Миранда Дикинсън
Събота сутрин в Манхатън (7)

Седма глава

Открай време смятам, че оптимизмът е сред най-положителните черти на характера ми. Мисля, че никога не ме е напускал. Което не означава, че не се изгубва от погледа ми, когато стане напечено. Повярвайте, че през последните години тъкмо това мое положително качество беше подложено на жестоки изпитания, и то не само чрез събитията, предшестващи пристигането ми в Ню Йорк. Въпреки всичко обаче то остава (понякога засенчено от тревогите, друг път сияещо като слънце сред безоблачно небе) постоянна величина в един непрекъснато променящ се свят. Мама твърди, че се възхищава и разчита на оптимизма ми. Сега се сещам, че въпреки безкрайния си егоцентризъм и Джеймс често ми е казвал същото. Способността ми да виждам нещо добро дори в най-неприятните събития донякъде изкупва другите ми кусури.

— Всеки, който таи надежда в душата си — казваше господин Ковалски, — е по-щастлив от милионера. Знаеш ли защо? Защото може да я раздава с пълни шепи и тя никога няма да свърши. Ти, Роузи, имаш много надежда. Дарявай я на познатите си, които са лишени от нея.

Животът му се подчиняваше на тази философия — истинско постижение за човек, който е бил беден като църковна мишка и жертва на предразсъдъци и гонения. Не беше религиозен, както можеше да се очаква от някого на неговата възраст, но твърдеше, че Бог (наричаше го „моя Татко на небето“) винаги го е закрилял и обичал.

Необяснимо защо, но животът неизменно ми се струваше по-спокоен, дори по-радостен, когато господин Ковалски беше до мен. Преди да замине за Полша, той ми даде малка ръчно изрисувана стъклена плочка с гравиран надпис: „С Бог няма нищо невъзможно“. Някой му я бил подарил в детството и тя му напомняла, че не е сам. Днес плочката е окачена на почетно място зад щанда и щом я погледна, усещането за сигурност, което ми вдъхваше добрият старец, донякъде се завръща.

Отново попадна в полезрението ми в понеделник, докато пълнех поцинкованите кофи пред магазина с разкошни хортензии и уханни фрезии. За разлика от събота днес вътре цареше благословено спокойствие, макар че още беше рано, едва девет часът. Усмихнах се, макар че ми беше тежко на сърцето. Господин Ковалски живееше в паметта ми, но спомените за него често ми навяваха тъга. Още ми е трудно да повярвам, че вече го няма. Всеки миг очаквах да ме повика или да го видя на вратата на магазина. Понякога светът ми се струва много по-пуст, след като той вече не го обитава.

Така бях погълната от мислите си, че не обърнах внимание на сребристата лимузина, която спря пред магазина. Едва когато вратата се отвори толкова рязко, че звънчето над нея се откъсна, видях как висок мъж с костюм на Версаче и с тен от солариум прекрачи прага. Зад него ситнеха две секретарки с изражения на подплашени зайчета — и двете бяха безупречно облечени, и двете държаха бележници и следяха всеки жест на шефа си. Осанката и поведението на мъжа бяха толкова внушителни, че сякаш изпълваха помещението и изискваха безпрекословно подчинение пред царствената му персона.

— Роузи Дънкан. — Вероятно имаше намерение да зададе въпрос, но двете думички прозвучаха по-скоро като пренебрежителна констатация.

— Господин Девъру. Добре дошли в моя магазин. Как сте? — избърборих едва-едва, защото сърцето ми биеше до пръсване. Постарала се бях да не мисля за него през почивните дни и почти бях забравила, че само за ден „При Ковалски“ беше отнел почти всичките му клиенти.

— Без празни приказки! — просъска царственият Филип. — Много добре знаете защо съм дошъл.

— Да се полюбувате на майсторските ни аранжировки? — предположи Ед, който излезе от работното помещение и застана до мен с очевидното намерение да ме закриля.

Французинът му хвърли убийствен поглед.

— Не се подигравайте с мен, господин Стийнман! Искам да знам какво разни… — той отчаяно затърси най-подходящите думи. — Какво разни нищожества като вас си въобразяват, че правят тук!

— Продаваме цветя — отвърнах преспокойно. — Сега е мой ред да попитам защо сте тук. — Вместо да разсее напрежението, спокойствието ми още повече разпали гнева на французина.

— Как смеете? Как смеете дори да се преструвате, че сте по-опитна от мен? Защото вашето е преструвка, госпожице Дънкан, нищо повече! И хиляда години да живеете, пак няма да добиете и милиграм от уменията ми…

— Само че клиентите ви явно не са на същото мнение, господин Девъру — прекъснах го все така хладнокръвие и отстъпих назад в очакване на експлозията.

И тя не закъсня. Филип избухна като скъпа изрусена ракета:

— Не бързайте да злорадствате! Не знам какво сте им казали, за да ги привлечете — между другото, поведението ви е, меко казано, непрофесионално и некоректно, но бъдете сигурна, госпожице Дънкан, че те ще се върнат при мен. И то много скоро. Вие сте само временна фаза, краткотрайно увлечение. Невъзможно е да задоволите изискванията им. Аз изпълнявам желания, каквито вие дори не можете да си представите!

