Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (10)

Десета глава

В петък сутринта лъчите на слънцето се промъкнаха през прозореца ми и ме разбудиха много по-рано, отколкото ми се искаше. През нощта почти не бях мигнала и след като неохотно напуснах уютното си легло, установих, че се чувствам като дъвкана и изплюта. Един поглед в огледалото в банята разкри пълната нецензурирана версия на кошмара Роузи Дънкан след почти безсънна нощ.

— Няма значение, хората казват, че истинската красота е вътре в нас — заявих на отражението си, но явно не успях да го убедя. Кълна се, че след като се отдалечих, чух как огледалото облекчено въздъхва и настоява за среща с психиатър.

На път за кухнята минах край леглото на Джеймс и видях, че той спи като заклан. Брат ми е единственият ми познат, който дори при най-неприятните обстоятелства не губи здравия си сън. Никога. А през годините имаше стотици поводи за безпокойство — знаех го със сигурност, защото безброй пъти съм го измъквала от безумни каши, които биха причинили хронично безсъние у повечето хора. В Оксфорд му бяха лепнали прякора Осем Нонстоп, защото той винаги спеше най-малко по осем часа на нощ, дори по време на изпитните сесии.

Закусих, направих му чай и се приготвих да изляза. Коленичих до канапето и нежно докоснах рамото му, за да го събудя. Той се размърда, с усилие отвори очи и в първия миг изглеждаше дезориентиран като малко дете.

— Ммм? — промърмори.

— Добро утро, сънливко — прошепнах, разнежена от гледката.

По съненото му лице пробяга ленива усмивка.

— Ммм… добро утро, Роузи.

Разроших червеникавата му коса.

— Добре ли спа?

— Да, както винаги. Излизаш ли? — Лешниковите му очи бавно обходиха лицето ми.

— Да. Ще се върна в седем, така че си намисли как да прекараме вечерта.

Понечих да стана, но изведнъж изражението му се промени и той се вкопчи в ръката ми.

— Виж… относно онова, което ми каза снощи… наистина става нещо.

Стомахът ми се сви.

— Джеймс, не те насилвам да го споделиш…

Той присви очи и още по-силно стисна дланта ми.

— Там е работата, Роузи. Искам да споделя, обаче… обаче засега е невъзможно. Дай ми малко време и ще ти обясня всичко, става ли?

Устоях на порива да го разпитвам, докато капитулира, освободих ръката си и му подадох чашата с чай.

— Няма да забравя обещанието ти. — Усмихвах се, но в коридора краката ми се подкосиха. За миг се облегнах на стената, за да успокоя препускащото си сърце и да прогоня чувството за надвиснала опасност. В какво ли се беше забъркал този път милият ми брат?

В магазина нямаше никого — нито Марни, нито Ед, което, меко казано, беше изненадващо. Отворих и зачаках доставката от „Патрикс“. В седем и половина голямата бяло-зелена камионетка спря пред магазина и от нея изскочи Зак. Голям сладур е този Зак. Русокос красавец с атлетично телосложение, но кротък като агънце. Влюбен е до уши в Марни, но досега тя с нетипично безразличие отблъскваше всеки негов опит да я покани на среща, макар да ми беше казвала (и то неведнъж), че й е много симпатичен. Той започна работа в „Патрикс“ през същата седмица, през която аз бях назначена от господин Ковалски, затова с него се смятаме за стари другари. И той като мен се беше отказал от блестяща кариера в света на финансите, за да се посвети на цветята. Само че за разлика от мен беше взел това решение, защото на двайсет и четири години бил на ръба на психическо разстройство, предизвикано от професията му на борсов посредник.

Помня как скъпият ми учител веднъж отбеляза: „Закари е поредният пример за чудесата, които Бог сътворява, когато използва за лечение Своите цветя“. И наистина Зак изглеждаше щастлив сред цветята. Усмивката му беше неизменна като зелено-бялата му риза с емблемата на фирмата или късото моливче, което той затъкваше зад лявото си ухо. Ед имаше няколко хипотези защо през годините моливът не се смалява — например, че всички фирмени моливи са с този размер или че младежът използва почивните дни, за да скъси моливите си до съответната дължина…

— Добро утро, Роузи — бодро поздрави Зак, отвори задните врати на камионетката и скочи вътре.

