Таха Хусейн
Дните (40)

20

Все по-притеснен се чувствуваше от ал Азхар, от неговите обитатели и от живота си в Кайро, тъй като беше потопен в една среда, която не обичаше, отделен от това, за което жадуваше душата му и по което изгаряше сърцето му. Пристигна в Кайро в началото на учебната година и още преди да се настани, вече се молеше тя да свърши — настойчиво се молеше. Един аллах знае колко беше щастлив, когато се появяваха признаците на лятото. Целият квартал, където живееше, се изпълваше с противни миризми, възкресени от топлината на слънцето. Те изпълваха въздуха и затрудняваха дишането; сядайки пред някой шейх на занятия по обед или вечер, сънят го оборваше бързо и той започваше така да полюшва глава, че се налагаше учениците наоколо да го будят било наистина, било на шега.

Настъпването на лятото изпълваше гърдите му с радост и ликуване, защото възвестяваше приближаването на ваканцията, връщането в провинцията, почивката от ал Азхар и неговите питомци. Но не само за това обичаше ваканциите и не само защото ще се срещне с близките си и ще се наслаждава на радостите на живота, отнети му в Кайро. Освен заради всички тези неща обичаше ваканциите и заради още нещо — за него то беше по-голямо и по-важно, имаше по-дълбок смисъл. Ваканциите бяха полезни за ума и сърцето му, по-полезни от цялата учебна година.

Ваканциите му позволяваха да се посвети на себе си и да размишлява — колко много размишляваше той! — да остава с братята си и да чете — колко много четеше той! — толкова разнообразни и полезни неща прочете.

Младежите от семейството се връщаха от учрежденията и училищата си, напълнили куфарите с книги, които или нямаха нищо общо с редовните им занимания, или не бяха успели да прочетат през годината. Колко разнообразни бяха — имаше сериозни и забавни, оригинални и преводни, стари и съвременни.

Прекарали няколко дена у дома, младежите се отегчаваха от безделието, омръзваше им да лентяйствуват и се залавяха за книгите — не ги оставяха по цял ден, че и до късно през нощта. На баща им, шейха, това се харесваше и той ги хвалеше. Понякога обаче недоволствуваше и ги ругаеше, защото се захващаха с народни приказки, потъваха в „Хиляда и една нощ“ или в историите за Антара и Сайф ибн бу Язан.

Все едно дали семейството одобряваше или не, те посягаха към тези книги. В тях намираха много повече полза и удоволствие, отколкото в школските. Четяха преводите на Фатхи Зуглул от френски и на ас Сибаи от английски, статиите на известния писател и публицист Джурджи Зайдан в неговия вестник „Полумесец“, романите, които публикуваше, съчиненията, му по история на литературата и културата, научнопопулярните статии от познатия на всички журналист и писател Якуб Сарруф в неговото списание — първото египетско списание — „Сбирка“, статиите на големия политически деятел шейх Рашид Рида в списанието му „Фар“.

През ваканциите четяха книгите на Касим Амин — горещ привърженик на женското разкрепостяване — и произведенията на професора-имам. Четяха и много романи, преведени, за да развличат читателите; четяха ги с увлечение, защото в тях намираха картини от един живот, по-различен от познатия им в тяхното градче. Това ги изкушаваше да четат — понякога даже прекаляваха. Откриеха ли във вестник или списание заглавието на някоя нова книга или стара, но непозната за тях, веднага пишеха до издателя да им я изпрати. След няколко дена с наложен платеж по пощата пристигаше поръчката и семейството трябваше да плати независимо дали беше в състояние, или не.

Нашият човек обичаше ваканциите, защото можеше свободно да размишлява за приятелите си отдалеч. Пишеше им и получаваше писма. Намираше в себе си сили и удоволствие, които му липсваха при срещите в Кайро и разговорите отблизо.

Обичаше ваканциите, защото се срещаше и с други младежи извън семейството, младежи от „феслиите“. Някои учеха в гимназия, други — във висши училища. Идваха като него да починат сред близките си в провинцията. В срещите и разговорите те намираха същото удоволствие и полза, както и той. Разпитваха се за учението, понякога му четяха от своите книги, друг път пък четеше с тях от старите.