„О, мога — помислих си. — Чувала съм слухове“. Обаче реших да си държа езика зад зъбите. Гневът на Филип адски ме забавляваше.

— Магазинът ми е дворец в сравнение с този… този бордей! — изкрещя той. — Некадърници като вас само могат да мечтаят да притежават моя бизнес!

Един-единствен път бях дръзнала да пристъпя в неприкосновената територия на „Девъру Дизайн“, а след видяното там се почувствах щастлива, че притежавам магазин като „При Ковалски“. Вместо да примамва с елегантност, цветове и ухания, магазинът на Филип повече приличаше на изложбена зала: цветята бяха предназначени само за определена клиентела, а бабанката на вратата очевидно бе назначен с единствената задача да не допуска в светая светих разни простосмъртни. Стените, таваните и дори вратите бяха бели; щандът с плот от гранит напомняше бюрото на хотелска рецепция; цветята, изложени в еднакви бели сандъчета и осветявани от мънички зелени, сини и пурпурни прожектори, изглеждаха сковани и неестествени като кошмарни експонати от някаква футуристична и чудата изложба. Или като затворници, строени за проверка. Няколко служителки със строги черни костюми, гробовни изражения, слушалки и черни бележници циркулираха из помещението, излъчващо жизнерадостта на погребален дом. А най-стряскаща беше липсата на миризма — все едно да влезеш в „Старбъкс“ и да не те лъхне аромат на кафе. Потръпвах всеки път, като си спомнех за посещението в този мавзолей. Липсата на живот беше почти зловеща и коренно противоположна на представата ми за атмосферата в един магазин за цветя.

— От все сърце се надявам „При Ковалски“ да не заприлича на вашия мавзолей! — възкликнах. — Нашето кредо е да позволим на цветята да бъдат себе си — нещо, което с вашите сътрудници никога няма да разберете.

— Магазинчето ви е толкова мизерно и вашият тъй наречен талант за аранжиране на цветя — така нищожен, че ви предвещавам скорошен провал. Всъщност ще направя всичко възможно да го предизвикам.

— Още една заплаха и ще ви изхвърля собственоръчно! — изръмжа Ед и пристъпи напред, така че се озова на сантиметри от Филип. Хванах го за рамото и го накарах да застане до мен. Той неохотно се подчини, но продължи да гледа на кръв натрапника.

— За ваше сведение, господин Девъру — заявих спокойно, макар да кипях от гняв, — не съм откраднала клиентите ви. „При Ковалски“ им е бил препоръчан от друга ваша клиентка — Мими Сътън. Вероятно я познавате. Ако те са предпочели да се откажат от услугите ви, изборът е само техен и аз нямам вина. И още нещо — нито вие, нито аз сме монополисти в търговията с цветя.

— Може и да е така, госпожице Дънкан, обаче аз няма да търпя жалките ви опити да ми отнемете лъвския пай от продажбите. Съжалявам ви не само заради самочувствието ви, неподплатено с талант, но и заради нескопосаните ви аранжировки. Кълна се, че ще ви смажа…

Ед изтича до външната врата и я отвори.

— Достатъчно, нахал такъв. Вън!

— Но…

Застанах до колегата си.

— Ако обичате, напуснете. Веднага!

Филип понечи да каже нещо, но очевидно беше загубил дар слово. Сапфирените му очи засвяткаха, той почервеня като рак и нададе дрезгав вик. Обърна се, царствено вирна глава и излезе, двете му помощнички заситниха след него. Вратата се тресна и в магазина настъпи тишина. С Ед се спогледахме.

— Май жестоко го настъпихме по мазола — промърморих.

Ед замислено кимна.

— Боя се, че току-що „При Ковалски“ си спечели опасен враг.

— Добро утро! — жизнерадостно извика Марни, но въодушевлението й се изпари, като видя опечалените ни физиономии. — Какво се е случило?

— Преди минути Филип Девъру се отби да ни пожелае успех. — Ед безгрижно се усмихна.

Марни се ококори.

— Филип ли? Разкошен е! Какво искаше?

Колегата ми грабна десетките формуляри за поръчка и тръгна към работното помещение.

— Нищо. Случайно минавал оттук и решил да ни каже здрасти. — Обърна се, преди да отвори вратата, невинно се усмихна и добави: — Между другото спомена, че в най-скоро време ще смаже „При Ковалски“. — Кимна и изчезна от погледите ни.

Усмивката на Марни помръкна. Тя се втурна към мен и ме прегърна, къдриците й, днес боядисани в синьо, се разпиляха на раменете й.

— Ох, Роузи, какъв кошмар! — изстена. — Какво ще правим?

Нямах представа. Знаех обаче, че не бива да скръстим ръце и да се тръшкаме.

— Няма страшно — казах, надявайки се, че тонът ми отговаря на оптимистичното изявление. — Всичко ще бъде наред. С какво толкова ни превъзхожда Филип?

Помощничката ми унило отвърна:

— От десетилетие насам той неизменно печели приза „Аранжор на годината“. Оборотът му надхвърля няколко милиона месечно. Издирва най-добрите дизайнери по света и ги назначава. Освен това предлага най-богат избор от тропични и екзотични растения…

Прекъснах я, защото ми прималя. Проклетият французин изглеждаше несъкрушим.

