Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (17)

Седемнайсета глава

При събуждането си на другата сутрин с изненада установих, че се чувствам по-добре. На дневна светлина положението не изглеждаше толкова безнадеждно. Въпреки че всичко ме болеше, сякаш бях прегазена от стадо слонове, на душата ми беше по-леко. Седнах и неволно се усмихнах. Ед спеше на стола до леглото ми, тъмната му коса беше разрошена като на палаво момченце. Взех от гардероба чисти дрехи и на пръсти отидох в банята.

Горещият душ ме освежи, почувствах се като нов човек. Все така на пръсти се промъкнах в кухнята и се захванах със закуската. След двайсетина минути чух протяжен стон, после Ед, все още полузаспал, цъфна на прага. Помислих си, че само той може да изглежда толкова чаровен, макар да е чорлав и с измачкани дрехи. Вече разбирах защо нюйоркчанките се редяха на опашка за него.

— Добро утро — промърмори и прокара пръсти през косата си. — Всичко ме боли.

— Нищо чудно. Защо не си легна на канапето, а се сгъна на онзи стол? Хич не ми изглежда удобен.

— И не беше. Само че исках да съм наблизо, ако се събудиш. Впрочем хъркаш като дъскорезница.

— Много благодаря.

Сините му очи заискриха.

— Майтап бе. Пооправи ли се? — Последва ме в дневната, седна до масата и зачака да налея кафето.

Въздъхнах.

— Май да. Най-малкото изпитвам облекчение, че тайната за миналото ми излезе наяве. Сякаш тежък товар ми падна от плещите.

Ед отпи от кафето и кимна.

— Да, има логика… Мамка му, съвсем се схванах! — Няколко пъти повдигна рамото си, докато нещо изпука. — Научих от Силия, че си поела поръчката за сватбата на Дейвид. — Стараеше се да не издаде мнението си, но аз се досещах какво мисли.

— Да… съгласих се. И, преди да попиташ — не знам защо. Така или иначе си сложих главата в торбата и няма връщане назад. До вчера най-много се страхувах отново да видя Дейвид. Сега се боя от друго: да поискам отговори.

Ед продължи да се взира в мен, като че ли бях някакво рядко цвете.

— Непрекъснато ме изненадваш, Роузи Дънкан — промърмори.

— Защо?

— Години наред си крила нещо, което не само е преобърнало живота ти, но и те е направило недоверчива към всички. Видях те как вчера рухна след неочакваната среща с Дейвид. Казах си, че отново ще се свиеш в черупката си, но днес отново си обнадеждена и дори кроиш планове за бъдещето. Не знам как го правиш.

И аз не знаех.

— Откровено казано, положението ми вдъхва ужас, обаче животът наистина продължава. А ти имаше право, когато ми каза, че за теб съм загадка. Трябваше да ти се доверя. Съжалявам.

Той се усмихна самодоволно.

— Най-сетне тя прозря истината — Ед Стийнман винаги има право. — Приведе се, хвана ръката ми и преплете пръсти с моите. — И винаги е на твое разположение, ясно?

Сложих длан върху ръката му и почувствах как ме обзема блажено спокойствие.

* * *

След два дни магазинът ме посрещна като скъпа приятелка, която е отсъствала дълго време. Дори дрънченето на сребърното звънче над вратата прозвуча приветствено. Марни се спусна към мен и ме прегърна:

— Ох, Роузи, оправи ли се? Толкова се притесних за теб! Ама защо избърза да се върнеш на работа? Да беше си починала още малко. Дали няма да ти прилошее пак?

Ед се засмя.

— Стига си се тюхкала, Марни! Не се дръж така, сякаш тя е била на крачка от смъртта. И я пусни, че ще я задушиш.

По-късно помощничката ми седна до мен и ме загледа как увещавах Вярната дружка да направи още една каничка кафе. Дълго не продума, после промълви:

— Силия ми каза… сещащ се… какво е станало.

Искаше ми се всички да забравят тази тема, но след като си бях мълчала толкова години, сега бях длъжна да търпя.

— Радвам се, че вече знаеш. Вероятно се досещаш защо не съм го разтръбила на целия свят.

Тя поклати глава и многобройните й плитчици, днес обагрени в розово, се полюшнаха.

— Ама разбира се. Ед обаче е неузнаваем.

— В какъв смисъл?

Марни се огледа, за да се увери, че колегата ни не е наблизо.

— Буквално откачи, след като Силия ни се обади. Не предполагах, че е толкова грижовен. Като си помисля каква жена изпусна заради теб онази вечер…

— Среща ли имаше? — Изобщо не ми беше хрумнало какви жертви е направил Ед, за да играе ролята на моя бавачка.