— Привет! — извиках и слязох на уличното платно. Младежът направи справка с бланките за поръчки и започна да трупа една върху друга дълги кутии с цветя.

— Така… Рози, карамфили, астри… ще вземеш ли допълнително декоративна растителност, понеже от „Джаксънс“ поръчаха твърде много?

— Ами… — Прегледах списъка си.

— Виж, ще ми направиш голяма услуга. И няма да ти струва нито цент. Навита ли си? — Усмихна се така пленително, че не можах да му откажа.

— Добре, друже — кимнах.

Той слезе от камионетката и придърпа купчината кутии към ръба на платформата.

— Ха! Друже! Много яко! Умирам за тази дума. Толкова е… британска и изискана.

Направихме два курса, докато внесохме цветята в работното помещение, после подписах фактурата. Зак се огледа и се начумери.

— Марни няма ли я?

— Не. И не знам къде е.

За миг вечната му усмивка даде отбой, после бързо се завърна.

— Предай й, че Зак Здравеняка й изпраща много поздрави. — Отвори вратата, при което звънчето издрънча, обърна се и подхвърли: — Въобразява си, че не подозирам как ме нарича. Обаче аз знам. Доскоро, друже! — Помаха ми през витрината, затвори задните врати на камионетката и седна зад волана. В същия момент Ед прекоси улицата и влезе в магазина. Намръщи се и потръпна от бодрия звън на камбанката.

— Не може ли това чудо да дрънчи по-тихо?

Усмихнах се.

— Тази сутрин със Зак се справихме и без теб. Благодаря, че удържа на обещанието си да дойдеш по-рано.

Ед се плесна по челото.

— Ооох, прощавай, Роузи. Излетя ми от ума… Имах тежка нощ.

Забелязах тъмните кръгове под очите му и си казах, че фразата „тежка нощ“ спокойно може да е претендент за първото място в ежегодния конкурс за най-силно омаловажаване.

Подадох му кафето.

— Силно, черно, две бучки захар.

Той сграбчи чашата, сякаш съдържаше течност от извора на вечната младост.

— Невероятна жена си — прошепна.

— Да, да знам. Пий си кафето.

Така или иначе, не можах да пропъдя раздразнението си. Нетипично за Ед беше да се появи на работа в такова състояние, а най-вече да забрави, че през този ден получаваме стока от „Патрикс“. Отгоре на всичко от Марни нямаше ни вест, ни кост. Само това ми липсваше днес! Тревогата за Джеймс беше предизвикала неизправност в душевното ми състояние и обсебваше мислите ми, а като капак се сблъсквах с необичайното поведение на подчинените си.

Изпихме си кафетата, разопаковахме цветята, Ед се уедини в работното помещение, а пък аз се захванах с безкрайната документация. Докато се обърна, стана девет часът.

Ед неочаквано изникна до мен, забелязах, че вече не прилича на статист от филма „Отмъщението на оживелите мъртъвци“. Покашля се и взе да раболепничи, както му беше навик при подобни случаи:

— Относно тази сутрин, Роузи… ще ти обясня…

— Недей. — Усмихнах се приветливо, обаче след миг съсипах илюзията за великодушна и благосклонна работодателка, защото любопитството ми надделя. — Повече ме интересува как изкара снощи с неповторимата манекенка на Жан Сен Пиер.

Той изпъшка:

— Да, да, хубавата Елена. Наистина е хубава… — Изпъшка, притисна ръка до челото си и затвори очи. — Главата ми ще се пръсне…

Извадих от чекмеджето под щанда кутийка аспирин и му я подхвърлих, след което продължих безмилостната инквизиция:

— И…?

Ед въздъхна и впери в мен очите си, замъглени от болката:

— И, мис Марпъл, тя се оказа красива и очарователна, както очаквах…

— Аха…

— … и лудо влюбена в най-добрия ми приятел.

Пуснах едно съчувствено „О!“.

Той поглади наболата си брада.

— Заведох я на представлението, после на вечеря в „Орсо“. Струваше майка си и баща си, обаче смятах, че си заслужава. Казвах си, че в крайна сметка тя не е омъжена и е със Стив едва от юли. Че кой създава сериозна връзка само за два месеца?