— Знам, обаче той не общува с клиентите си. Не предлага безплатна доставка. Нито… — идеите ми се изчерпаха. — Нито…

— Нито ги черпи с кафе — подхвърли Марни с доста по-отчаян тон, отколкото възнамеряваше.

Щракнах с пръсти.

— Точно така! Нито ги черпи с кафе! За разлика от нас. — Приближих се до любимата кафе машина и я потупах по напукания капак, сякаш милвах послушно старо куче. — Ето го предимството ни.

— Вярната дружка ли? — недоверчиво промълви помощничката ми. — Тя ли е тайното ни оръжие?

— Разбира се. Филип Девъру може да си позволи най-добрите дизайнери, но никога няма да почерпи с хубаво кафе клиентите си.

Ед цъфна на прага на работната стая и предложи:

— Май трябва да повишим заплатата на Дружката или да я направим изпълнителен директор.

Пуснах най-самоуверената усмивка, на която бях способна.

— Ще оцелеем, стига да не се предаваме и да опазим Вярната дружка от посегателството на Филип Девъру.

Колегите ми заръкопляскаха, но гробовните им физиономии подсказваха, че изобщо не съм ги убедила.

След суматохата в понеделник следващият ден беше сравнително спокоен и аз почти забравих, че следобеда ми предстои тежко изпитание — интервюто за „Ню Йорк Таймс“. Всъщност, когато младокът с рижавата коса влезе в магазина, отначало го помислих за студент, който търси почасова работа. Едва когато ми подаде визитката си, се усетих кой е.

— Джош Мърсър от „Ню Йорк Таймс“. Предполагам, Силия ви е предупредила за посещението ми.

— Да, да, разбира се, извинете… — запелтечих и му подадох ръка. — Аз съм Роузи Дънкан, а господинът е моят асистент Ед Стийнман.

Двамата мъже се здрависаха.

— Настанете се на канапето, а пък аз ще направя кафе — предложи колегата ми. Забелязах как младокът се оживи. Оказа се, че е имал доста неприятна сутрин — наложило му се да интервюира враждуващи фракции около някакъв проект за обновление на Ийст Вилидж.

— Ще излезе добър материал, но обстановката беше взривоопасна. Чаша силно кафе ще ми дойде добре — заяви той, тръсна се на вехтото кожено канапе и затършува в раницата за бележника си. — Разгневените хора не са любезни домакини.

— Сега не ви грози подобна опасност — подхвърлих шеговито, когато Ед донесе кафето. — Тук ще общувате с приятели и цветя, ще се подкрепите с великолепно кафе.

— Харесва ми атмосферата в магазина ви. — Джош се усмихна, отпи от чашата си и се огледа, сякаш мислено фотографираше всички подробности. — Мисълта ми е, че „При Ковалски“ е коренно различен от другите магазини за цветя в Уест Сайд… например „Девъру Дизайн“. Магазинът не е бутик, а някак по… интимен. Да, това е усещането. Как го постигате?

— Може би се дължи на факта, че от години обслужваме хората от квартала и освен клиенти те са и наши приятели…

Като по поръчка сребърното звънче над вратата жизнерадостно издрънча и в магазина влезе жена на около осемдесет, натоварена с чанти с покупки. Ед се втурна да ги вземе, а възрастната дама запротестира, но само проформа:

— Мога и сама, Едуард! Още не съм толкова престаряла!

— Че какъв джентълмен ще съм, ако не ви помогна, госпожо Шустър? — Той се усмихна, направи й знак да го хване под ръка и я поведе към малкия бял стол до щанда.

— Много приличаш на покойния ми съпруг, лека му пръст. — Тя се усмихна. — Като човече на пружинка — такъв беше Хенри… И още нещо, младежо, сто пъти съм ти казала да ме наричаш Делорес.

Джош не откъсваше поглед от старицата, все едно се страхуваше да не пропусне някаква подробност.

— Редовна клиентка ли е? — прошепна ми.

— О, да. Госпожа Шустър започнала да посещава този магазин още преди четирийсет години, когато със съпруга й си купили апартамента на Западна седемдесет и първа. Била сред първите клиенти на господин Ковалски и никога не му изневерила.

— Трудно ли уравновесявате ежедневната работа с големите поръчки, изискващи много повече време и усилия, които вече получавате?

Въпросът беше уместен, но не се бях замисляла върху отговора. Не се налагаше да правим нещо по-особено, за да съвместим продажбите в магазина и аранжирането на цветя по повод тържествени случаи. Просто си вършим работата и затова я обичам. Случва се да сме толкова заети, че дните ми сякаш се сливат, обаче натоварените периоди се редуват с други на спокойствие, когато клиентите, посетили магазина, се броят на пръстите на едната ръка. Подобна непредсказуемост може да изплаши мнозина, обаче на мен ми пълни душата.

