Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (5)

Пета глава

— Роузи, стига глупости! Непременно приеми предложението! — Ед тресна на плота чашата с кафе, за да подчертае думите си. — За пръв път от години имаме подобна възможност за реклама. Всички читатели на „Ню Йорк Таймс“… представи си колко потенциални клиенти ще прочетат материала за нас!

Хитроумният ми план да се отскубна от предложението на Силия очевидно действаше. Мислех, че съм избрала най-удобния момент, когато Ед се появи на работа рано-рано на другата сутрин. Марни щеше да цъфне след час, затова си мислех, че ще предумам Ед и ще избегна по-нататъшни разговори и препирни, фасулска работа… поне така си въобразявах. Както обикновено, направих кафе на колегата си, след което небрежно (толкова небрежно, та чак прозвуча малко изкуствено) подхвърлих какво възнамерявам да направя. Вече се бях подготвила психически за словесното бичуване на Стийнман, обаче бях сигурна, че в крайна сметка той ще се съгласи с мен.

Разбира се, това не се случи. И плановете ми се объркаха. Не исках това. Не и тази сутрин, когато още бях разстроена от снощния сън. Залегнах в окопа зад огневата линия и се подготвих за продължителна битка. Дълбоко си поех дъх, после започнах да се отбранявам:

— Не разбирам защо хората ще поискат да четат за мен, Ед. За магазина ни — да, възможно е, но не и за мен.

Ед, който до този момент изглеждаше озадачен, ме изгледа, сякаш бях превъртяла и му бях казала, че Статуята на свободата е боядисана в розово.

— Какви ги дрънкаш? Откъде ти хрумна тази дивотия, Роузи?

Насилих се да измисля задоволителен отговор:

— Ами… аз… смятам, че има много по-достойни хора от мен, това е…

Той поклати глава.

— Колко по-достойни? От какво се боиш?

Сложих ръце на кръста си и усетих, че гневът ми се разгаря.

— От нищо! Само…

Не можах да довърша. Ед се беше превъоръжил, а тонът му застрашително приличаше на тона на майка ми.

— Роузи, ти превърна този магазин в успешно начинание. Дотолкова успешно, че Мими Сътън ти възложи най-голямата поръчка, която сме имали досега. И не ми излизай с номера, че не можем да се справим с повече клиенти. Няма да променим същността си само защото нашите аранжировки са по-големи и повече на брой. Вече ти споменах, че с Марни нямаме нищо против да създадем дъщерни магазини. Според мен е крайно време, не мислиш ли? Затова се питам защо смяташ, че хората не се интересуват от теб и няма да искат да научат нещо повече… — Той не довърши фразата, а изражението му подсказа, че му е хрумнало нещо. Отново заговори, но този път конспиративно понижи глас: — Сетих се! Да, сега разбирам.

— Какво разбираш, да му се не види?

— Не упорстваш, защото си стеснителна. Нито защото се боиш, че фирмата се разраства прекалено бързо. Истинската причина е, че не желаеш да си откровена. Точно така, шубе те е! — Той назидателно размаха пръст.

— Не се страхувам…

— Напротив, Роузи. Чела си подобни интервюта — в днешно време журналистите не се задоволяват да те попитат за името ти, възрастта и кой е любимият ти цвят. Може би няма да те заръфат, но може и да го сторят. От това се страхуваш най-много.

— Ед, невероятно е, че правиш от мухата слон…

— Невероятно е да си мислиш, че ще се хвана на лафа ти: „Прекалено незначителна съм за Алеята на славата“. Познавам те прекалено добре, скъпа.

— Явно си въобразяваш, че ме познаваш. Иначе щеше да разбереш защо не искам да ме интервюират.

Ед се ококори, страните му пламнаха.

— Тогава ми кажи каква е причината!

Едва сдържах сълзите и справедливото си негодувание, но се насилих да отговоря. Криво ми е, когато с Ед се караме. Той знае как да ми влезе под кожата и е адски неприятно, че в това отношение го бива повече от мен.

— Аз… всъщност не знам. Просто не искам да пишат за мен. Затова престани да ме тормозиш, става ли? — Извърнах очи.

Ед победоносно размаха ръце.

— Ето! Тъкмо каквото си мислех! Нямаш рационално обяснение.

— Ще ме оставиш ли на мира? И откога те вълнува предполагаемото ми нежелание да споделям с куцо и сакато всички подробности от живота си?

— Вълнува ме, защото ти пречи да живееш пълноценно.

— Нима? И какво разбираш под пълноценно? Безкрайна поредица от мъже, така ли? Милион еднакви разговори, при които разликата е само в човека срещу теб? О, да, наистина пропускам вълнуващи преживявания.