В началото обаче някои ваканции не му харесваха. Настъпиха известни промени и семейството напусна градчето, където беше израснал. Преместиха се в най-отдалечената част на Горен Египет — там се установиха за дълги години. Нашият човек много тъгуваше за старото градче. Новите места го притесняваха силно — не ги познаваше, не можеше да мръдне ни наляво, ни надясно. Но в края на краищата се успокои, привърза се силно към този град, свикна и той му стана второ родно място — нищо, че при първото идване му беше тягостно и тежко.

Веднъж цялото семейство отиде да види бащата, шейха, заел се там с някаква работа. След като я уреди и се установи, повика семейството да се премести при него. Съвпадна с лятната ваканция, тръгна и младежът. Качиха се на влака среднощ и пристигнаха в града в четири часа. Градът беше нов — влакът имаше престой само една минута. Семейството беше огромно — водеха го големите синове, имаше жени и деца, много багаж. С наближаването на влака към гарата възрастните преместиха жените, децата и багажа до вратата на вагона и щом влакът спря, изтласкаха всичко на земята и скочиха. Влакът продължи — нищо не бяха забравили освен слепия брат.

Останал сам, безпомощен да се справи с положението, той изпадна в паника. Виждайки неговата безпомощност и тревога, пътниците го съжалиха и започнаха да го успокояват. Свалиха го на първата гара и го предадоха на началника на телеграфа.

По-късно разбра, че семейството стигнало до къщата в новия град, обиколило я, за да разгледа стаите и стаичките, подредили целия багаж, дошъл шейхът и всички седнали да си приказват.

Минало доста време от пристигането на семейството, когато споменали за младежа. Чувайки името му, шейхът, майката и братята се изплашили. Младежите хукнали към телеграфната станция, но не го намерили — имало само съобщение, че брат им е на съседната гара и чака да го приберат. Изпратили някакъв човек да го докара на муле. Мулето вървеше ту спокойно, ту припкаше бързо, увеличавайки вълнението и страха в сърцето му.

Никога няма да забрави как седя при началника на телеграфа. Беше млад, енергичен, весел шегаджия. При него се събра компания от гаровите чиновници. Не се зарадваха, когато видяха младежа, но щом разбраха каква е работата, му оказаха внимание и проявиха съчувствие. При вида на слепия шейх никой не се съмняваше, че знае добре Корана и пее хубаво. Поискаха да им изпее нещо, но той им се закле, че не може да пее хубаво. Поискаха му да им прочете нещо от Корана, ала той пак им се закле, че не може да рецитира добре Корана. Те обаче настояваха и непременно искаха да чуят нещо. Засрамен, притеснен, угнетен от живота и проклинайки дните си, младият шейх беше принуден да започне да чете Корана. Гласът му засядаше в гърлото, сълзите му се търкаляха по лицето — хората го съжалиха и си излязоха. Оставиха го сам или почти сам, докато дойде онзи, който го отведе при семейството.

Тази история беше много мъчителна за младежа, но не го накара да намрази новия град или да не иска да го посещава. Напротив — обикна го, душата му започна да се стреми към него всеки път с приближаването на лятото, въпреки че горещините тук бяха непоносими.

Работите на семейството се промениха много. Двама от големите ученици получиха научна степен, други — между тях и брат му — постъпиха в току-що откритото Юридическо училище. Братовчед му, който му бе помогнал да понесе самотата в ал Азхар и в квартирата, постъпи в Педагогическото училище.

Младежът се замисли — а сега какво? Трябва да се върне към своята противна, жестока самота, която дълго му беше носила всевъзможни страдания по пътя към науката. Сега положението му ставаше още по-тежко. Никой няма да има време за него, като се върне в Кайро в края на лятото. Брат му ще постъпи в Юридическото училище, братовчед му — в Педагогическото. Какво ще прави сам в онази къща? Каква полза за него или за някой друг да иде в Кайро? Взе своя пай от науката — не беше лош. И каква полза, ако получи научна степен? А най-вероятно е въобще да не може да я получи. За да стигне до нея, са нужни огромни усилия — няма да може да се справи сам. Тъй заяви брат му един ден в края на ваканцията пред цялото семейство. Бащата, шейхът, понечи да каже нещо, но синът го прекъсна с унищожителни доводи. Майката също не намери с какво да помогне и даде воля на мълчаливите си и обилни сълзи. Младежът стана, тръгна, препъвайки се, и се усамоти в една стая вцепенен, мълчалив, безпаметен.