— Въпреки че отскоро поръчките за тържествени случаи значително се увеличиха, не пренебрегваме продажбите на дребно — обясних. — И тъкмо това е най-привлекателното в нашата професия. В един момент обсъждаш с бъдеща булка цветята за сватбата, които ще струват няколко хиляди долара, в следващия си бъбриш примерно с Бети Майерс, дългогодишна клиентка на „При Ковалски“ и бивша сервитьорка в закусвалнята на Бък, която е дошла да поръча букет от двайсет и пет долара за племенницата си. Според мен е очарователно и затова атмосферата е… дружелюбна.

— За разлика от магазини като „Девъру Дизайн“ — повтори Джош и многозначително повдигна вежда. — В тази връзка ще те помоля да си говорим на ти, ако не възразяваш.

Кимнах и неволно се усмихнах. Майка ми ненавижда специалисти в цветарския бранш от типа на Филип. „Много шум за нищо — заявяваше с пренебрежението, превърнало се в нейна запазена марка. — Фукането не може да замени истинския талант. Тия типове се перчат с марковите си костюми, прикрепват с телбод разни там бананови листа и вземат майка си и баща си, като че ли аранжировките им са върхът на художественото майсторство. Аз пък ще кажа, че това го може всеки тъпанар!“ Реших да отговоря възможно най-дипломатично:

— Фирмата на господин Девъру обслужва хора от други обществени среди. Клиентите им очакват малко повече…

— Кой е младежът? — Госпожа Шустър внезапно изникна до мен, а Джош стреснато подскочи.

— Джош Мърсър от „Ню Йорк Таймс“. Джош, позволи ми да те запозная с госпожа Делорес Шустър, която е сред най-изисканите клиенти на магазина ни.

Младежът скочи на крака, леко се поклони и подаде ръка на възрастната дама.

— Приятно ми е, госпожо…

— Наричайте ме Делорес, ако обичате — кокетно подхвърли тя и леко се изчерви. — Дошли сте да интервюирате Роузи, така ли?

— Познахте.

— В такъв случай… — Тя се намести помежду ни на дивана (краката не я държаха и ние я хванахме за ръцете, за да й помогнем). — В такъв случай ще ви разкажа за магазина на Ковалски и защо няма равен в цял Ню Йорк.

Последва четирийсет и пет минутен монолог, изпъстрен със случки от живота на фамилията Шустър.

— … Помня как покойният ми съпруг Хенри, лека му пръст, забрави златната сватба на леля си Бърта. Настъпи суматоха. Беше като в деня на избирането на Никсън, когато баба ми се зарече да не излиза от дома си, докато той е в Белия дом. Повярвай, младежо, леля Бърта не беше от жените, които прощават пропуските. Нахлу в дома ни, виеща като върколак, с лице, зачервено като домат, и кресна: „Петдесет години брак с един тъпак, а исках толкова малко — само единственият ми племенник да не забрави годишнината!“. Моят Хенри може да не го биваше за друго, но пипето му сечеше. Хванал за ръка лелята, прекосили цели три пресечки и дошли тук, в същия този магазин. Отишъл право при господин Ковалски и казал: „Франц, разкажи на скъпата ми леля Бърта за изненадата по случай златната й сватба, за да й докажеш, че не съм я забравил“. И чудо на чудесата — господин Ковалски преспокойно описал най-прекрасната кошница с цветя, за която сте чували. Бърта беше голяма устатница (дори когато Чарли й предложил да се оженят, тя му изнесла десетминутна лекция за очакванията си от брака), но през двете минути, докато слушала господин Ковалски, станала кротка като агънце. Но най-интересното беше друго — Ковалски й обяснил, че поръчката се забавила, защото не му доставили любимото й цвете — розов люляк. Един бог знае откъде му е хрумнало тъкмо това цвете (наистина й беше любимо), след като преди леля Бърта да цъфне пред него не подозирал за съществуването й. Ето защо всички идваме в този магазин, макар добрият Ковалски отдавна да е на небето и вероятно с моя Хенри се майтапят за случката със златната сватба… Младата Роузи му е достойна заместница, добре я е обучил… Записа ли всичко, Джошуа?

Джош кимна, очите му се премрежваха.

— Извини ме, че не позирам за снимка — продължи тя и посочи фотоапарата на скута му. — Не обичам да се набивам в очите на хората. Е, беше ми приятно, но не мога да остана тук цял ден и да си бъбря с вас. Имам много работа, предстоят ми важни срещи. Едуард! Ако обичаш, помогни ми да стана!

Ед с усилие се сдържа да не прихне, докато я водеше обратно към щанда.

— Както вече споменах, „При Ковалски“ обслужва предимно хората от квартала — повторих и поклатих глава, като видях развеселеното изражение на Джош. Той прегледа списъка с въпросите си.

— Сподели как английска роза като теб разцъфна в Ню Йорк.

Някак си разбрах, че с тази фраза той ще завърши статията — приятелството със Силия ми беше дало бегла представа за журналистическите похвати.

— Преди повече от шест години се преместих тук от Бостън, известно време бях сътрудничка на господин Ковалски, а когато той се пенсионира, поех управлението на магазина — отвърнах, надявайки се Джош да не ме притиска за повече подробности. Де такъв късмет! Младокът безмилостно продължи разпита:

— С цветя ли се занимаваше в Бостън?

— Не.

