Таха Хусейн
Дните (2)

2

Беше убеден, че надясно светът свършва до напоителния канал, само на няколко крачки оттук… А защо пък не? Не му бе съдено да види ширината на канала. Не му бе съдено да знае, че е толкова жалка, че всеки пъргав момък може да го прескочи от единия до другия бряг. Не му бе съдено да знае, че животът на хората, на животните и растенията продължава и отвъд канала точно както и отсам. Не му бе съдено да знае, че човек може да премине пълния канал, а водата ще стигне едва до гърдите му. Не му бе съдено да знае, че напоителният канал понякога пресъхва и се превръща в продълговат трап, където момчетата се забавляваха да търсят в меката тиня малки рибки, умрели при оттеглянето на водата.

Не му бе съдено да знае всичко това. Но твърдо, без сянка от съмнение знаеше, че този канал представлява един друг свят и няма нищо общо със света, в който живее. Населяваха го безчет най-различни чудновати същества: крокодили, които гълтат хората цели; омагьосани създания, които и в ясен ден, и в тъмна нощ живеят под водата и излизат, за да подишат чист въздух при изгрев и залез-слънце — те са страшилище за децата и изкушение за мъжете и жените. Сред тях са и онези огромни риби, които грабват някое дете и го гълтат на една хапка. Някои деца искат да ги глътне такава риба, защото в стомаха ѝ могат да намерят царски пръстен, същия онзи пръстен, дето е достатъчно човек да го завърти на пръста си, за да се втурнат към него — преди още да е мигнал двама слуги-джинове и да изпълнят всичките му желания; същия онзи пръстен, дето е носил Соломон, комуто се подчинявали и джиновете, и вятърът, и всички природни сили, стига само да пожелаел. Как му се искаше да слезе в канала, та дано някоя от тези риби го глътне, и да намери в стомаха ѝ такъв пръстен — колко много му трябва!… Нали тъй му се иска ако не друго, то поне да го пренесе през канала, за да види какви чудеса има отвъд! Ала още преди да стигне до тази благословена риба, той бе изпълнен с всевъзможни страхове.

Не можеше да изследва далечните пространства по брега на канала. И отдясно, и отляво го грозеше опасност. Отдясно адауитите — хора от Горен Египет живееха в голяма къща. Пред вратата винаги стояха два огромни песа и постоянно лаеха. Хората все говореха за тях. Минувачите успяваха да се опазят с големи усилия и мъки. Отляво пък беше шатрата на Саид бедуина и жена му Кауабис. За него хората разправяха, че бил злобен, лукав и кръвожаден; тя пък се мотаеше из двора с голяма златна халка, окачена на носа ѝ. От време на време целуваше нашия човек и халката в носа ѝ му причиняваше болка и го смущаваше. Страхуваше се да отиде надясно, за да не срещне песовете на адауитите, отидеше ли наляво — щеше да налети на злобния Саид и жена му Кауабис.

И въпреки всичко в тесния, малък, ограничен от всички страни свят той намираше различни игри и забави, за да запълни деня си.

Странно нещо е детската памет, или по-скоро паметта на човека е нещо странно, когато се опита да огледа случките от детството: някои възпроизвежда отчетливо, ясно, сякаш никакво време не ги разделя, но други унищожава, сякаш никога не са се случвали.

Нашият човек си спомня стобора, нивата, ширнала се зад него, напоителния канал, където свършваше светът. Саид и Кауабис, песовете на адауитите, но опита ли се да си припомни съдбата на всичко това — нищо не се получава. Все едно, че си е легнал една вечер, а когато се е вдигнал от сън, оградата, нивата, Саид и Кауабис са изчезнали. На мястото на стобора и нивата видя високи къщи и подредени улици — всички се спускаха от моста на канала и свършваха съвсем наблизо на север и на юг. Спомня си много от мъжете и жените, живели в тези къщи, и децата, играли по тези улици.

Спомня си, че ходеше надясно и наляво по брега на канала, без да се бои от песовете на адауитите или от лукавството на Саид и жена му. Спомня си, че часове наред прекарваше по брега на канала, щастлив и възторжен слушаше напевите на Хасан поета в прослава на Зайд, халифа и Дияб, докато вадеше вода от кладенеца, за да напои нивата си на отсрещния бряг. Спомня си, че много пъти прекоси канала на раменете на някой от братята си, без да се нуждае от царския пръстен; че много пъти се разхожда до черничевите дървета отвъд канала и яде от вкусните им плодове. Спомня си, че много пъти тръгваше надясно по брега до градината на учителя и много пъти яде ябълки и бра мента и божури. Но беше безсилен да си спомни как се измени всичко това, как се промени лицето на земята.