Ед отчаяно изпъшка:

— Не ти влиза в работата как се отнасям с приятелките си, ясно?

— Напълно. Само че ми е жал за горките момичета.

— Ако не друго, поне разполагам с неизчерпаем източник от доброволки, които да зарязвам — озъби се той — явно най-сетне го бях вбесила. — И досега нито една не се е оплакала.

— Вероятно защото прекъсваш връзката, преди да научиш истината. Ти си мръсник, Ед Стийнман! Мръсник, който се страхува от обвързване.

— Поне не се крия в черупката си и не се преструвам, че съм щастлив — не ми остана длъжен той. — Поне имам свой живот, който не е свързан с този магазин. Може да не отговаря на високите ти стандарти, госпожице Принципна, но мен ме устройва.

Подигравателно изсумтях:

— Радвам се за теб.

Ед поклати глава.

— Не те разбирам, Роузи. Наистина не те разбирам. Очевидно има нещо, което не желаеш да споделиш с когото и да било. Голямо чудо — кой няма тайни от миналото, които иска да останат завинаги скрити? Само че ти не си откровена дори с най-близките си приятели. С Марни още нямаме представа защо си дошла в Ню Йорк. Понякога ми се струва, че не знаем нищичко за теб.

— И не е необходимо! — троснах се, прогонвайки страха, който ме обхвана при споменаването на бодната тема. — Аз не съм олицетворение на миналото си. Не поглеждам назад. Затова ме приемете каквато съм или въобще не си правете труда.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Съгласи се за интервюто, Роузи.

— Не! Не желая!

Ед присви очи.

— Хубаво. Не искаш да кажеш истината, така ли? Тогава ще го сторя вместо теб. — Той изтича до вратата и я отвори. — Дами и господа от Манхатън, позволете да ви представя великата Роузи Дънкан, която преодолява всяко предизвикателство в служебен план, но ужасно се страхува да разкрие сърцето си пред когото и да било…

— Кретен такъв! — Хванах го за ръката, дръпнах го навътре и треснах вратата. Бях тежко ранена, но още не бях готова да се предам. Събрах сетните си сили и отвърнах на вражеския огън:

— Невероятен си, Ед! Представете си! Великият Ед Стийнман, самоук психотерапевт, смята, че има право да се рови в живота на другите, но никога не говори за своя! Вероятно си абсолютно съвършен, понеже очевидно си единственият човек на света, който няма никакви грижи!

Последните ми думи увиснаха във въздуха като дим. Прекратихме словесния двубой и се вгледахме един в друг. Задъхвахме се, мозъците ни работеха на пълни обороти. Само че разкаянието започваше да действа. Ед извърна поглед и дълбоко си пое дъх.

— Представа нямаш какви грижи имам, Роузи… — Вече не говореше гневно, а почти предизвикателно.

— И ти нямаш представа за моите — прошепнах с треперещ глас.

Сълзи парнаха очите ми. Бяхме като участници в двубой, които чакат някой да осъзнае, че и двамата са смъртно ранени. За миг бях твърдо решена да не се предам. Само за миг, докато Ед заговори:

— Благодаря за откровеността. Поне вече знам какво представлявам за теб.

Сърцето ми се сви. Един от двамата трябваше да бие отбой. Пристъпих към него и се загледах в лицето му с надеждата, че изражението му ще се смекчи, че той ще престане да ми се сърди.

— Ед, прощавай. Не биваше да ти говоря така. Не биваше… Извинявай. Може ли да се останем приятели? Моля те.

Видях как напрежението изпъна широките му плещи. Той наведе глава, разчорлената му тъмна коса почти скри сините му очи, които само преди секунда прогаряха моите. Трепетно зачаках отговора му, обзе ме страх. Стори ми се, че измина цяла вечност, докато вдигне глава. Изгледа ме, все едно му се струваше невероятно, че мога да му причиня такава болка.

Сърцето ми заби до пръсване, боях се, че най-безотговорно съм пропиляла приятелството ни заради една глупост. Настъпи мъртвешка тишина, нарушавана само от ритмичното тиктакане на часовника зад щанда. Светът отвън сякаш бе затаил дъх. Наблюдаваше. И чакаше.

След малко Ед въздъхна и пристъпи към мен. Прегръдката му беше сърдечна и всеопрощаваща, уханието на свежия му одеколон се смесваше с миризмата на памучната му риза, която галеше бузата ми.