— Така ли? Какво беше предишната ти професия?

Наежих се, сърцето ми запрепуска в гърдите ми.

— Бях художествен директор в малка рекламна агенция.

— Коя?

— Вече не съществува.

Знаех, че Джош долавя безпокойството ми, но репортерът в него отказваше да ме остави на мира.

— Няма значение, читателите се интересуват дори от незначителни подробности…

— Добре, ще ги получат. Майка ми също се занимава с аранжиране и продажба на цветя. Като малка я гледах как работи и й помагах, вероятно така съм придобила някои от уменията й. След университета предпочетох да работя в рекламата… после се озовах в Ню Йорк.

— Извини ме за любопитството, но защо си напуснала родината си и си се преселила в Щатите?

— Огледай се — Ню Йорк е фантастичен град. Кое момиче не би живяло тук? Магазините, ресторантите… — отвърнах нехайно, опитвайки се (безуспешно) да го отклоня от посоката, водеща към опасни територии.

— Разбирам. И все пак в Англия е… много по-интересно, отколкото тук, не мислиш ли?

— Ами…

— Имате хилядолетна история, забележителни автори и невероятни гледки. Всеки, който има възможност ежедневно да върви по стъпките на Шекспир, Байрон и Кийтс, да посещава прочутите университети Оксфорд и Кеймбридж, да се гордее с монархическата институция и да се намира в люлката на индустриалната революция, трудно би напуснал тази страна.

Монологът на Джош относно величието на роднината ми ме завари неподготвена и временно ме лиши от дар слово. Той изтълкува погрешно мълчанието ми, защото се изчерви и смутено прокара пръсти през рижавите си къдрици.

— Олеле, май се увлякох. Моля да ме извиниш. Много харесвам родната ти страна, както вероятно си се досетила.

Изпитах неизмеримо облекчение, че интервюто се отклони от миналото ми, и се усмихнах.

— Не се извинявай. И аз обичам всичко, което изброи преди малко. Въпреки че Стоун Лангли — градчето, в което израснах, изобщо не отговаря на представите ти за величавата Англия. Така или иначе, Ню Йорк плени сърцето ми и повече от всичко искам да продължа да живея тук.

След интервюто Джош направи необходимите снимки и аз го изпратих до вратата. Ед, който също беше изпроводил по живо, по здраво достолепната госпожа Шустър, впери поглед в мен.

— Добре ли мина интервюто?

— Така мисля.

— Както и предположих…

— Да, мъдри и благородни владетелю. — Леко му се поклоних.

— Хубаво. Тогава защо той те разпитваше толкова настойчиво за причината да се преселиш в Щатите? Може би проверяваше дали имаш Зелена карта?

— Оказа се, че младежът е запален англофил. Не проумяваше защо искам да живея тук.

— Хмм… Къде е по-хубаво: в дъждовната Англия, където бирата е топла, а летата — дъждовни, или във великолепния Ню Йорк, чиято обитателка е несравнимата госпожа Делорес Шустър, царицата на откачените семейни истории? Труден избор. — Той се ухили.

* * *

След няколко часа, докато с Марни преподреждахме аранжировките на витрината, Ед изплува от работното помещение. Преметнал беше през рамо износеното си кожено яке и безгрижно си свирукаше.

— Довиждане, тъжни самотници — подхвърли ни наперено.

С Марни се спогледахме.

— Къде отиваш? — попита го тя.

— Имам среща. С жестоко гадже.

— Стига бе! Кой ходи на срещи във вторник вечер?

— Аз — отвърна Ед, безкрайно доволен от себе си. — Признавам, че отдавна не съм си чукал среща във вторник, обаче прелестното създание, в чиято компания ще прекарам тази необикновена нощ, заяви, че не може да чака до петък. Така че кой съм аз, за да карам една дама да чака?

Намигнах на Марни.

— В петък ще я изправят пред съда заради кърваво престъпление.

Очите на помощничката ми дяволито проблеснаха.

— Може би надзорникът я посещава в петък. Или ще е принудена да напусне страната след банков обир, който ще извърши в четвъртък…

— И който планира в сряда.

— Затова срещата е във вторник! — Ед състрадателно ни изгледа и поклати глава.

— Благодаря за моралната подкрепа, мили дами.

— О, приятелю, не ни обръщай внимание и си изкарай чудесно…

— Благодаря, Роузи.

— … с ненормалната престъпничка! — изписука Марни и пак се закискахме истерично.

Ед изпъшка и отвори външната врата.

— Смейте се колкото искате, но тази вечер аз ще съм обичан и щастлив. — Спря на прага, обърна се и нанесе последния удар: — За разлика от вас двете.

Нямаше как да не се разсмея. Той твърдеше, че не се интересува от стабилна връзка, а предпочита да излиза с много жени.

— Още съм млад и не бързам да се запозная с Единствената (каквото и да означава това), да сключа брак и да създам деца. Обичам свалките. Не е противозаконно, нали?

