ми позвъни в магазина. Случват се велики събития, малката. Велики“.

Не телефонирах, а взех такси и не след дълго бях в магазина.

Марни ме посрещна на вратата, усмивката й беше сияйна почти колкото лъскавите й руси плитки.

— Роузи, толкова е вълнуващо! — изчурулика, хвана ме за ръката и ме поведе навътре. — Ела да видиш! — Завлече ме до щанда и ми показа цяла купчина формуляри за поръчка, всеки попълнен със специфичния й почерк, изобилстващ със заврънкулки.

Ед вдигна поглед, но преди да се приближи към нас, телефонът иззвъня. Той ни направи знак да изчакаме и вдигна слушалката.

— Да, свързахте се с магазина на Роузи Дънкан. — Ухили се, победоносно вдигна палец и добави: — Какво желаете?

— Цял ден е така! — развълнувано прошепна Марни. — Невероятно е! Като дойдохме на работа, беше пълно спокойствие, но след девет настъпи пълна лудница. Заваляха обаждания от клиенти, други клиенти заприиждаха на крака. И всички питаха за теб. Представи си, обади се дори секретарката на Марта Стюарт! Затрупаха ни с поръчки чак до Коледа, а за догодина през юни ни ангажираха за цели три сватби!

Ед приключи разговора и се приближи към нас. Хвърли на щанда поредния попълнен формуляр и тържествено обяви:

— Джон О’Конър. Изпълнителният директор на най-голямата посредническа компания в Ню Йорк. Иска да доставим и аранжираме цветята за венчавката на дъщеря му през есента догодина. Много сериозна поръчка, Роузи.

Не отричам, че се зарадвах, но и бях малко притеснена, понеже знаех, че повечето ни нови клиенти вероятно са бивши на Филип.

— Мими Сътън ни е препоръчала на всичките си близки и познати — обясних. — Масово се отказват от услугите на Филип от страх да не я засегнат.

Ед забеляза притеснението ми и усмивката му помръкна.

— Ясно — получава се доста неловко. От друга страна — той пак обнадеждено се усмихна, — открай време по нищо не отстъпваме на майсторството на французина. Крайно време беше фирмата ни да получи заслуженото признание, нали така?

Колебливо кимнах. Всъщност колегата ми имаше право. В крайна сметка ставаше въпрос за свободен пазар, но от всички конкуренти щяха да оцелеят само най-способните. Уверена бях, че фирмата ни ще се справи с работата, която неочаквано беше добила застрашителни размери. Разбира се, налагаше се да назначим още служители, но това не представляваше проблем. Наложително беше да купим и още един бус за разнасяне на поръчките, ала покупката нямаше да ни извади от стабилните финансови релси. Усмихнах се на Марни и Ед и си позволих да изпитам мъничка радостна тръпка.

— Мисля, че най-после Ню Йорк ни призна — отвърнах, при което Ед нададе боен индиански вик и прегърна двете ни с Марни.

Реших да наруша обета си за свещените съботни дни и да остана в магазина. Та кога друг път щях да съм в центъра на толкава силни усещания? Нагърбих се със задачата да дежуря на телефона и буквално се ошашавих от неспирните поръчки. Разбира се, открай време знаех, че фирмата ни има потенциал да се развие (набивах го в главите на колегите си дори когато нещата изобщо не вървяха на добре), но неочакваният бурен успех изненада дори и мен. Насилих се временно да забравя за Филип и да се насладя на момента, който според трезвия глас на здравомислието ми нямаше да продължи вечно.

Малко преди да затворим, Ед ме хвана за ръка и ме заведе в работното помещение. Затвори вратата и се обърна с лице към мен.

— Виж, Роузи… Относно вчера…

Отстъпих назад.

— Ед, аз… — Млъкнах, защото пръстите му нежно запечатаха устните ми.

— Беше нелеп скандал. Май и двамата казахме неща, които не мислим. Извинявай. — Той забеляза облекчението ми. Погледът му се смекчи. — Помислих си, че може да се тревожиш.

Усмихнах се.

— Благодаря. И ти извинявай.

— Да го забравим, а?

— Какво да забравим?

Спогледахме се, и двамата се хилехме като малоумни. После Ед плесна с ръце и така ме стресна, че подскочих.

— Защо собственичката на най-преуспяващия цветарски магазин в града си губи времето с празни приказки? На работа, малката! — Изкиска се, отвори вратата и с маршова стъпка се запъти към щанда.

Изпратих го с поглед, облегнах се на работната маса и се оставих да ме обгърне блаженото чувство на спокойствие. Радушно приветствах завръщането към обикновеното ежедневие въпреки днешните необикновени събития. Усещах се капнала от емоционалния маратон, в който участвах. Най-сетне ми се струваше, че наближавам финала. Позволих си да изпитам съвсем мъничко самодоволство, докато прекосявах магазина, за да отида при колегите си. Надеждата ме изпълваше до краен предел и сякаш отваряше прашни прозорци, за да пропусне в душата ми ярката слънчева светлина. За пръв път от доста време насам ми се струваше, че съм преминала непреодолима бариера. Също като магазина ми и моят живот отново беше в подем. Сигурна бях, че ме чакат само безоблачни дни.

Разбира се, грешах.