— Извинявай, Роузи — тихо каза той и ме помилва по главата. — И аз не исках да те засегна. Всичко е наред, не ти се сърдя, успокой се…

Разплаках се. Отначало по страните ми се търкулнаха няколко сълзи, но бързо прераснаха във водопади. Хлипах и притисках чело към рамото на Ед. Дълго време чувах само риданията си и силните удари на сърцето му. После той прошепна в ухото ми:

— Време е да излезеш от черупката си, става ли? Заобиколена си с хора, които държат на теб, и живееш в град, който предлага невероятни възможности за забавление. Можеш да ни довериш най-страшните си тайни и всичко ще си остане между нас. Повярвай, наистина е така.

Постепенно сълзите ми секнаха. Вдигнах глава и погледите ни се срещнаха.

— Ще бъда откровена с теб, Ед. Знам, че с Марни ме обичате и че мога да бъда откровена с вас. Само дето причината да заживея в Ню Йорк е нещо, върху което още разсъждавам. Предпочитам засега да остане в тайна. Но ти обещавам, че щом съм психически готова, ти ще си първият, с когото ще я споделя. Съгласен ли си?

Ед поклати глава, устните му се разтегнаха в едва забележима усмивка.

— Имаш голям късмет, че съм ти приятел. Да знаеш обаче, че ще запомня обещанието ти, Дънкан.

Аз също се усмихнах. Сякаш товар падна от плещите ми — толкова силно беше облекчението, че избегнахме темата, от която се страхувах повече от всичко.

— Ще го изпълня, бъди сигурен.

* * *

Никой не те предупреждава в детството ти колко труден може да е животът, когато пораснеш. Не ти обясняват, че приятелските взаимоотношения престават да са простички, решенията престават да са лесни и детинските радости и удоволствия завинаги секват. Никакви предупреждения, никакви обяснения, само въпросът какъв искаш да станеш, когато пораснеш. Каквито и да са опасностите, които ще ти поднесе животът, явно отговорът на този въпрос ще е единственото ти оръжие за съпротива. В което няма нищо лошо, ако си избрал някаква практична професия (например лекар или мозъчен хирург), но не и ако като мен твърдо настояваш да си Тинкърбел^[1]. Възрастните се усмихват и те потупват по главицата… но от реакцията им долавяш, че години наред ще разсмиват приятелите си с историята за детинските ти въжделения. И светът на възрастните се превръща в неустоимо романтична утопия: готова си на всичко, за да пристъпиш в него. Е, почти на всичко.

След като вече съм постигнала заветната цел, често се хващам да мечтая отново да съм на пет. Тогава беше лесно да избирам (сок от портокали или от касис?) и знаех какво искам (винаги от касис). Помня как си мислех, че да продаваш сладоледи на клечка като нашата съседка госпожа Пиърсън е върховно (в случай че не осъществиш амбицията си да станеш героиня от приказките). Всъщност, когато бях на пет, през цялото лято тормозех брат си да се прави на автомобил, за да се изпреча пред него и да му „продам“ сладолед. Представата на едно дете за добрия приятел може да се преобърне с краката нагоре, ако някой друг му предложи фруктова дъвка за десет пени. Всъщност приятелствата бяха наивно-простички — ще ти бъда приятелка, ако днес говориш с нея, но не и ако утре си неин приятел. Като се замисля, май на същия принцип са построени и взаимоотношенията между възрастните. Може би много хора са само пораснали деца в официални костюми. Особено в град като Ню Йорк… както скоро щях да открия.

В дванайсет и половина излязох от магазина и взех такси до редакцията на „Ню Йорк Таймс“. Още не можех да вляза в релси след утринното изпитание, когато едва не разкрих пред Ед тайната от миналото си. Сега обаче не бях в състояние да се отърся от натрапчивата мисъл, че може да не ми се удаде втора възможност. Взех да се въртя на седалката, сякаш така щях да се почувствам по-удобно.

— Добре ли сте, госпожо? — попита шофьорът с дръпнати очи и ми се усмихна в огледалцето за обратно виждане.

Насилих се да изобразя подобие на усмивка.

— Всичко е наред, благодаря. А вие как сте?

В следващия миг се сетих, че в Ню Йорк задаването на подобен въпрос е доста неразумна постъпка. Обикновено отплатата е незабравима комбинация от оплаквания и злъчни подмятания за всеки и за всичко — от безбожните наеми и финансовата стабилност на Съединените щати до праотците на водача на моторното превозно средство. По принцип не питам, но умът ми беше затлачен от мисли и изпитвах необходимост да се поразсея. Слава Богу, че днешният ми шофьор Кен говореше само за новородената си дъщеричка. Посегна зад сенника, извади снимка и ми я подаде през рамото си. Усмихната жена държеше мъничко и също усмихнато бебче.