Жестоко мъчителна беше тази дълга, тежка нощ. На сутринта не каза нищо и никой не го успокои с нищо. Прекара дълъг, труден ден. Вечерта баща му дойде, погали го по главата и го целуна:

— Ще заминеш за Кайро. Ще си имаш слуга.

Тук младежът се разрида, майка му също се разплака.

Дойде денят на заминаването. Младежите от семейството тръгнаха към влака, а с тях — и нашият човек. Роднините на слугата бяха определили среща на гарата. Но ето — влакът пристигна, а слугата не идваше. Младежите се качиха на влака и той ги отнесе, изоставяйки „съседа на аллаха“. Баща му го върна у дома — и двамата мълчаха натъжени.

Вечерта слугата дойде и младежът се зарадва и развесели. След два дни замина с малкия си черен слуга за Кайро, понесъл разни храни и лакомства за брат си.

Пристигна в Кайро и се настани с черния си слуга, който го придружаваше до ал Азхар, приготвяше му закуска, а в свободното време, макар заплетено и объркано, му четеше.

Университетът вече беше открит и нашият човек отиде да се запише. С черния си слуга ходеше на занятия сутрин в ал Азхар, а вечер — в Университета. Усети нов вкус към живота, свърза се с една нова среда, с професори, които беше невъзможно да се сравняват с преподавателите от ал Азхар.

Но Университетът беше далеч от къщата, далеч от Юридическото и Педагогическото училище. Нямаше за какво компанията да остава в онази къща и се преместиха в нов дом на улица „Ал джамамиз“.

Започна нов живот — нямаше нищо общо със стария, освен че веднъж на една-две седмици му домъчняваше все пак за ал Азхар, че от време на време на път за Университета срещаше някои от приятелите си от ал Азхар и че понякога навестяваше шейх ал Марсафи.

В себе си, дълбоко в душата си, наистина скъса с ал Азхар, но оставаше зачислен в неговите списъци. Не съобщи на баща си за окончателното си решение, страхувайки се да не го огорчи и обезсърчи — та той не знаеше нищо за Университета, за него Университетът не значеше нищо.

През лятната ваканция се върна с брат си у дома. Както си четяха един ден, по пощата пристигна писмо от един приятел и нашият човек научи много удивителни неща.

Осем години беше прекарал в търсене на знания в ал Азхар, но тъкмо сега там се извършваха реформи. През това лято позволили на зачислените ученици да продължат редовния срок на пребиваването си, ако могат да удостоверят, че са учили в ал Азхар или в някое друго религиозно училище, преди да са навършили възрастта — тоест петнадесет години, — когато могат да се зачислят редовно, за да ускорят възможността да се явят на изпит и да получат степен.

За улеснението било съобщено по време на ваканцията. Приятелят побързал да отиде и напише молба до Съвета на шейховете от името на младежа. Заявил, че е учил в ал Азхар две години преди законната възраст. Предал молбата на двама видни шейхове, с които никога не се беше виждал и не беше слушал при тях никакви уроци. Но те прочели молбата и удостоверили, че казва истината. Какво пък толкова! Колко много ученици бяха ходили при тях! Можеха ли да познават всичките — че те нямат чет.

Без да подозира, научи, че е прекарал в ал Азхар десет години, макар истински да бяха осем и че до правото да се яви за научна степен му остават още две.

Ще трябва да възстанови връзката си с ал Азхар, която прекъсна или мислеше да прекъсне. Ще трябва да учи в два университета — в университета ал Азхар, както тогава го наричаха, и в Египетския. Тогава — да живее това съжителство между стария ал Азхар в древния квартал и новия Университет в изискания квартал на булеварда на Нилския дворец!

Нека го оставим, както беше — обект на борбата между старото и новото! Кой знае! Може би ще се върнем към него друг път.

* * *

Ето, сине мой, напускаш родината, града, дома, разделяш се с близки и приятели. Ще пресечеш морето в тази младенческа възраст, за да търсиш сам наука в Париж.

Позволи ми да ти подаря тази повест. Може би от време на време ще се забавляваш с нея, когато се умориш от уроците, а в латинския и гръцкия срещнеш трудности и изпитания. Тук ти ще видиш една неизвестна за теб страна от живота в Египет. Спомни си за човека, който дълго си е почивал край теб, дълго е намирал в твоята сериозност и шеги несравнимо удоволствие и несравнима полза.