Таха Хусейн
Дните (60)

20
Вяра в революцията

Върна се от Европа и стана професор в Университета, преди да беше навършил трийсет години, но беше убеден, че големият и горчив опит, натрупан във Франция, далеч надхвърля възрастта му и подхожда поне на четирийсетгодишен човек. Годините на Първата световна война прекара във Франция. Не беше безразличен към събитията, нито към поуките от тях. Не си спомня ден, в който да не се е интересувал от военните действия, от реакцията на французите или на народите от другите воюващи страни. С интерес следеше френската преса и дълго размишляваше върху прочетеното.

В Египет се върна след подписване на примирието. Вече се знаеше кои са победителите и кои победените, какви са последиците от победата за победителите и от поражението — за победените. Бяха пометени тронове, които се смятаха за вечни, надигнаха се народи, за които се смяташе, че вечно ще търпят господар.

През тези години избухна революция, която в историята може да се сравнява само с американската или френската от осемнадесети век. Тя се опита да установи строй, за който хората бяха чели само по книгите и мислеха, че не е нищо повече от един далечен идеал, към който няма път.

Беше в течение на всичко: следеше новините и развитието на революцията с внимание не по-малко от вниманието, което отделяше на лекциите и занятията си. Слушаше лекции на професори по стара и нова история, които обясняваха различни събития, довели съответен строй през дадена епоха. Беше силно повлиян от лекциите на професор Дурким по социология. Той посвети цяла година, за да запознае студентите си с възгледите на френския философ Сен Симон по въпросите на властта, която управлява производството и осъществява справедливостта, гарантира прогреса на народа и дава на човечеството възможност за движение напред. Тя трябва да бъде в ръцете на учените, защото именно те са в състояние да съчетаят разнородните научни резултати с нуждите на хората, с техните способности и готовност да се развиват и поемат пътя на прогреса.

Съвсем естествено е, че се върна в родината си изпълнен с вяра в избухналата революция и с убеждението, че тежестта на тази революция ще падне върху просветения слой от синовете на отечеството. Те познаваха опита на народите, познаваха научните истини и бяха в състояние да отделят възможното от невъзможното; те бяха способни да поведат народа към добруване, да следват пътя към целта, да го предпазят от грешките, донесли злини на много народи.

Смяташе, че политиците, ръководители на революцията, рано или късно ще стигнат до разногласия. Беше убеден, че именно просветените хора ще намерят равновесието между политиците, когато се разединят, и ще ликвидират различията. Вярваше, беше убеден, че учените и интелектуалците няма да се присъединяват към партии, няма да действуват като обикновените хора, които се оставят да бъдат водени и никога не са водачи. Самият той не предполагаше, че рано или късно ще вземе участие в политиката, но и никога не се е съмнявал, че ще изпълни дълга си, че ще говори само истината, без да се съобразява с обстоятелствата и последиците.

Само за няколко месеца в Египет му стана ясно, че предположенията му са били илюзии. Учените и интелектуалците се оказаха хора като всички, влияеха се от социалната група, към която принадлежаха, действуваха правилно или неправилно като другите. Можеха да видят опасността, но упорито крачеха към нея, следвайки прослойката, която върви по своя път или отстоява мнението си. Излиза, че Доислямският поет вярно е описал безсмъртните истини за обществото, като е казал:

По кривите пътеки аз да тръгнат ги оставих —

разбраха го по пладне чак на следващия ден.

Въстанаха срещу ми, а сме тъй еднакви.

В заблуда те са, аз — в безпътство и съм тъй смутен,

добре го виждам. Щом пропаднат, аз пропадам също,

прогледнат ли, проглежда също разумът у мен.

Първото, което установи в Египет, беше, че за тези, които се смятат за учени и интелектуалци, и за обикновените хора, и особено за младежта нещата стоят по различен начин.

Едните бяха верни на революцията, но бяха верни и на себе си. Затова не участвуваха в събитията непоколебимо-искрено, а внимаваха къде ще стъпят; не критикуваха политиците и водачите, не подлагаха на присмех приказките и действията им. Тази позиция ги въвличаше в разцеплението и те ставаха съучастници в разногласията на политиците.

Обикновените хора и особено младежите бяха верни на революцията, бяха ѝ предани с душа, сърце и ръце. Не мислеха за пречките и не се бояха от никакви опасности, жертвуваха живота си по един прекрасен начин, излагайки гърди на куршумите на англичаните, докато някои политици, застанали на власт в онези дни, дори не им обръщаха внимание, угодничеха ту на англичаните, ту на Двореца и се подиграваха на изпратените в Европа, които чакаха в Париж да им отворят вратите на Външното министерство или в Лондон се опитваха да постигнат някакво споразумение.