— Сигурно има такива хора — подхвърлих, защото внезапно изпитах желание да го оборя.

— Да бе, само че не са сред моите познати… И така, изпратих дамата до дома й, където тя любезно ме заряза в таксито, а пък моя милост заседна във „Франке“ и до два през нощта се налива с „Джак Даниелс“. Накратко, срещата се оказа голяма минавка. Все така ми се случва. — Оброни глава и жалостно изстена.

Време беше за спасителната акция на Роузи Дънкан. Бях прилагала този метод много пъти, когато се налагаше да утеша колегата си. Усмихнах му се насърчително.

— Я не си го слагай на сърцето! Обзалагам се, че Елена се е наслаждавала на компанията ти. И какво, ако не е пожелала нещо повече? Ти си готин човек, Ед. Имаш чувство за хумор, изглеждаш страхотно — с изключение на тази сутрин — и… което е най-важно, ти си прекрасен приятел… — Потупах го по рамото. — Една жена в този град не си е паднала по теб. Голямо чудо! Хиляди ще се надпреварват да те спечелят.

Той вдигна глава и ненадейно нещата ужасно се объркаха. Вместо да видя очакваната сърдечна усмивка, се озовах под прицела на очите му, напомнящи страховити айсберги.

— Това ти е панацеята, а? Тъпият ти оптимизъм, според който рано или късно всичко ще се оправи! Ще се оправи, ама друг път! Не можеш ли да си като всички други хора на тази планета и да признаеш, че понякога животът е гаден? Ще ти издам една тайна, приятелко. Няма как да спасиш света с усмивка или с потупване по рамото. Милиони хора са самотни и ние с теб се числим към тях. Признай си с ръка на сърцето — с какво ти е помогнал световноизвестният ти оптимизъм?

Така се шашнах от внезапния му изблик, че запелтечих:

— Защо… защо говориш така? Само се опитвах да помогна…

Ед поклати глава.

— Тогава думите ти не бива да се разминават с делата.

— Моля?

— Излез от черупката си, включи се в играта. Сама го каза — хиляди мъже в този град искат да се срещат с теб.

Отстъпих назад и скръстих ръце на гърдите си.

— Ставаше въпрос за теб!

— А сега — за теб.

— Не ми се бъркай в живота!

— Защо настръхваш като таралеж, Роузи?

Горещи сълзи парнаха очите ми.

— Защото ме нападаш, без да съм сторила каквото и да било.

Ед разпери ръце.

— Именно! Нищо не си направила! Наблюдаваш как живеят другите, сякаш само така ще изпиташ някакви чувства. Прекарваш цялото си време в магазина и се опитваш да разгадаеш житейските истории на нашите клиенти. Но каква е твоята история?

— Престани! Аз…

— Един въпрос, Роузи — какво щеше да си помисли господин Ковалски, ако беше тук? Нима забрави теорията му, че всеки трябва да гребе с пълни шепи от живота? Подсказваше ти да забравиш онова, заради което беше избягала от Бостън. До края на живота си не престана да се тревожи за теб. Дори при последния ни разговор по телефона ме помоли да те закрилям. И какво щеше да каже, ако разбереше, че за шест години дори не си опитала да последваш съвета му? Разочарованието му щеше да е безкрайно. Вярваше в способността ти да прегърнеш живота, но може би мечтата му за твоето бъдеще е умряла с него, а?

Думите му се забиха в сърцето ми като нажежени игли. Още не можех да свикна, че скъпият ми учител вече не е между живите, още копнеех за съветите му. Ед дълбоко ме нарани, но не исках да започвам друга свада. Насилих се да говоря спокойно:

— Благодаря за лекцията. Марни обади ли се? Отдавна трябваше да е тук.

Ед явно се ядоса, задето пак се изплъзвам, но внезапно се плесна по челото.

— Ох, извинявай. Оставила е съобщение на гласовата ми поща — прослушах го едва в таксито, докато пътувах насам. Пипнала е грип. Лекарят й казал да лежи най-малко една седмица. Прощавай, че не ти казах…

— Да беше започнал с това, вместо да ми опяваш. Стегни се, сега ще имаме повече работа. Да се захващаме.