Ед е цар на запознанствата. Случаят с адвокатката на братовчед му е детска радост в сравнение с други негови „свалки“. Изглежда, където и да отидеше, той се натъкваше на подходящи жени: „Миналата седмица излязох да се поразходя и да си взема вестник, а до будката стоеше невероятна хубавица… Кълна се, че както си вървях по Амстердам Авеню, към мен се доближи красиво момиче и ме покани на среща… Занесох дрехите си в ателието за химическо чистене и се заприказвах с жестоко маце…“. Така и не ме запозна с нито една от въпросните дами (май по им прилягаше прилагателното „съмнителни“), вероятно защото връзките му траеха само по няколко седмици — прекалено кратко време, та въпросната дама да се приобщи към малкото ни сплотено семейство.

* * *

На другата сутрин Ед се появи на работа в отвратително настроение. И следа нямаше от въодушевлението му от предишната вечер.

— Как мина срещата? — дръзнах да попитам след половин час, през който колегата ми — небръснат и в определено неугледен вид, мълча като пън.

Той ловко махна листата на една дългостеблена роза и я добави към букета, който правеше, а после неохотно измънка:

— Нормално. — Загледах го как избира други цветя и маха листата им. Втренчи се в недовършения букет, наведе глава и се довлече до работния плот. — Кого заблуждавам? Беше пълна катастрофа!

— Сериозно?

— Я не злорадствай!

— Не злорадствам, честна дума.

— Ако не друго, поне излизам с гаджета. За разлика от теб.

Престорих се, че не съм чула заядливата реплика, и кимнах.

— Така си е. Какво стана снощи?

Той отряза парче лико и гневно го уви около цветята, които държеше.

— Ами… всъщност не беше пълна катастрофа. Сара е много симпатична, умее да поддържа разговор, духовита е. Обаче…

— Какво?

Ед взе ножица, приближи се до кофата за смет и ловко отряза стъблата.

— Не знам, Роузи. Изведнъж почувствах, че не си струва да се занимавам с нея. Идиотско, нали?

— Не, не мисля.

— А пък според мен е точно така. Какво не ми е наред? Непрекъснато излизам с прекрасни жени. Но нито една не пасва.

— На какво? На идеала ти? На начина ти на живот? На апартамента ти?

— Ха-ха, много духовито. Сбъркала си професията си, трябваше да станеш комедиантка. Мисълта ми е, че тези жени не хармонират с мен.

— Аха, разбрах. Скоро ще разбереш, че именно в това е смисълът на свалките, както елегантно ги наричаш.

— И по които ти си най-големият капацитет — не пропусна да ме ужили той.

Идваше ми да се гръмна, задето не предвидих, че ще попадна в капана му. Все пак нямаше да се предам без съпротива.

— Разликата е в това, че аз не изпитвам необходимост от партньор, за да се почувствам завършена личност! — процедих.

— Наистина ли го вярваш, Роузи? — Той запрати букета към мен (толкова силно, че за малко да не го хвана), поклати глава и се уедини в работното помещение. Последните му думи надвиснаха над мен като Дамоклев меч. Не желаех да отговоря на този въпрос.

Още не.

* * *

В сряда вечерта се срещнах със Силия в бистро „Декуверт“ край Ривърсайд Парк недалеч от апартамента й. Заведението е сред любимите ми. Лете е идеално място за вечеря под открито небе, масите се осветяват от множеството бели лампички, опасващи терасата, звучи тиха музика от „Кафе дьо Пари“. Със Силия често идваме тук. По-спокойно е, отколкото в другите квартални заведения от този тип, и повечето туристи не подозират за съществуването на това бистро. Посещават го предимно писатели и художници, сегиз-тогиз се отбива по някой журналист или прочут филмов актьор, разговорите са приглушени, човек се чувства така, сякаш си е у дома. Тази вече обаче есенният хлад ни накара да пренебрегнем терасата и да седнем в салона. Не след дълго дъждът забарабани по стъклата на прозорците, лампичките отвън затанцуваха под напора на силния вятър. Силия потрепери и изпъшка:

— Да не повярваш, че есента чука на вратата. Кога отлетя лятото? Докато се усетим, ще дойде Денят на благодарността, после Коледа… Казах ли ти, че вчера ми се обади Джери?

Тя толкова ловко вмъкна въпроса в обичайния си монолог, че едва не го пропуснах.

— Така ли? Джери ти е телефонирал?

Силия примирено вдигна рамене и си взе от сьомгата е винен сос.

— Единайсет месеца от него нямаше ни вест, ни кост, а днес ми позвъни.

Силия и Джери бяха съжителствали повече от четиринайсет години и връзката им беше блажено стабилна вероятно защото всеки спазваше правилото за ненамеса в делата на другия. Тя се беше посветила на работата си, той често пътуваше по служба. Всяко лято прекарваха три седмици във вилата си на Мартас Винярд, Новата година празнуваха с родителите му в Уисконсин. Накратко, бяха типична преуспяла нюйоркска двойка. Допреди единайсет месеца, когато Джери обяви, че ще „търси истинското си аз“, взе си куфара и изчезна. Шефовете му не знаеха къде е. Нито приятелите му. Дори майка му не знаеше, което беше наистина тревожно, тъй като тя е еквивалент на семейно ФБР. Родена е за следовател и един ден може да се окаже безценна, ако държавните институции пожелаят да научат най-големи подробности за даден човек (каква храна предпочита и къде се храни, какви връзки има, кога ходи в тоалетната, какви слухове се носят по негов адрес и така нататък). Убедена съм, че госпожата разполага с истинска мрежа от тайни шпиони, които редовно се срещат с нея на наглед безобидни места, за да й докладват. Като се замисля, тя много често дава вечери в дома си и непрекъснато е на телефона, така че „Да, отче, заповядайте на вечеря в осем часа в сряда“ може би означава „Благодаря, агент 482, получих сведенията и ще бъдете щедро възнаграден“.