— Как се казва? — попитах.

Кен се ухили.

— Съншайн, или по нашему Слънчева светлина. Съншайн Уон. Наричаме я галено Съни. Утре става на пет седмици. Жена ми много се гордее. Отдавна мечтаеше да стане майка. Знаете ли, че напусна престижния си пост на Уолстрийт, за да се грижи за Съни? Сега работя на две смени, та тя да си стои вкъщи и да гледа детето.

— Сигурно не ви е лесно — казах съчувствено и му върнах скъпоценната снимка, като внимавах да не я прегъна.

— А, хич не ми тежи, мадам. — Той взе фотографията и грижливо я скъта зад сенника. — По цял ден показвам Ню Йорк на скъпото си момиченце.

Усмихнах се и се облегнах назад, за да се порадвам на града, който бавно се нижеше от двете страни на улиците. Сгради, хора и автомобили се сляха в цветно петно, когато позволих на преумореното си съзнание да си отпочине в успокояващата анонимност на таксито, с което прекосявах любимия си мегаполис. Бях капнала… всъщност отдавна не бях изпитвала толкова силна умора. Само че имаше и още нещо — нещо ново. Дълбоко в себе си усещах промяна, но по-неуловима от преминаването на късното лято в ранна есен и сякаш провъзгласяваща началото на нов сезон. Снощният сън беше възкресил прекалено много упорито потискани спомени, а пък аз не бях подготвена да живея с тях. По същия начин се чувствах и преди шест години… Само че вероятно този път залогът беше много по-висок.

Криенето на тайна означава много повече от това да не я споделиш с никого. Всяка частица от теб — мисли, действия, несподелени чувства — е подчинена на този процес, но дори и тогава не си в безопасност. При всяка ситуация в съзнанието ти изниква неумолимият списък с указания: теми за разговор, които да избягваш, необмислени коментари, които могат да те разкрият, и най-вече хора, с които да не общуваш от страх, че тайната ти ще бъде разкрита.

Макар и неохотно признах пред себе си, че сутринта Ед неволно ме беше настъпил по мазола: „Понякога ми се струва, че не знаем нищичко за теб“. Имах сериозно основание да браня с нокти и зъби тайната си. Нямах намерение да допусна, когото и да било толкова близо до себе си, че да разбере защо пристигнах в Америка и защо след известно време потърсих убежище в уханния свят на господин Ковалски. Само Силия знаеше какво крия, но дори и тя не беше в течение на всички подробности.

Таксито внезапно зави надясно, сякаш отразяваше хода на мислите ми. „Но оттогава изминаха шест години — плахо се обади въображаемо гласче, сякаш се страхуваше, че ще го скастря за нахалството да се меси в живота ми. — Може би снощният сън означава, че е време да се отърсиш от миналото“. Ахнах — осъзнаването на истината проблесна пред очите ми като слънчевите лъчи, отразени от покрива на таксито, което се движеше успоредно с моето. Колко дълго още трябваше да съм вкопчена в тайната. Какво най-лошо можеше да се случи, ако някой я научеше? Нима Ед и Марни щяха да допуснат разкритията от миналото ми да повлияят на чувствата им към мен? Сърцето ми запрепуска като състезателен кон, лицето ми пламна — някой прожектираше във въображението ми филм, изграден върху възможно най-неприятния за мен сценарий. Таксито забави ход — наближавахме сградата на „Ню Йорк Таймс“. На бърза ръка изтиках неприятните мисли в най-забутаното ъгълче на съзнанието си и докато ровех в чантата за портмонето, се насилих да се върна към действителността.

Силия ме чакаше на входа на сградата. От далеч забелязах как вбесено си поглежда часовника, присвива очи и ме търси с поглед. Слязох от таксито и подадох на Кен повече пари, отколкото ми поиска. Като видях озадаченото му изражение, промърморих:

— За прекрасната дъщеричка.

Човекът отново се ухили до уши, гордо се изпъчи и натисна газта.

Силия нетърпеливо ме хвана за рамото и ме въведе в сградата. Преди да се усетя какво става, вече бяхме в асансьора и се изкачвахме към петнайсетия етаж. Захване ли се Силия с нещо, всичко се движи на свръхбързи обороти.

— Явно си имала кофти сутрин, съкровище — отбеляза тя, когато металните врати към кабинета й се отвориха, — но после ще ми се оплачеш, става ли?