— Да… — Той въздъхна и отново ме фиксира със сините си очи, които вече приличаха на топящи се айсберги. — Виж, Роузи, аз…

Тръгнах към работното помещение и подхвърлих:

— Ще е чудесно, ако се справиш с приходящите клиенти. А аз ще се захвана с поръчката на Брент Джейкъбс, защото трябва да е готова до десет и петнайсет.

— Дадено. Тъкмо ще прегледам поръчките за другата седмица — измънка той. По тона му разбрах, че ми е обиден.

Появи се първата клиентка, която ни кимна и заразглежда цветята. Шмугнах се в работното помещение, треснах вратата и започнах да махам бодлите на яркожълтите рози. Сълзите ми капеха по красивите цветя, но трябваше да правя нещо, за да прогоня образа на скъпия господин Ковалски, покосен от инфаркт сред ливада, обсипана с цветя, близо до дома си. Според лекарите смъртта била настъпила толкова бързо, че той не е усетил нищичко, но мисълта, че е бил сам в последния си час, не ми даваше покой.

Постепенно напрежението ме напусна. Мама твърди, че цветята са най-ефикасният лек против стрес. Човек не може да се гневи дълго, когато е сред тях. И май е права. Уханието и багрите на цветята създават усещане за душевен мир. Винаги, когато съм преуморена и изнервена от напрегнатата работа, извиквам спомена за скъпия си учител и на бърза ръка се връщам в релси. Сегиз-тогиз се запознаваме с необикновен човек. Не е задължително да е богат или прочут. Важното е, че с присъствието си ни помага да се почувстваме по-добродетелни. Такъв беше и господин Ковалски. Неизменно беше в мир със себе си, защото знаеше какво иска от живота. Хора като него се броят на пръсти. Обаче познавам мнозина (сред тях съм и аз), които се стремят към подобно състояние на духа.

Понякога, когато работата ме притискаше и се изнервях до лудост, добрият старец се приближаваше до мен, прегръщаше ме през раменете и казваше:

— Скъпо дете, вслушай се в цветята. Те не те карат да бързаш, не капризничат и не се оплакват. Багрите им нашепват: „Успокой се“.

Не го разбирах, не го разбирам и сега. Обаче започнах да си давам по няколко минути почивка, за да се порадвам на това, върху което работя. И тактиката подейства.

Понякога добрият старец толкова ми липсва, че сърцето ми се свива от болка.

Познаваш някои хора, откакто си се родил, но те не оказват въздействие върху теб. Други за кратко влизат в живота ти и променят всичко. Господин Ковалски се числеше към втората категория. Наблюдавах го как разговаря с клиентите, как търпеливо изслушва пространните изповеди на Марни и как насърчава Ед да дава воля на въображението си. Никога няма да забравя как помогна и на мен.

Още щом за пръв път влязох в магазина, който един ден щях да притежавам, господин Ковалски видя в мен нещо, което никой друг не забелязваше. Самочувствието ми беше под нулата, мислех се за пълна некадърница, но той прозря какво се крие зад рухналата ми фасада. За разлика от Ед, Марни и Силия той нито веднъж не ме попита защо съм решила да живея в Ню Йорк. Предполагам, че си имаше своя теория, но ме прие безрезервно.

За всички нас той беше много повече от баща. Учител, верен приятел, душеприказчик. Собственият ми баща много-много не се интересуваше от мен, а когато ни заряза, писмено ни уведоми, че емигрира и не желае да поддържа връзка с нас. Мама пък си имаше милион грижи на главата — не стига, че въртеше сама магазина и почти ежедневно оправяше кашите на брат ми, ами след дезертирането на татко бе принудена да играе ролята на глава на семейството.

Струваше ми се несправедливо, че след като цял живот се беше бъхтил в името на близките си, господин Ковалски почина само година след завръщането си в родината. Дъщеря му обаче твърдеше, че през тази година той бил много щастлив. Изпрати ми малък албум с изсушени полски цветя, събирани от него в ливадите край любимата му Варшава. Държа го на нощното си шкафче, често го поглеждам и някак си отново се чувствам близо до скъпия си приятел и учител…

Довърших аранжирането на букета за Брент, придърпах стол, седнах и си погледнах часовника — беше десет без петнайсет. Потърках очите си, след малко усетих, че задрямвам. Затова и не чух как вратата се отвори.