Така и не разбрах дали изчезването на Джери причини на Силия дълбока душевна травма и промени живота й, или само я подразни. Рядко го споменаваше, а напоследък излизаше с различни мъже. Дори сега не долавях грам емоция в невъзмутимото й изражение. Освен може би примирение.

— Как ти се стори? Какво каза? — попитах нетърпеливо.

Силия отново сви рамене и заби поглед в някаква точка зад мен.

— Че съжалява. Че, е в Палм Спрингс и всеки ден играе голф. Помоли ме да му простя.

— Обаче няма да се върне при теб, така ли? — попитах, като внимателно следях лицето й за промяна на изражението. Забелязах как за миг погледът й помръкна, после тя кимна.

— О, скъпа…

Вдигна ръка и ме погледна право в очите.

— Не страдам, Роузи. Честна дума. Прав му път. Дори изпитвам известно облекчение. Чудя се как връзката ни продължи толкова дълго. Така и не се оженихме — какви претенции да имам? В крайна сметка такъв е животът. Във всеки случай няма друга жена. Мисля, че и да имаше, нямаше да ме е грижа. Освен това — добави и ироничната й усмивка победоносно се завърна — чувам, че е много модно жената над четирийсет да си има млад любовник. Може да си хвана някой. Може да се обадя на Нейт Ейми… — очите й лукаво проблеснаха, — ако не възразяваш, разбира се.

Явно ми даваше знак, че темата за Джери е приключена, затова реших да й играя по свирката. Престорено се намръщих и промърморих:

— Нямам нищо против. Обаче Кейтлин Сътън може да има възражения.

— Аха! — ликуващо възкликна тя. Осъзнах, че съм се хванала на въдицата й. — Не и ако онова, което научих днес, отговаря на истината.

Любопитството ме загриза. Не се сдържах и попитах:

— Какво си чула?

По лицето й се изписа потрес.

— Роузи Дънкан, наистина ли се интересуваш от някакъв мъж?

Побързах да се оправдая:

— Понякога ми се приисква да се разнообразя с интересна клюка.

— Да бе! Така или иначе, сутринта разговарях с Брент Джейкъбс и той ми каза… ей, да не забравиш, че той…

— Ще посети магазина ми утре сутринта. Да, знам. Какво ти каза за Нейт?

— Търпение, скъпа моя. Ще стигна и до това. — Очевидно й беше приятно да си играе с мен като котка с мишка. — Брент ми каза, че вчера бил на театрална премиера в Линкълн Сентър и видял Мими, Кейтлин и Нейт. По средата на пиесата Кейтлин, видимо разгневена, напуснала залата, Нейт не я последвал. На партито след представлението и след обаждане по телефона Мими му вдигнала луд скандал, и то пред всички. Нашият човек повикал шофьора си и си тръгнал, а госпожа Сътън заявила, — че тъпкано ще му го върне. Била в толкова гадно настроение, че провалила събирането и повечето гости си тръгнали веднага след нея.

— И?

Силия се облегна назад.

— Няма друго.

Винаги е трудно да скриеш разочарованието си.

— А… Какво мисли Брент за развоя на събитията?

Приятелката ми отпи от любимото си вино „Пино Гри“.

— И той е в неведение като всички други. Смята, че Кейтлин и Мими настояват за брак, а Нейт се дърпа.

— Да разбирам ли, че няма да ми поръчва през ден скъпи букети? Колко жалко — простенах и се усмихнах.

— Според Брент той ще… — Не довърши мисълта си, защото сервитьорът й съобщи, че я търсят по телефона. — Извини ме, Роузи, ей сега се връщам.

Налях си още малко вино, облегнах се назад и се загледах в лампичките навън, подмятани от силния вятър. Не можех да преценя защо проявявам такъв интерес към въпросната информация. В крайна сметка познавах много бегло Нейт Ейми. Знаех само, че смехът му може да изпълни фоайето на голяма сграда и че той не разбира от цветя, по-точно от лавандула. И все пак ми беше любопитно защо всички, с които разговарях през изминалата седмица, често го споменаваха.

След малко Силия се върна и възкликна:

— Невероятно! Оставям ги сами за пет минути и настъпва истински ад! — Видя озадаченото ми изражение, пое си въздух и промърмори: — Прощавай, съкровище. Скъпите ми племенници, които са и близнаци, ми гостуват за няколко дни. Не ти ли казах? Със сигурност ти споменах. Сега са във ваканция и искаха да разгледат забележителностите на Ню Йорк. Само че щом ми видели гърба, решили да си спретнат купон и така надули музиката, че добрите ми съседи се обадили на 911. Отивам да оправя кашата. Извинявай, скъпа. Ще се чуем утре. — Грабна чантата си, целуна ме и забърза за срещата с пазителите на реда.

