Таха Хусейн
Дните (25)

5

Източник на горчивините беше непрекъснатата самота. Заемаше мястото си в стаята някъде към залез. Брат му го изоставяше и отиваше при приятелите си.

Компанията се събираше в различни стаи — сутрин в една, късно следобед — в друга, вечер в трета. Брат му го изоставяше след обедния урок и отиваше при приятелите си. Понякога се заседяваха. Прекарваха времето си в почивка, шеги и забавни разкази за шейховете и търсачите на знания. Гласовете им се извисяваха, смеховете им кънтяха из цялата къща и стигаха до нашия човек, залепнал на мястото си. Устните му се усмихваха, ала сърцето му тъгуваше, защото не чуваше тъй добре шегите и забавните истории, предизвикващи смях, както в ранното утро; защото не можеше да участвува мълчаливо със стеснителната си бледа усмивка в този груб и гръмък смях, както в ранното утро.

Знаеше, че преди залез младежите ще се съберат на чай, вече отпочинали и наприказвали се по адрес на шейхове и колеги. Ще подхванат спокоен, целенасочен разговор, после в препирни и спорове ще се опитат да си спомнят обедния урок. Ще посетят вечерния урок на професора-имам шейх Мухаммад Абду. Няколко дни от седмицата той преподаваше по книгата „Значенията на красноречието“, а в други — тълкуваше благородния Коран. И докато се готвят за урока, ще си говорят за професора-имам, ще повтарят чутите от него истории и туй, което са запомнили от мнението му за другите шейхове и от мнението на другите шейхове за него; туй, което са запомнили от отговорите му на някои въпроси или в спорове, при които караше противниците си да млъкват, а учениците си — да им се смеят.

Обичаше и копнееше за всичко това, изгаряше от желание да го послуша. Често пъти изпитваше вътрешна потребност от чашка чай — от онези, които се предлагаха там. Пристрасти се към чая и чувствуваше нужда да пие и сутрин, и вечер, да си получи „дажбата“. Но той беше лишен от всичките тези блага. Някъде наблизо компанията си разказваше весели историйки, спореше, учеше, пиеше чай, но без него. Не можеше да поиска разрешение от брат си да присъствува на събиранията и да взема от насладите за ума и тялото.

Не можеше да иска това. За него нямаше нищо по-противно да поиска нещо. Дори да го беше поискал, брат му сигурно щеше да отклони въпроса — все едно дали деликатно или рязко, — но във всеки случай болезнено и мъчително за душата му. За това по-добре да овладее душата си, да стаи потребността си: на ума от наука, на ушите — от разговори, на тялото — от чай, и да седи самотно с мислите си. Но как, като брат му е оставил вратата на стаята широко отворена и гласовете долитат, смеховете се носят, глухите удари знак, че този, който ще приготви чая, вече цепи треските, за да запали огъня, стигат до него. Всичките тези шумове пораждаха в душата му и копнеж, и страх, и надежда, и отчаяние, които го безпокояха и измъчваха; изпълваха сърцето му с нещастие и тъга. Нещастието и тъгата растяха, защото не можеше да мръдне от мястото си, да направи онези няколко крачки, които да го отведат до вратата, да застане пред нея, за да бъде по-близо до гласовете и по-удобно да слуша разговорите на компанията. Това сигурно щеше да го развесели или да го успокои, но не можеше да се премести не защото не знаеше пътя до вратата — беше го запомнил и можеше да го извърви бавно, без да бърза, а защото се срамуваше, че някой ще го изненада и ще го види как върви бавно и неуверено. Боеше се да не го изненада брат му, който от време на време прескачаше до стаята, за да вземе някоя книга, някаква вещ или нещо за чая, което не върви със закуската или вечерята.