— Изглеждаш капнала от умора — отбеляза Ед, но остана на прага. Макар да не размахваше бяло знаме, знаех, че обявява примирие.

— Направо съм смазана. Почти не мигнах снощи. Джеймс ми гостува за няколко дни и ме се струва, че усещам присъствието му дори когато съм заспала.

Той вдигна порцелановата чаша.

— Вярната дружка ти го изпраща. — Колебливо се усмихна и добави: — Може ли да вляза?

— Разбира се. — Станах да взема чашата с кафе. — Благодаря.

— Ако искаш, ще доставя поръчката на господин Джейкъбс. Май се налага да отскоча до вкъщи и да взема душ.

— Добре. И не бързай.

Ед кимна и тръгна към вратата. Преди да излезе, каза, без да се обърне:

— Знаеш ли, че си единствената ми вярна приятелка?

Още ми беше криво заради онова, което ми бе наговорил одеве, но все пак се усмихнах.

— Да, знам.

* * *

— Страхотна новина, Роузи! — изчурулика Силия, след като нахлу в магазина и се тръсна на канапето до витрината. Размахваше някакъв парцал, минаващ за вестник, който се оказа последният брой на „Ню Йорк Поуст“. — Виж какво пише тук! — възкликна, като седнах до нея.

— Откъде взе вестника? — Гнусливо се втренчих в намачканата страница с петна от кафе, която тя държеше на сантиметри от лицето ми.

— Някой го беше оставил в метрото. Но това са подробности. Чети тук!

— Еха, супер! — провикнах се възторжено. — Разпродажбите в „Блумингдейлс“ започват във вторник!

Силия дръпна вестника и строго ме изгледа.

— Роузи Дънкан, не ме заслужаваш.

— Обаче няма как да се откачиш от мен… Добре, добре, обещавам да се държа прилично. — Тя благоволи да ми подаде вестника. Едва се сдържах да не прихна, като видях какво е причинило възбудата й. — Нима четеш колонката на Глория Уайнбърг „Говори се, че…“?

Силия направи кисела физиономия.

— Много добре знаеш, че не понасям тази фръцла, която дръзва да се нарича журналистка, макар да е чисто и просто махленска клюкарка. Нещо повече — тя е позор за писаното слово! Обаче ей това привлече погледа ми…

Под претенциозната снимка на госпожица Уайнбърг се мъдреше следното заглавие: „Ню Йорк — Боже мой!“, а отдолу пишеше: „ВАЖНА новина за ВАЖНО събитие… Научих от МНОГО сигурен източник, че скоро нюйоркските дами ще загубят възможността да впримчат поредния красавец, смятан за идеална партия. (Ох, разплаках се!) Говори се, че изгряващата звезда в издателския бизнес Нейт Ейми е предложил брак (най-сетне) на изумително красивата си приятелка Кейтлин Сътън. Носи се слух, че важното събитие се е случило в нейната луксозна семейна къща на Лонг Айлънд. Източникът ми потвърди, че фамилия Сътън са във възторг от предложението и очакват младите да се венчаят в началото на пролетта на пищна церемония, на която ще присъстват много знаменитости. Ние, необвързаните жени, скърбим за загубата на поредния очарователен младеж, но изпращаме най-искрените си благопожелания на прекрасната двойка и й желаем много щастие през несъмнено успешното й бъдеще“.

— Няма да получиш награда, ако познаеш кой е „сигурният източник“ — ухили се Силия.

— Добре, но все пак ми кажи.

— Мими Сътън, разбира се! — Явно изражението ми се промени, защото тя ме хвана за ръката. — Съкровище, какво ти е?

— Нищо ми няма. Изненадах се, понеже Нейт не спомена нищо вчера, когато…

— Че как да спомене, като не е вярно! — тържествуващо възкликна приятелката ми. — Снощи се видях с Мими и тя ми наду главата на тази тема. Подхвърли, че е задействан план, който ще притисне Нейт до стената. Явно е имала предвид въпросната дописка. — Тя спря да си поеме дъх. — Поне се опитай да вникнеш колко комично е положението. Господин Чаровник ще си изпати заради пасивността и добродушието си. Докато се усети, ще стане господин Кейтлин Сътън. Най-малкото, Мими си прави такава сметка.

