Таха Хусейн
Дните (14)

14

Почитанието към науката и нейните представители в провинцията е съвсем различно от това в столицата. Не е чудно, нито странно. Такъв е законът на търсенето и предлагането и той действува и при науката, както при всичко друго, което се купува и продава. Докато в Кайро сведущите по мюсюлманско право са под път и над път и никои или почти никои не им обръща внимание, докато в Кайро те празнодумствуват и усъвършенствуват многословието си и само учениците им се навъртат край тях, то в провинциалните градчета и селата се разхождат напред-назад, обкръжени от уважение и страхопочитание. Хората ги слушат, а те говорят с чувство на превъзходство, което е трогателно и привлекателно. Нашият човек уважаваше сведущите по мюсюлманските въпроси с уважението на провинциалист и беше готов да повярва, че са сътворени от някаква чиста пръст с отлични качества, различна от пръстта, от която са сътворени другите хора.

Вслушваше се, когато те говореха, и го обхващаше възторг. По-късно се опита да изпита същото смайване и в Кайро пред големите познавачи и знатни шейхове, но не успя.

Сведущите по мюсюлманска право в градеца бяха трима-четирима и между тях се разпределяше възторгът и любовта на хората. Единият беше писар в шариатския съд — нисък и трътлест, с груб, дебел глас. Когато говореше, цялата му уста се изпълваше с думи и те излизаха към теб трътлести като стопанина си, груби като него. Смисълът им те блъскаше, както те блъскаха и сричките им. Беше от неуспелите шейхове на ал Азхар, прекарал там колкото пожелал аллах; но не могъл да стане ни учен, ни кадия и се задоволил с поста писар в съда, докато брат му станал отличен кадия. Нямаше случай да не се похвали с брат си и да не порицае кадията, с когото работеше. Беше от ханифитския клон^[1], а последователите на Абу Ханифа в градеца бяха малко. По-точно Абу Ханифа нямаше последователи тук. Това го ядосваше и озлобяваше срещу съперниците му, другите сведущи по мюсюлманските въпроси, последователи на аш Шафаи или на Малик^[2], които намираха отзвук на своята наука сред жителите на градеца. Имаше кой да се интересува от тяхното тълкуване на религиозните закони. Той не пропускаше случай да прослави законодателството на Абу Ханифа и да омаловажи това на Малик и аш Шафаи. Но провинциалистите са хора хитри и остроумни. За тях не беше тайна, че каквото и да говори или върши, шейхът го прави от завист и злоба и хем му съчувствуваха, хем му се подиграваха.

Между шейха и питомеца на ал Азхар имаше жестоко съперничество. Всяка година избираха младежа да води петъчната молитва на рождения ден на пророка и шейхът се гневеше ужасно. Чу, че младежът ще изнесе проповед в петък, но не каза нищо. В петък джамията се изпълни с народ. Младежът пристъпи, искаше да се качи на минбара^[3], но шейхът се надигна и се запъти към имама.

— Това момче е съвсем младо — каза той високо, не му се полага още да се качва на минбара и да изнася проповеди, нито пък да води молитва на хора, сред които има шейхове и мъже на години. Ако го допуснеш на минбара и на молитвата, аз веднага си тръгвам. — После се обърна към богомолците: — Който не иска да му пропадне молитвата, да ме последва!

Хората се объркаха и за малко да настане безредие, ако самият имам не беше станал да изнесе проповедта и да поведе молитвата. Тази година младежът не можа да стъпи на минбара, а колко много усилия положи да научи проповедта си. Готви се дни наред, чете я пред баща си толкова пъти. Бащата очакваше този час с остро нетърпение и с огромна радост. Майка му трепереше от страх да не го урочаса. Още не беше тръгнал за джамията, и тя се захвана с въглените. Постави няколко в един съд, поръси отгоре им благовония и заснова от стая в стая. Спираше за малко във всяка и прошепваше някакви думи. Тъй продължи до връщането на сина си. Спусна се да го посрещне на вратата и да го окади, без да спира да си шепне. Но изведнъж шейхът се появи разгневен, ругаеше човека, чиято злоба изяде сърцето му, като прегради пътя на сина му към минбара и молитвата.

В градеца имаше и друг компетентен тълкувател на мюсюлманските въпроси, последовател на аш Шафаи. Беше имам на джамията, изнасяше проповеди и водеше молитвата. Беше известен с набожността и благочестието си. Хорицата го възвеличаваха и прославяха почти като светец. Търсеха благословията му като изцеление за близките си и разрешение на проблемите си. Самият той като че виждаше нещо божествено у себе си. Години, след като умря, людете го споменаваха с добро и твърдяха, че като го спускали в гроба, казал високо, та да го чуят всички наоколо:

— О, аллах, направѝ тази обител благословена.