Кимнах, без изобщо да се засегна. Силия много държи на приятелите си и е готова да ги изслуша след известно време, когато е изпълнила своята мисия за момента. Не й се сърдя, а днес дори бях доволна. Нямах никакво желание да излея душата си пред нея. Струваше ми се, че тази сутрин горката ми душа вече бе подложена на прекалено задълбочен разбор.

— Сега за интервюто — толкова се радвам, че се нави! — заяви тя и ми махна да седна. — Ще отговаряш на въпросите на новия ни репортер Джош Мърсър. Реших, че преценката му за теб ще е по-оригинална и по-непосредствена от моята. Трябва ни и снимка, но Джош ще те фотографира, когато дойде в магазина, за да си поговорите. Става ли?

Вдигнах ръце, сякаш се предавах, и неволно се усмихнах:

— Добре.

— Отлично! Какво ще кажеш за другия четвъртък? Така ще сме готови за неделния брой.

Безсмислено беше да й противореча.

— Чудесно. — Усмихнах се с надеждата, че тонът ми е достатъчно убедителен.

Оказа се, че съм похабила артистичните си заложби, защото Силия вече се беше захванала със следващата задача — яростно чаткаше по клавиатурата на компютъра си и изглеждаше извън кожата си.

— Що за досада са съвременните технологии? — възкликна обвиняващо. — Да му се не види, къде се дяна това чудо? Само преди секунда беше на екрана, а сега го няма… а, появи се… — Тя млъкна, погледна ме и смутено се усмихна. — Ох, извинявай. Дори не ти казах здрасти.

Аз също се усмихнах и й помахах:

— Здрасти, Силия.

— Здравей, Роузи. Извинявай.

— Няма защо.

На монитора се зареди нова страница и експресът „Силия Райтън“ отново се понесе шеметно към следващата гара.

— Докъде бях стигнала? Ммм… ето го. — Силия посочи монитора. — Държа да го прочетеш, захарче. Каза, че ще знаеш защо хората са проявили интерес към теб след писателската среща. Ето ти доказателство каква сензация си предизвикала. — Тя ми махна да заобиколя бюрото и да застана до нея, за да прочета електронното съобщение от Мими Сътън:

До: [email protected]

От: [email protected]

Относно: Твоята прекрасна английска роза

Драга Силия,

Преди малко отново ме посети твоята аранжорка на цветя. Проектите й несъмнено са много оригинални. Направиха ми силно впечатление. Всъщност днес съобщих за нейния магазин на всичките си познати, чиито адреси са в пощата ми. Така всеки, които иска да направи впечатление в този град, ще се обърне към нея. Бъди сигурна, че това е поредното модно явление, за което Ню Йорк трябва да ми благодари. Сега Роузи Дънкан официално е Голямата новост. Колкото до Натаниъл Ейми… очаквам поръчка от него в най-скоро време (ако днешният ни разговор е индикация за намеренията му, смея ли да предположа, че най-сетне е решил да направи предложение на Кейтлин?). Не ни остава друго, освен да се надяваме. Да ти напомня — другия четвъртък в шест те чакам за по едно питие във „Вива Грамърси“.

С много обич: Мими

— Какво ще кажеш? — победоносно възкликна Силия. — Спечели на своя страна една от най-влиятелните жени в Манхатън! — Преди да измисля подходящ отговор, приятелката ми продължи с пълна пара: — Но черешката на тортата е обаждането, което получих днес!

— Кой ти се обади?

Тя замълча, за да подсили ефекта, после натърти:

— Филип! Бълва змии и гущери, Роузи!

Олеле! Лошо ми се пишеше!

— Какво каза? — попитах колебливо, макар да не исках да науча отговора.

— Неколцина от най-големите му клиенти му съобщили, че повече няма да се възползват от услугите му.

Беше още по-лошо, отколкото предполагах. Намръщих се.

— Нека позная — адресите на тези хора фигурират в електронната поща на Мими.

— Правилно! — изчурулика Силия, а пък аз изпъшках и закрих с длани лицето си.

— Върхът! — изплаках. — Много благодаря! Имаш ли представа колко ще навреди това на магазина ми?

Усмивката й помръкна:

— Защо смяташ така, миличка?

— Помисли! Не искам да враждувам с Филип Девъру. Може да е претенциозен и прекалено голям скъпчия, но е и лидер на пазара в Ню Йорк. Няма да се примири, че някакъв неизвестен бутик за цветя му отнема най-добрите клиента.

Силия ме прегърна и се засмя.

— Не му ги отнемаш. Поднасят ти ги на тепсия! Прекалено голяма песимистка си, Роузи. Става въпрос за бизнес… а в бизнеса всичко е позволено.

От все сърце се надявах да е права.