— Вчера Брент спомена нещо за Нейт и пресата — промърморих, след като в ума ми се мерна бегъл спомен, — но го забравих. Помня обаче, че много се притесняваше за теб — подхвърлих, сменяйки темата с бързина, недостижима дори за Силия, царицата на този прийом. Забелязах, че я заинтригувах, и добавих: — Помоли ме да ти предам, че винаги можеш да разчиташ на стария Би Джей.

Изражението й се посмекчи.

— Трогателен е! Но не бива да се кахъри заради мен. Ще му позвъня по-късно… Виж, Роузи, относно брат ти…

„Пак ме изработи“ — казах си и дълбоко си поех дъх.

— Той каза да ти предам, че много те обича… — Видях изражението й и престанах да се шегувам. — Намекна ми, че има големи неприятности. Откровено казано, предпочитам да не знам какви ги е надробил този път.

Силия стисна ръката ми.

— Откровено казано, Роузи, най-добре да не си в течение. — Нещо в тона й предизвика тревожно мърморене на вътрешния ми глас. Реших да не я притискам, най-вече защото останах с впечатлението, че не възнамерява да ме осветли. И както обикновено, тя умело се отклони от опасната тема: — Боже, виж колко часът стана! Изчезвам! Ще ти се обадя довечера. Да те чакам ли утре?

— Естествено. Някакви предпочитания относно сладкишите?

— Не, не, както обикновено, разчитам на безупречния ти вкус. — Прегърна ме, за миг се поколеба и добави: — Внимавай, Роузи. Не се забърквай. За нищо на света, чуваш ли? — И забързано излезе.

Ед се забави доста време, а когато най-сетне благоволи да се появи, не беше сам.

— … виж ти, не подозирах, че си почитател на „Метс“. Имам билети за другата седмица, ако искаш, ела с мен на мача.

— Дадено, приятел… Привет, Роузи, виж кого намерих отвън. — Ед се ухили. — Знаеш ли, че Нейт е привърженик на „Метс“? Аз си мислех, че съм единственият нормален човек сред океана от фенове на „Янките“.

Нейт ми се усмихна.

— Здравей, Роузи.

— Здрасти.

— Кафе? — Ед ме заобиколи, за да се добере до Вярната дружка, но преди това ме потупа по рамото и добави: — Съпругата на господин Джейкъбс се възхити от букета, Роузи.

— Много се радвам. — Опитах се да си придам вид на делова жена, която си знае цената. Което беше почти непосилно, понеже отново бях притеснена и неуверена. Защо ли?

Ед направи кафето, извини се и се скри в работното помещение. За миг настъпи неловко мълчание. Нейт пак се усмихна. Аз — също. Дълбоко си поех въздух и пристъпих към канапето.

— И така, измисли ли какви цветя да подариш на жената, която има всичко?

Той седна до мен. Стори ми се, че изпитва облекчение, но и леко раздразнение.

— Как да ти кажа… Още осмислям онова, което ти ми каза вчера… относно моята история.

Отпих от кафето си и психически се подготвих за отговора, който неизбежно щеше да получи следващият ми въпрос:

— И?

Той сбърчи чело, сякаш водеше битка с мислите си. След малко се обърна към мен:

— Не съм сигурен. Наистина не съм сигурен.

Ясно. Виж, не отдавай толкова голямо значение на думите ми. Не отричам, че за мен е важно да разбера какво послание отправя клиентът, но в повечето случаи хората не нагазват толкова надълбоко. Искат да изпратят букет, нищо повече. Работата ми изисква да прозра намеренията и дори чувствата им.

Нейт присви тъмните си очи.

— И какво прозираш в настоящия си клиент, госпожице Дънкан?

— Ами…

Да му се не види, защо, когато ти се удава възможност да кажеш нещо дълбокомислено, умът ти блокира? Човекът, който ненадейно се беше появил в живота ми и го беше направил… меко казано, странен, ми задаваше въпрос-мечта, но аз не бях в състояние да се проявя като господарка на извора на мъдростта. „Я се стегни, Роузи!“ — строго ме скастри вътрешното гласче.