Според момчето нямаше нищо по-унизително от това брат му да го изненада и попита: „Къде отиваш? Къде искаш да идеш?“, виждайки го да се придвижва колебливо-смутено. Затова смяташе, че е по-добре да си стои на мястото; да си фантазира благополучие или да си припомня жилещите болки, които се сипеха върху му, другите болки, не по-малко жилещи и мъчителни — копнежа по дома, там в провинцията. След училище играеше до насита, ядеше до насита сух хляб, шегуваше се със сестрите си, разказваше на майка си каквото му хрумнеше от училищните случки. Омръзнеше ли му, излизаше от къщи, затваряше вратата и отиваше до стената отсреща. После по стената, по стената вървеше на юг — и така до мястото, където му се струваше, че трябва да завие надясно, правеше няколко крачки напред и стигаше до лавката на шейх Мухаммад Абдул Уахад и брат му, младия хаджи Махмуд. Сядаше там, разговаряше, разказваше забавни историйки, слушаше наивните селски приказки на клиентите и се наслаждаваше на тяхното разнообразие, остроумие и наивност.

Когато клиентите бяха малко, седеше при тях и те му разказваха или четяха някоя книга. Ако не му се ходеше до лавката, излизаше и сядаше на каменната пейка, долепена до къщата, заслушвайки се в разговорите на баща си, шейха, с неговите приятели, когато се събираха късно следобед, след молитвата, та чак до залез, до зова на муезина за вечерната молитва.

Ако не му се излизаше от къщи, можеше да остане с някой от училищните си приятели, донесъл книга с наставления или с приказки, или с истории за военни подвизи. Четеше му, докато залезът на слънцето не го подканеше за вечеря. На вечерята не усещаше самота, никой не го караше да пази тишина. Не изпитваше страданието на глада, не изпитваше страданието на лишението, не изгаряше от жажда за чашка чай.

Въпреки острия душевен смут запазваше спокойствие. Понякога гласът на муезина, който зовеше за следобедна молитва от джамията „Байбарс“, го отвличаше за миг, ала това беше крайно неприятен глас; напомняше гласа на муезина в родния му градец — също тъй неприятен. Но той поне често му позволяваше да поиграе и да се позабавлява. Колко пъти се бе качвал на минарето с муезина, колко пъти наместо него беше призовавал богомолците, колко пъти заедно с него ги беше призовавал след азана. А тук, от тази стая, гласът не му харесваше, не можеше да участвува в азана, не знаеше дори откъде идва гласът. Въобще не беше влизал в джамията „Байбарс“, не познаваше пътя до минарето ѝ, не се бе качвал по стълбата на това минаре, не знаеше дори дали е права и широка, или се вие тясна като на селското минаре.

Нищо не знаеше, а и нямаше начин да го узнае. Просто бездействуваше — едно нескончаемо бездействие. Каква мъка! Какви ужасни трудности носи науката на устремените към нея.

Продължителното бездействие го изтощаваше. Често го налягаше дрямка. Лягаше, предавайки се на съня. А от майка си знаеше, че следобедният сън е презрян, вреден — и за тялото, и за душата. Но как да отпъди от себе си презрения сън? Изплашен, ужасен се пробуждаше от глас, чиито думи години наред звучаха в ушите му: „О, повелителю! Да не би да спиш?!“ Събуждаше се изплашен, ужасѐн — брат му е дошъл да го види, да го попита как е и да му донесе вечерята. Вечерята му наистина е вкусна — питка и сирене, гръцко сирене, както му казваха, или тахан халва. Това вечеряше през седмицата. Брат му поставяше храната пред него и го оставяше, за да отиде в ал Азхар да слуша урока на професора-имам.

Нашият човек се захващаше с храната кога неохотно, кога охотно, но винаги я изяждаше. Ако вечеряше с брат си, хапваше съвсем малко. Брат му обаче никога не го питаше защо яде тъй малко. Но вечеряше ли сам, изяждаше всичко, дори ако нямаше апетит или не беше гладен, от страх, че като се върне брат му, ще види остатъците и може да си помисли, че е болен или тъжен. А му беше безкрайно неприятно да създава на брат си каквито и да е грижи.