— С телевизионната водеща Тийгън Монтгомъри. Същата, която миналия месец беше включена в класацията на „Ню Йорк Поуст“ за десетте най-красиви жени в Манхатън.

Ококорих се.

— Сигурна ли си?

Марни кимна и заговорнически се усмихна.

— О, да. Предложих да й се обадя от негово име, но той каза, че не било важно. Представяш ли си?

— Грижеше се за мен като за малко дете. Такъв си е Ед — голям добряк.

— Не отричам, обаче се съмнявам, че би го сторил за всекиго. — Тя се усмихна и се устреми към щанда, за да обслужи някаква клиентка.

Познатата атмосфера в „При Ковалски“ и сърдечността на всички около мен ми вдъхнаха увереност и надежда. Силия ми телефонираше всеки ден, Ед предложи да идва у дома винаги, когато ме обземе страх. Важното беше, че се държах. Поне наглед.

Само едно ме притесняваше — Нейт не дойде да ме види. Обади се да се извини и всеки ден ми изпращаше съобщения по мобилния, но все пак се питах дали не е променил мнението си за мен. Тази мисъл непрекъснато ме преследваше и не ми даваше покой. Силия побърза да разсее съмненията ми, когато се видяхме на кафе.

— Днес разговарях с Нейт и той много се безпокои за теб. Обаче чак до празниците е зает с работа.

— И с годежа си — подхвърлих.

Тя забели очи.

— Аз пък чух, че други са заети да го накарат да се сгоди.

— Значи е истина, щом го казва най-осведомената репортерка на „Таймс“.

— Точно така, съкровище. Я кажи, Дейвид обади ли ти се?

Повдигна ми се, като чух името му. Преглътнах и промърморих:

— Не. Още не.

Приятелката ми се усмихна.

— Чух и още нещо — неповторимият господин Литгоу е забелязан на няколко приема в доста печално състояние.

— В какъв смисъл печално? — Веселието й беше толкова заразително, че и аз неволно се усмихнах.

— В смисъл огромна синина под окото! — обяви тя, приведе се към мен и добави: — Да се чуди човек защо Нейт скоро не те е посещавал…

— Не! Нали не намекваш, че…

Силия вдигна рамене, но продължи лукаво да се усмихва.

— Нищо не намеквам. Само отбелязвам един факт. Неетично е да изказвам предположения. Все пак съвпадението е доста любопитно. Да не говорим, че миналата седмица Нейт си тръгна от службата ми вбесен.

Поклатих глава.

— Този път май грешиш. Той не е побойник… Каквото и да се е случило, нямам никакво желание отново да се видя с Дейвид.

— Слънчице, всичко ще бъде наред. Почакай и ще видиш.

Както обикновено, се оказа права. И не се наложи да чакам дълго.

През този ден в „При Ковалски“ беше истинска лудница. Очевидно всички в Ню Йорк бяха обзети от коледната треска. Бързахме да довършим поръчаните гирлянди и аранжировки, същевременно се налагаше да обслужваме ордите от любители на цветя, които нахлуваха в магазина. Временно бях назначила още четирима души — Джослин, Хайди, Брейди и Джак, наскоро завършили факултета по градинарство и озеленяване. Те помагаха на Ед за поръчките, ние с Марни отбивахме атаките на приходящите клиенти.

— Казах ли ти, че най-после се пренесох в ново жилище? — подхвърли Марни, любезно се усмихна на някаква едра дама и й подаде торбичка с логото на магазина, в която грижливо беше сложила саксия с яркочервена коледна звезда.

— Браво! Крайно време беше. — Докато говорех, върнах рестото на някакъв чичко с доста заядлива физиономия.

— Близо е до Сохо, при това приятел на чичо ми уреди да го взема на добра цена.

— Прекрасно е да си в ново жилище за Коледа! — възкликна добродушната дебелана и лицето й грейна.

— Нали? — Марни й пожела весело изкарване на празниците, после се обърна към мен: — Апартаментът е жесток. Мак твърди, че ако намеря подходящи мебели, жилището ще е като на филмова звезда.

— Кой е Мак? А… колегата ти от театралната трупа. Марни, извинявай. Забравих да те питам как се развиха събитията с него.

— Ами последвах съвета ти и го поканих на едно питие. Беше… интересно. Разговаряхме на всякакви теми. Той е много готин.

Усетих, че премълчава нещо.

— Но?

— Но е гей.

— О, не! — прошепнах съчувствено.