— Не те познавам, Нейт — подхванах. — Не знам и какви са чувствата ти към въпросната дама. Предполагам, букетът е за дама, нали?

Погледът му беше прикован в мен.

— Да — отвърна лаконично.

— Не съм сигурна как да ти отговоря.

— Кажи каквото мислиш, Роузи.

— Ъъъ… виж… Не изглеждаш влюбен. Най-малкото, не и влюбен до полуда. — Поколебах се. Дали не бях прекалила?

— Продължавай — подкани ме той.

— Ще се изразя другояче — не отговаряш на представата ми за влюбен. Разбира се, не съм капацитет по сърдечните дела… тоест… — „Тревога! Тревога! Смахната англичанка е на косъм от вербално самоубийство!“ Опитах се да замажа положението. — Всъщност съм виждала само шепа хора, които наистина изглеждат влюбени. Сред тях са родителите на майка ми — въпреки че бяха прехвърлили осемдесетте, винаги ходеха хванати за ръка и често взаимно довършваха изреченията си… — Мислено съставих списък на близките си — мама и татко, Силия и Джери, Джеймс, Ед, Марни… Не можех да твърдя с ръка на сърцето, че съм виждала някого от тях влюбен до уши. — Може би греша, но смятам, че ако обичаш някого, не ти е необходим ден за размисъл, за да направиш оценка на чувствата си. Предполагам… сърцето ще ти подскаже. Уф, май ти досадих с моите теории.

Нейт се усмихна, но погледът му издаваше, че мислите му са другаде.

— Не — промълви, — имаш право. Би трябвало да знам. Обаче не е така. Хората ме смятат за луд. Кейтлин безспорно е красива, но не мога да се отърся от усещането, че нещо липсва. — Замълча, после асиметричната му усмивка озари лицето му. — А каква е твоята история, Роузи Дънкан?

Въпросът му ме порази като гръм от ясно небе.

— Моля? — заекнах.

Вероятно физиономията ми беше адски комична, защото Нейт се засмя.

— Моите извинения. Хванах ли те натясно?

Бях убедена, че чува бумтенето на сърцето ми. Вярна на принципа, че атаката е най-добрата защита, подхвърлих:

— Говорехме за теб, Нейт. — Тактиката ми за избягване на неудобни въпроси доста често даваше резултат. Но не и днес.

В тъмните очи на човека до мен заиграха дяволити пламъчета.

— Вярно е. Обаче твоята история изглежда много по-интересна.

— Само че не аз поръчвам цветята!

Този път улучих право в десетката. Опонентът ми вдигна ръце и се засмя толкова гръмко, че звукът сякаш изпълни цялото помещение.

— Предавам се! Ще говорим само и единствено за мен. Ако разговорът ни се подчинява на този закон, тържествено се заклевам да го спазвам оттук насетне. Все пак любопитството ме гризе: откъде знаеш как изглежда един влюбен мъж?

Навлизахме в опасна територия, но нещо в изражението на Нейт ме възпря да сменя темата. Обзе ме необяснимо спокойствие и ненадейно изпитах силно желание да се доверя на този почти непознат човек. Само че това беше строго забранено! Направих още крачка сред минното поле и затърсих най-уклончивите думи:

— Всъщност не знам… Веднъж се заблудих, но…

— Слушам те. — Гласът му беше благ, той почти шепнеше.

Поколебах се. Как да разголиш душата си пред човек, когото познаваш съвсем бегло? И все пак нещо в изражението му ме подтикна да продължа:

— Но повече няма да допусна същата грешка.

Нейт очевидно се изненада и промълви:

— Струва ми се твърде крайно, Роузи. И твърде сурово. Мислех те за непоправима романтичка.

Почувствах как някогашната ми уязвимост заплашва отново да ме завладее и обърнах всичко на шега, за да избегна откровения отговор.

— Работя с цветя. Романтиката е сред рисковете на професията ми. Всеки ден виждам влюбени хора. Наблюдавам ги и се радвам, че мечтите им се сбъдват. Защото…

— Защото е по-безопасно да си страничен наблюдател ли? — прекъсна ме Нейт.

Не очаквах такава проницателност и за миг загубих дар слово. А когато си го възвърнах, предпочетох да не отговоря, иначе имаше опасност да изляза от релси.