Та така — изяждаше всичко и там — в своя ъгъл, където бе принуден да седи, отново потъваше в бездействие и вцепенение. Денят се изнизваше, слънцето се спускаше на запад; душата му се просмукваше от отегчително, тихо изтощение. При залез муезинът подхващаше призива за молитва и той знаеше, че нощта наближава. Представяше си как мракът се сгъстява и мислеше колко хубаво щеше да бъде, ако в стаята имаше други хора, зрящи — те щяха да запалят лампата, за да прогонят този сгъстяващ се мрак. Ала според зрящите на него не му е нужна лампа, но те се заблуждаваха, защото по онова време все още, макар и смътно, различаваше мрака и светлината. Ако лампата светеше, имаше я за приятел и другар. А мракът навяваше някакъв ужас, идещ навярно от собствения му несъзрял ум и възбудената му чувствителност. Удивителното е, че в мрака откриваше звук, който стигаше до ушите му — един непрестанен, подобен на жуженето на комар, гъст и плътен звук стигаше до ушите му и го измъчваше; стигаше до сърцето му и го изпълваше със страх. Това го караше да се върти на мястото си, сядаше по турски, опираше лакти на колене и криеше главата си между ръцете; предаваше се на този звук, който го обхващаше от всички страни. И ако от бездействието следобед най-често го избиваше на сън, то бездействието вечер го тласкаше към една неописуема възбуда.

Накрая привикна със звука на мрака и го понасяше спокойно, но в стаята имаше и други звуци, които го тревожеха и плашеха — най-различни звуци. Стаята беше стара, отколешна. По стените ѝ имаше безчет пукнатини, приютили рояци насекоми и дребни животинки. С настъпването на нощта сякаш някой пращаше всички тези насекоми и дребни животинки към него. Стаяваше се самотен в ъгъла на стаята. Тя се пълнеше със слаби звуци, предизвикани от леки движения: понякога бързи, понякога бавни. Те изпълваха сърцето му с безпокойство и уплаха. Но щом си дойдеше брат му — сам или с приятели — и запалеше лампата, тези звуци и движения секваха, все едно, че никога не ги е имало. Ето защо, пък и поради други причини, не му стигаше куражът да спомене ни за звуците, ни за движенията. Най-малкото от страх, че ако разкаже за някои от тези неща, могат да се усъмнят в ума и храбростта му. Не му беше все едно какво мислят за него — затова потискаше страха си от насекомите и дребните животинки.

Муезинът призоваваше за вечерна молитва. В душата на момчето припламваше кратка надежда, последвана от дълго отчаяние. Урокът на професора-имам е завършил. След малко брат му ще си дойде, ще запали лампата, ще остави чантата си, ще вземе каквото му трябва — я книга, я някаква вещ, я някое лакомство — и по този начин ще разпръсне из стаята известна приветливост; по този начин ще прогони тягостната самота. Но в същото време ще му подхвърли възглавницата и одеялото, ще го погледне как се завива и скланя глава. После ще угаси лампата, ще излезе, ще затвори вратата след себе си, ще превърти ключа и ще тръгне с мисълта, че го е оставил на съня, а в действителност го обричаше на продължителна, страшна безсъница.

След два часа или повече ще се върне — ял е, пил е чай, спорил е или е учил с приятелите си колкото аллаху е угодно утрешния урок. Ще превърти ключа, ще запали лампата с мисълта, че момчето е потънало в спокоен, сладък сън. А момчето въобще не се е опитвало да заспи — с нетърпение и боязън е чакало да се върне брат му.

Брат му ляга на постелята, след като е изгасил лампата, започва да диша учестено или равно и това показва, че вече спи. Чак тогава нашият човек се чувствува в безопасност. Изпълват го простички желания, тихи и кротки мисли и неусетно успокоеното му безсъние се слива със сладкия сън.