— О, да! — поправи ме тя. — Мак има страхотен вкус и ще ми помогне при избора на мебели. В събота ще предприемем експедиция за обзавеждане на жилището ми. — Марни се изкиска и с борда стъпка се отправи към поредния клиент. Неволно се усмихнах. Около мен ставаха големи промени, но институцията, наречена „Любовният живот на Марни Андерсон“, оставаше непоклатима.

Мобилният телефон в джоба ми иззвъня. Номерът беше непознат.

— Здравейте, свързахте се с Роузи Дънкан.

— Здравей, Роузи Дънкан — каза мъжки глас, от който ме побиха тръпки. — Аз съм, Дейвид.

Ненадейно установих, че не мога да дишам. Събрах сетни сили и казах с възможно най-студен тон:

— Познах те.

Той сепнато замълча, после се засмя.

— Браво, браво. Виж, искам да се срещнем… във връзка с поръчката за сватбата. Годеницата ми вече се притеснява… знаеш как е… — Пак замълча. Стиснах зъби, за да не изпъшкам, когато познатата болка прониза сърцето ми. — И така, искаш ли да се видим довечера? Да речем в седем и половина в ресторант „Рошел“. Удобно ли ти е?

Въпреки че ми се виеше свят, отвърнах спокойно:

— Смятам, че е неуместно.

— Моля те, Роузи. Искам да… време е да си поговорим.

За жалост имаше право. По-добре беше веднъж завинаги да прережа последната връзка с миналото.

— Добре. Ще се видим там. — Затворих, без да изчакам отговора му.

— Добре ли си? — Марни застана до мен и загрижено ме изгледа.

Насилих се да се усмихна.

— Да, приятелко. Всичко е тип-топ.

Навремето, когато още бях в прогимназията, се запознах с изследовател на Северния полюс, наскоро завърнал се от успешна експедиция. Директорът го беше поканил да ни разкаже за приключенията си. Някой го попита защо се е захванал с тази опасна професия. Отговорът му ме смая.

— Бях страхливо дете. Също като мама се боях от паяци, а баба ми изпитваше ужас от гръмотевичните бури и ме караше да се крия с нея в килера, докато започнах да се страхувам и от тях. Не след дълго всичко ново и различно започна да ми вдъхва боязън. После обаче се запалих по биологията и метеорологията. Докато изучавах животни, насекоми и природни явления — накратко всичко, от което се страхувах, постепенно осъзнах, че светът е пълен с чудеса и красота. Станах изследовател, за да наваксам за времето, изгубено в безпочвени страхове.

Май и аз постъпвах като този човек, изправяйки се лице в лице с най-големия си кошмар.

Поспрях пред ресторанта на Западна седемдесета улица, казах си: „Наваксай за изгубеното време“, и се изкачих по мраморните стъпала.

Оберкелнерът се втурна към мен.

— Госпожице Дънкан, радвам се отново да ви видя.

— Здравей, Сесил. Как е съпругата ти?

Устните му, почти скрити от гъстите черни мустаци, се разтегнаха в усмивка.

— Много е добре, госпожице Дънкан. Възхитена беше от букета, който направихте за рождения й ден. — Посочи към салона и добави: — Господин Литгоу ви чака. Заповядайте.

Дейвид учтиво стана да ме посрещне. Подаде ми ръка, но бързо я отдръпна, след като не понечих да се ръкувам с него. Още щом седнахме, забелязах, че машинално прокарва палец по кокалчетата на другата си ръка — жест, който издаваше, че е нервен. Навъсих се. По телефона звучеше адски самоуверен, затова не очаквах да го видя смутен и притеснен. Сервитьорът взе поръчката ни и се отдалечи. Поради ранния час ресторантът беше почти празен, заети бяха само няколко маси в другия край на салона. В резултат с Дейвид бяхме почти насаме — нещо, което не бях предвидила.

Той отпи вода от чашата и се загледа в мен. Въпреки че светлината беше приглушена, синината под дясното му око ясно си личеше. Информаторите на Силия отново се бяха оказали на ниво.

— Мислех, че няма да дойдеш — промърмори той. — И че не ще се наемеш с тази работа.

Отвърнах с престорено равнодушие:

— Откровено казано, още се питам защо приех.

Сивите му очи леко се присвиха.

— Чудесно е, че се съгласи. Честна дума. Толкова се радвам, че отново те виждам!

Нежността му ме извади от равновесие. Посегнах към чашата с вода, за да избягна погледа му.

— Нямаш представа какво облекчение е, че най-сетне те намерих. — Той се приведе към мен, кадифеният му глас беше като топъл попътен вятър. — Исках да те намеря. Исках да… да ти се извиня.