Едва англичаните обявиха, че са склонни да анулират протектората и да се установи един по-добър режим; едва Кабинетът на доверието — както се наричаше тогава — пое тежестта на властта, едва Саад се бе върнал в Египет, и между Кабинета и партията Уафд възникнаха разногласия кой да води преговорите. Дали Кабинетът, като законен представител на установената власт, или партията Уафд, като представител на въстаналия народ.

Най-странното е, че тези разногласия опираха само до външната страна, а не до същността на въпроса. И членовете на Кабинета, и членовете на партията Уафд бяха убедени в правото на Египет на независимост и че тази независимост трябва да се получи от англичаните чрез свободни преговори, гарантиращи мира и спокойствието, да се избегне кръвопролитие и смърт, преди да са изчерпани мирните средства. Но въпреки съгласието и единодушието, те се различаваха в мненията за показната страна на преговорите, защото в случай на успех който ги води, той щеше да е постигнал независимостта.

Египтяните се разединиха, възниква непоносимо позорен раздор.

Учените и интелектуалците се разцепиха, както и останалите, на две — едните дърпаха към партията Уафд и викаха: „Няма водач освен Саад!“ Другите дърпаха към Кабинета и викаха: „Преговорите ще водят представителите на властта!“ Нашият човек се огледа и като един от обикновените хора се присъедини към определена групировка — към привържениците на Кабинета и нейния водач Адли паша.

Раздорът се разрасна и огънят му жигоса всички души, всички умове, всички сърца. Партията Уафд желаеше провала на Кабинета в преговорите и подготвяше този провал, водеше разюздана гневна пропаганда: протекторатът в ръцете на Саад е по-добър от независимостта в ръцете на Адли.

Нашият човек вложи цялата си ярост в атаката срещу партията Уафд, която в домогванията си да оглави преговорите бе хвърлила ненавистта си против Адли и неговите привърженици. Един ден във вестник „Ал Мукаттам“ той помести сатира за привържениците на Саад: „Партията Уафд казва «Няма водач освен Саад», както мюсюлманите казват «Няма господ освен аллаха».“

Връхната точка на озлоблението между двете групировки настъпи когато преговорите се провалиха — Адли не получи независимостта от англичаните. Много египтяни не подкрепяха Адли, не го обичаха, нещо повече — ненавиждаха и него, и привържениците му с най-люта ненавист и неприязън.

Адли се върна провален и партията Уафд се радваше на провала и неговите последствия. Привържениците на Адли твърдяха, че техният водач е горд и благороден, че е бил твърд с англичаните и не им е отстъпил правата на отечеството, не е приел подлостта им и се връща с високо вдигната глава.

Един ден на каирската гара нашият човек стоеше сред посрещачите на Адли и скандираше заедно с тях: „Да живее Адли Паша!“

Привържениците на Адли понесоха вожда си на рамене до колата му. Щом посрещачите на гръмко провалилия се водач излязоха от гарата, върху тях се изсипаха проклятия и те бяха подхвърлени на издевателства — замеряха ги с камъни и тояги. Нашият човек попадна в беда. Ако придружителят му не бе тъй сръчен и ловък, щеше да има големи неприятности, но той го преведе през разни квартали, после се промъкнаха през едно място, където вече нямаше тояги, камъни и псувни, и го върна вкъщи читав, но изтощен.

Малко след провала на Адли Саад беше заточен. Адли не понесе провала и настоя да приемат оставката му. В заточението на Саад привържениците на Адли видяха оскърбление към цялото отечество и на думи бяха почти готови да се обединят, египтяните бяха почти готови да се свият в един юмрук пред лицето на врага — англичаните, но скоро патерицата се счупи, разногласията пламнаха с нова сила, още по-жестоки, и нито една от групировките не промени нещо в гледищата си или в пътя, който следваше.

Привържениците на Адли казваха, че стремежът на партията Уафд към лидерство е провалил преговорите.

Привържениците на Саад говореха, че презрението на Адли към народа и неговите представители е провалило независимостта. За малко египтяните, потопени в тази гнетяща разпра, да забравят независимостта, към която протягаха ръка, но не я виждаха.

Декларацията от 28 февруари 1922 г. възвърна до известна степен вярата на привържениците на Адли и много от надеждите им. Саурат паша се домогна до някои права — по-добре от нищо.

Дадоха възможност на Египет да ръководи сам делата си, а народът да има конституция и да живее демократично. Султанът стана крал. След като беше възстановено Външното министерство, разтурено по времето, когато англичаните обявиха протектората, Египет изпрати свои политически представители в други страни.