Разказваха как виждали като насън съдбата на този човек, отишъл вече при аллаха, каква благодат го чакала в рая.

Третият шейх в градеца беше от маликийския клон. Той обаче не се беше посветил единствено на религиозните въпроси, не ги беше направил своя професия. Занимаваше се и със земеделие, и с търговия, ходеше в джамията за петте молитви, сядаше от време на време с хората и им четеше преданията за пророка — хадисите, наставляваше ги в религията скромно, без да се възгордява, без да се изтъква. Съвсем малко хора се интересуваха от него.

Това бяха сведущите по мюсюлманското право. Но имаше и други, чието влияние върху простолюдието и власт над хорските умове не беше по-малко от влиянието на официалните, тъй да се каже, учени. Живееха в градеца и селата на провинцията.

Сред тях беше например шивачът-хаджия. Дюкянът му се намираше почти срещу религиозното училище. Всички го смятаха за алчен скъперник. Имаше връзки с един шейх — големец някакъв от последователите на тарика^[4], и презираше всички познавачи на мюсюлманските въпроси, защото черпеха знанията си от книгите, а не от шейховете, докато той смяташе, че истинската наука е мистиката, която аллах вдъхва в сърцето ти, без да се нуждаеш от книги и дори без да е нужно да четеш и пишеш.

Сред тях беше и шейх… Някога бил магаретар, превозвал стоки и вещи на хората, но после станал търговец и магаретата му започнали да пренасят само негова стока. Всички знаеха, че е „изял“ имота на няколко сираци и е забогатял за сметка на слабите, а същевременно непрекъснато повтаряше:

— Който погълне несправедливо имот на сираци, поглъща в стомаха си огън и ще гори в пламъци.

Той ненавиждаше молитвите в голямата джамия, защото ненавиждаше имама и учените около него, а предпочиташе малката джамия, но молитвата там няма ни стойност, ни значение.

Сред тях беше и шейх…, който нито знаеше да чете, нито да пише, нито можеше да каже дори „Фатиха“ — първата сура, — но беше шазилит, от последователите на тарика. Хората се събираха при него за зикр и той им разясняваше всякакви въпроси.

Между тях бяха и учителите по Коран. Четяха го и учеха народа да го чете. Смятаха се за нещо по-различно от познавачите на мюсюлманското право и самозвано се наричаха „носители на аллаховата книга“. Общуваха с простолюдието и най-вече с жените. Мнозина бяха слепи, обикаляха по къщите, за да четат „аллаховата книга“. Жените ги разпитваха за поста, за молитвите и за разни други техни си работи. Имаха си наука, коренно различна от науката на другите учени, които черпеха знания от книгите и имаха някаква връзка с ал Азхар. Науката им се отличаваше и от науката на последователите на тарика, и от тази на учените-мистици. Те черпеха направо от Корана, но го разбираха според възможностите си, а не както е в действителност или както трябва да бъде разбран. Разбираха го както го разбираше сиди, а сред учителите той беше един от най-умните, от най-учените и от най-способните тълкуватели. Веднъж момчето го попита какво означават думите на всевишния: „И ви създаде на стадии.“ Спокойно и със самочувствие сиди обясни:

— Създаде ви стадо по стадо, как така не разбирате?

Или го разбираха както го разбираше дядото на момчето. Той пък беше един от онези, които най-добре са запомнили Корана наизуст, и смяташе, че отлично го разбира, обяснява и тълкува. Един ден внукът го попита какво значат думите на всевишния: „Сред хората има такива, които накрая се покланят на аллаха. Постигне ли ги добро — успокояват се с него, постигне ли ги изкушение, — извръщат лице, изгубвайки и близкия, и по-далечния живот.“

— В края на пейката — обясняваше дядото, — в края на площадката… Ако ги постигне добро, те си седят доволни на мястото, а ако ги постигне изкушение, се обръщат по лице.

Нашият човек се колебаеше между всичките тези сведущи по мюсюлманските въпроси мъже, черпеше наука от тях, докато натрупа огромен, разнороден, безреден и противоречив запас. Струва ми се, че той свърши добра работа при формирането на неговото нелишена от безредие, разногласия и противоречия разбиране за света.