Сервитьорът се приближи до масата и попита:

— Мадам ще желае ли десерт?

— Не, благодаря. Сметката, ако обичате.

— Разбира се. — Той отново изчезна. Допих виното си и за последен път се загледах в мрака, надвиснал над река Хъдсън. За частица от секундата сякаш зърнах човека с шантавата крива усмивка и чух дълбокия му мелодичен глас. Сепнах се, взех се в ръце и станах да си вървя.

Навън ме пронизаха ледени дъждовни капки. Загърнах се по-плътно с палтото и се подготвих психически да измина краткия път до вкъщи. Вятърът развяваше косата ми, а Ню Йорк сякаш ми задаваше въпросите, които се тълпяха в ума ми въпреки желанието ми да избягвам тази тема.

С необичайно чувство на облекчение отключих вратата на жилищната сграда и на бегом се изкачих до апартамента си на третия етаж. Влязох, облегнах се на рамката на вратата, вдъхнах позната миризма и зачаках сърцето ми да се успокои. Домофонът избръмча тъкмо докато си свалях палтото. Стреснах се и подскочих, но извиках с престорено спокойствие:

— Кой е?

— Привет, сестричке. Ще приютиш ли братчето си? — изчурулика познат глас.

— Джеймс! — възкликнах. — Качвай се!

Натиснах бутона за отключване на входната врата и след секунда брат ми вече стоеше пред мен. Странно, обаче всеки път щом го видя, оставам поразена от високия му ръст. Изглеждаше уморен, но и доволен, че ме е изненадал, като е пристигнал без предупреждение. Остави на пода тежката си кожена чанта, прегърна ме и ме завъртя.

— Роузи, толкова е хубаво да те видя! Изненада ли се?

— И още как! — Джеймс ме пусна и аз отново го прегърнах. — Не е за вярване, че дойде! Мама каза, че ще си прекалено зает да ми гостуваш.

Той се ухили, лешниково кафявите му очи дяволито заблещукаха.

— Накарах я да се закълне, че няма да ме издаде. Исках да те изненадам. Е, ще ме приютиш ли?

— С най-голямо удоволствие. Ще спиш на канапето. Става ли?

— Идеално. — Джеймс се тръсна на най-близкия стол. — Капнал съм от умора и съм готов да спя дори на пода. Не съм претенциозен, нали знаеш.

— В такъв случай имаш късмет, че диванът ми се разтяга и се превръща в много удобно легло. — Отидох в кухнята да включа котлона и подвикнах през отворената врата: — Ще пиеш ли чай?

— Какво ще кажеш за йоркширски? — Той цъфна до мен и ми показа кутията. — Донесъл съм ти и паста за мазане на хляб „Мармайт“ плюс кутия от любимото ти кондензирано мляко.

Отново нададох въодушевен вик. Не страдам от липсата на типично английските хранителни продукти, но тези дарове бяха безценни като Светия Граал.

— Много ти благодаря! — Разкъсах опаковката на кутията и пуснах в чайника две пакетчета чай. Залях ги с вряла вода, с наслада вдъхнах познатия аромат и замечтано прошепнах:

— Ммм, какво блаженство. Докога ще останеш? — попитах, след като си взехме чашите с амброзия и се настанихме на канапето.

Брат ми се престори на обиден.

— Нима бързаш да ме изгониш? — Засмя се и добави: — Шегувам се, сестричке. Мога да остана само до събота сутринта. След това се връщам във Вашингтон, където ще остана четири дни, после летя обратно за Англия. Виж, сигурна ли си, че няма да ти преча? Мога да си взема стая в „Четирите сезона“.

— Че защо ще предпочетеш един от най-луксозните хотели в Ню Йорк, след като можеш да лагеруваш при мен?

Джеймс се усмихна.

— Предпочитам да съм със скъпата си сестричка, отколкото в онзи дворец. Първо, предлагаш чудесна закуска. Второ, при теб е несравнимо по-евтино.

— И още как! — изкисках се. — Какво ще поръчате, сър?

— Какво включва менюто?

— Специалитетът на заведението е сладолед във вафлени фунийки. Ще желаете ли малко?

— О, да. Но нека е повече, умирам от глад — извика той, хвана се за корема и се запревива, като че ли беше в предсмъртна агония. Неохотно се измъкнах от ласкавите прегръдки на удобното канапе, в същия момент брат ми ме хвана за ръката и ме изгледа с неподправена нежност. — Много ми е хубаво с теб, Роузи. Благодаря ти.

От опит знаех, че трябва да съм нащрек, когато брат ми (с няколко години по-голям от мен) се разчувства. Мимолетните прояви на нежност обикновено възникват, когато Джеймс е сгазил лука и се налага да го спасявам. По-късно, след като го настаних на канапето и си легнах, се запитах дали отново не ме очаква кризисна ситуация. Оптимизмът ми мигновено се задейства на бързи обороти и реших, че този път интуицията ме е подвела. Джеймс несъмнено беше егоист, обаче дори той чат-пат проявяваше искрени чувства.

Нали?