Появата на сервитьора, който донесе виното, ми даде достатъчно време отново да вляза в релси и да поема инициативата.

— Разбрах от Нейт, че сватбата ще е грандиозна — заговорих делово и с изненада забелязах как, чувайки името на Нейт, Дейвид машинално докосна насиненото си око. Понечи да каже нещо, но аз продължих: — Искам да знам за каква украса става въпрос, за да се подготвя предварително: аранжировки за масите, цветя за бутониерите на мъжете и за шаферките и разбира се, букетът на младоженката.

— Естествено. — Дейвид извади от джоба на сакото си някакъв плик. — Написал съм всичко с най-големи подробности. — Подаде ми плика, за миг пръстите ни се докоснаха. Потреперих, но той не обърна внимание на реакцията ми. — С помощниците ти желаете ли да огледате къщата, където ще е празненството?

— Да… това е обичайната ни практика… — Насилвах се да говоря и сега Дейвид забеляза смущението ми. Приведе се към мен.

— Ако желаеш, ще уредя да е преди Коледа. Предлагам да дойдеш сама, преди да доведеш екипа си.

— Не! — троснах се и с ужас установих, че съм прегракнала. Сякаш буца беше заседнала в гърлото ми. Прокашлях се и започнах отново: — Не е наложително. Ще се уговорим за средата на януари. А сега да обсъдим какви цветя предпочитате.

— Всичко е описано в указанията, които ти дадох. Реших, че днес не е моментът за тези подробности…

Нахранихме се бързо, макар да усетих, че и той като мен не е гладен. По време на вечерята разговаряхме делово, което ми напомни за първите седмици от съвместната ни работа в Лондон. Тогава бяхме съперници в игра на нерви — всеки се опитваше да надделее, а същевременно тайно се възхищаваше от другия. Запитах се дали и Дейвид се е върнал в миналото и дали също като мен не изпитва мъничко носталгия от спомена. Каквото и да чувстваше, той не се издаде. Само се усмихна и заяви:

— Свалям ти шапка, Роузи. Доказа, че можеш да преуспееш във всяко поприще. Още щом те видях за пръв път, си казах, че за теб няма препятствия.

Споменът за запознанството ни възкръсна в паметта ми и сякаш остро късче лед отново прободе сърцето ми. Очите на Дейвид проблеснаха, устните му се извиха в лека усмивка. Извърнах поглед.

Той плати сметката и Сесил ни изпрати до вратата.

— Надявам се отново да ни посетите, госпожице Дънкан, господин Литгоу. — Докато гардеробиерката ни подаваше палтата, той се обърна към мен: — Получихте ли поръчката ни за празничната украса?

— Доставката ще е на Бъдни вечер, както се разбрахме с управителя.

Усмивката му отново раздвижи забележителните му мустаци.

— Чудесно. Весели празници, госпожице Дънкан.

— И на теб, Сесил.

Щом излязохме на улицата, аз се озърнах за такси и… се вцепених, защото Дейвид сложи ръка на рамото ми.

— Роузи, може ли да поговорим, преди да си тръгнеш?

Колебливо се обърнах.

— Няма за какво да говорим. В общи линии се разбрахме за поръчката ти.

Той ме изгледа умоляващо и внезапно заприлича на безпомощно момченце. Хрумна ми, че може би страда като мен, но след миг безпощадно прогоних предателската мисъл. Все пак нещо дълбоко в мен потрепна, като го гледах толкова нещастен.

— Добре — кимнах. — Разполагаш с десет минути, после си тръгвам.

Повървяхме, докато наближихме малка обществена градина, която изглеждаше още по-незначителна заради съседството с внушителна сграда от двайсетте години на миналия век. Дейвид седна на една дървена скамейка и ме погледна.

— Ще поседиш ли с мен?

Загърнах се още по-плътно е палтото и отсякох:

— Не, благодаря. Предпочитам да остана права.

Той въздъхна, от устата му излезе облаче пара и се понесе в мразовития въздух.

— Виж, Роузи, давам си сметка колко е мъчително за теб, но…

Гневно го прекъснах:

— Моля? Май съм в грешка. Счу ми се да казваш, че знаеш как се чувствам… — Дейвид понечи да възрази, обаче аз не му дадох възможност. — За твое сведение идея си нямаш какво ми е! И колкото и да се напъваш, никога няма да познаеш!

— Добре, добре, разбирам. Прощавай. — В гласа му се прокрадна нежност и той протегна ръка към мен. — Все пак поседни до мен, само за това те моля. — Безпомощното му изражение се завърна. Поколебах се за секунда, после седнах възможно най-далеч от него. — Благодаря — прошепна, а пък аз си погледнах часовника, за да покажа, че десетте минути скоро ще изтекат. Дейвид отново зашепна: — Погледни ме, Роузи.