— Много жалко — добави той. — И така, разрешената тема е „Моя милост и любовният ми живот“. Вероятно си прочела за годежа ми.

Откровеността му ме порази.

— Силия ми каза — измънках. — По принцип не чета клюкарските рубрики. Е, честито. Предполагам, това е твоята история.

Нейт извърна очи.

— Не е вярно. Тоест не бива да е вярно. Представа нямам как така се сгодих. Знаеш ли, обикновено не очаквам нищо хубаво, но то все пак ми се случва. Нали разбираш?

Неволно се усмихнах.

— При мен е обратното. Очаквам най-хубавото, само че никога не ми се случва. Предлагам временно да се разменим, тогава и двамата ще сме щастливи.

Усмивката му беше като слънце, което озари лицето му.

— Харесвам те, Роузи. Искаш ли да сме приятели?

Този луд ли беше? Изпитателно го изгледах.

— Нали вече сме приятели?

Той махна с ръка.

— Май не ме разбираш. Искам да те опозная по-добре. Затова ще ти предложа нещо. Очевидно ми е необходим поне мъничко от романтичния ти оптимизъм, за да изпитвам тръпка от любовта, а на теб ти трябва солидна доза песимизъм, за да си опазиш сърцето. И така, ще поръчвам цветя, ако ти ме изслушваш, а Вярната дружка ще ни прави чудесно кафе. Съгласна ли си?

Не бях чувала по-идиотско предложение, но то ми допадна.

— Дадено, господин Ейми.

* * *

— Какво каза Нейт за Кейтлин? — Силия едва не подскачаше от нетърпение. Реших, че ако продължава в същия дух, като нищо ще се изтърси от стола.

— Нищо — отвърнах чистосърдечно, макар да знаех, че действащият вулкан, седнал срещу мен, няма да се задоволи с този отговор. Оказах се добра пророчица. Спокойствието на съботния ден беше взривено от изригването на вулкана Силия.

— Как така? Все нещо е казал! — Поклатих глава и се подготвих психически за реакцията й. — Този Нейт Ейми ще ме побърка! Как да не знае дали е сгоден или не? Какво му се върти в главата? Няма начин да е влюбен в Кейтлин Сътън! Не е ли разбрал, че никога няма е да е щастлив с нея?

Извадих от хартиения плик още една от легендарните курабийки на Луиджи.

— Именно в това е въпросът — той не очаква нищо хубаво — промълвих, отхапах от курабийката и мислено се върнах към разговора с Нейт. — Само че то му се случва. И в крайна сметка е приятно изненадан.

Силия се почеса по главата и тържествено произнесе:

— Сенека.

— Кой, кой?

Откачената ми приятелка състрадателно изгледа неграмотната си английска дружка.

— В английските гимназии не се ли изучава история? Сенека е римски философ и непоправим песимист, който не се изненадвал, когато го спохождали нещастия. Твърдял, че така щастливите събития ще го радват повече, понеже не ги очаква. Може да е бил гений, обаче му е хлопала дъската.

— Силия, приятелството ми с теб непрекъснато ме ограмотява. Прекланям се пред ерудицията ти.

Тя ме изгледа накриво, после стремглаво се прехвърли на друга тема:

— Това още не си го видяла. Имам удоволствието първа да ти го покажа. — Извади от чантата си чисто нов брой на „Ню Йорк Таймс“, набързо го прелисти, докато намери статията, и тържествено прочете заглавието: „Истинска английска роза цъфти в сърцето на Манхатън“. Какво ще кажеш?

Въпреки че не съм фотогенична, снимката беше прилична, а статията на Джош — отлична. Той разказваше повече за магазина, отколкото за мен (което ме успокои), и възторжено описваше атмосферата в „При Ковалски“.

— Атмосфера, която явно неудържимо привлича един издател и последовател на Сенека, който в момента е на кръстопът в личния си живот — отбеляза Силия с деликатността на парен чук. — Значи той често ще идва тук.

Усмихнах се.

— Така каза.

— И ти нямаш нищо против?

Вдигнах рамене.

— Никак даже.

Приятелката ми отново отхапа от курабийката, запрелиства вестника и престорено равнодушно промърмори:

— Много се радвам.