Всичко това придаде някои външни черти на египетската независимост и нещичко, колкото и малко да беше, от същността ѝ. Привържениците на Саад не признаваха Декларацията, виждаха в нея злини и беди, смятаха приемането ѝ за смъртно престъпление.

Разногласията продължаваха, пристъпите им не утихваха, огънят им избухваше непрестанно. Нашият човек премина със съмишлениците си през този огън, без да се интересува дали поведението му предизвиква одобрение или порицание. Беше убеден, че това е по-добре от нищо, че малкото ще доведе до голямото, че тази външна страна един ден ще се превърне в същност, ако египтяните знаят как да водят делата си, как да се обединят и как добре да използуват случая.

Саурат паша пристъпи към изготвянето на конституцията. Сформира Комисията на тридесетте и тя се залови за работа. Но на египетския хоризонт се появиха нови злини.

Комисията се зае за работата наистина сериозно, искаше да изготви демократична конституция, да предостави на народа права, каквито Дворецът не искаше да му даде. Довчерашният султан, днешният крал, създаде интриги между Кабинета и Комисията. Възникнаха разногласия между Двореца и Саурат паша — коренът на тези разногласия беше демократизмът на конституцията. Нашият човек подкрепяше демократичната конституция, без да мисли за Двореца и неговия владетел, който го беше посрещал дружелюбно, беше му засвидетелствувал много симпатии и доброта и го насърчаваше.

Един ден Саурат паша му съобщи, че Дворецът не е доволен от младия преподавател, но той щял да се опита да оправи нещата.

— Оправете нещата между Двореца и Кабинета, ако намерите начин. Това е по-важно от грижата ви да оправите нещата между Двореца и мен — отбеляза весело нашият човек.

Саурат паша не намери начин нито как да оправи нещата между Двореца и Кабинета, нито между Двореца и нашия човек, а подаде оставка.

И нашият човек се оказа между двама врагове, без да знае кой е по-лошият.

Привържениците на Саад го смятаха за най-краен отцепник.

Дворецът го смяташе за неблагодарник.

А той смяташе, че е удовлетворил съвестта си, че е изпълнил дълга си, а другото нямаше значение.

Тъй затъна до уши в политиката, а по-достойно бе да се посвети единствено на науката и преподавателската си дейност; да мисли само за студентите и книгите си. Но условията, в които живее народът, правят неутралитета на някои хора непростим грях, чиито последствия не могат да се заличат.

Тогава той виждаше неутралитета като малодушие. Въпреки че потъна в политиката и изгаряше в огъня ѝ, той трябваше да поеме последствията. Наистина ли целият му живот от онези дни е само естествен резултат от включването му в политиката и горенето в нейния огън?

Всичко, което по-късно му се случи — добро и зло, хубаво и лошо, което познава и не познава, което приема или отрича, е само последица от тази политика, на която се посвети, без да държи сметка за резултатите. И въпреки многото неприятности в политиката, въпреки тежестите, които понесе, въпреки негодуванието, което срещна от екстремисти, друг път от умерени, той не се отказа от нищо и няма да се разкае за нито една дума, за нито една постъпка.

Много негови приятели го упрекваха, че се е изложил на негодуванието на една или друга групировка. Той няма да добави нищо, само ще поклати глава и ще вдигне рамене; ще им отговори както винаги е казвал: Ако всичко започне отначало и тръгне отново по своя път, няма да промени нищо, няма да се отрече от нищо, защото винаги е говорил или действувал подтикван единствено от повика на сърцето си да върви напред, без да се бои, без да се страхува, и особено когато неприятностите стигат своя връх, а неверието — своя край.

И един ден той открива, че между него и изпитанието има само една крачка напред, а между него и благополучието — само една крачка назад. Той не чува съветите и не обръща внимание на наставленията на приятелите си, които го обичат, но не могат да му помогнат с нищо, и прави крачката напред. И се вижда между лапите и челото на лъва — както е казал древният поет. Колко остри болки преживя, колко горчиви страдания изпитаха той и близките му. Но той предпочете тези огромни беди и жестока строгост пред благоденствието.

Той знае как се страда за неща, които категорично не приема, и вижда, че е прав, мрази се, когато е мекушав, когато трябва скрито или открито да се подмазва, защото не се грижи за доволството на султана, а за доволството на собствената си съвест.

Винаги е казвал девиза си на тези, с които е враждувал и на тези, които са го съблазнявали — това са, думите на Абу Нуас:

Подвластен аз не съм на никаква потребност,

не всеки властелин на мен ми повелява.