— О, я престани! Стига ти, че се съгласих да повървя с теб и да седна на тъпата пейка! Не се забравяй! Кажи каквото си намислил и ме остави да си вървя у дома!

Той тихо изруга.

— Добре. Както кажеш. Ти командваш парада.

„Така ли? — идваше ми да изкрещя. — Повече от шест години се мислеше за господар на парада. Сега си разменихме ролите!“ С голямо усилие запазих равнодушното си изражение, макар че ми се повдигаше от номерата на този човек. Той продължи словесния си гърч: — Боже, колко ми е трудно… Добре, приемам, че не знам какво си преживяла заради мен. Още в началото си давах сметка, че каквото и да кажа, няма да е достатъчно, за да ми простиш за стореното. Все пак бях длъжен да опитам, нали? — Макар упорито да се взирах в земята, знаех, че той ме гледа настойчиво, както правеше навремето. — Добре, имаш право да запазиш мълчание. Обаче това не означава, че няма какво да ми кажеш. Знаеш ли, през тези години много често мислех за теб: къде си, какво правиш… Мислех, че си се върнала в Англия. Да, не се свързах с теб, но не знаех къде да те търся… Не, излъгах. Страхувах се да те потърся. Нямах очи да се обадя на Бен или на Розмари, да не говорим, че щяха да ме гръмнат, ако им паднех в ръцете. После… после измина много време, намесиха се и други фактори като… като Рейчъл… Но надали искаш да я споменавам. Ами да, съвсем естествено е. Да му се не види, пак сгафих! Не вярвах, че отново ще те видя, но ето те до мен… Обаче се чудя какво да ти кажа, понеже всичко, което бях намислил предварително, сега ми се вижда адски глупаво и неуместно. Нейт имаше право — не заслужавам да ми обърнеш внимание, камо ли да ме изслушаш.

Любопитството ми надделя над желанието да се правя на непристъпна.

— Той ли те удари? — попитах.

Дейвид изненадано ме изгледа, после се засмя:

— Да, здравата ме халоса. Не вярвах, че е способен да упражни сила. В университета се шегувахме, че може да спечели боксов мач чрез убедителни доводи. — Усмивката му помръкна. — Явно съм го преценил погрешно. Изглежда в някои случаи прави изключение. Например по отношение на теб. — Така се изненадах, че се обърнах към него. — Очите му победоносно проблеснаха. — Все пак те накарах да ме погледнеш, госпожице Дънкан!

Чашата на търпението ми преля. Станах и заявих:

— Тръгвам си. Не биваше да идвам тук. Лека нощ.

Пъхнах ръце в джобовете на палтото си и излязох от градинката. Дейвид ме повика, чух как тича след мен. Забързах крачка, после затичах към входа на метростанцията. Той отново ме повика, гласът му прозвуча по-отблизо.

— Остави ме на мира! — изкрещях. Опитах се да тичам по-бързо, но Дейвид ме настигна, хвана ме за рамото и ме обърна към себе си.

— Удари ме! — извика задъхано.

— Какво?! — Задърпах се, обаче не можах да се изтръгна от прегръдката му. — Пусни ме!

— Удари ме — повтори той. — Изпусни парата, дай воля на гнева си. Може би после ще разговаряме като разумни хора. Какво чакаш, удряй!

Яростта ми беше като метал, нажежен до бяло, но отговорът ми бе студен като лед:

— Не, няма. Както винаги опростяваш нещата. „Удари ме, за да ти мине“, така ли? Колко удобно за теб — една плесница и всичко ти е простено. Така ли мислиш?

Лицето му болезнено се изкриви — явно го бях настъпила по мазола.

— Аз… аз… — заекна.

— Няма да се отметна от думата си и ще изпълня поръчката ти за сватбата. Ще получиш най-доброто обслужване, което предлагаме на всичките си клиенти. Защото за мен ти си само това — поредният клиент. — Млъкнах, за да си поема дъх. Гневът постепенно ме напусна, но беше заменен от леденостудена дързост. — Тръгвам си. Веднага ме пусни!

Дейвид, който имаше вид на човек, ударен с нещо тежко по главата, безропотно се подчини.

— Може ли да ти се обадя? — смотолеви.

Изгледах го равнодушно.

— Защо? — Устните му се размърдаха, обаче отговор не последва. — Лека нощ, Дейвид. — Обърнах се и бавно се отдалечих.