Таха Хусейн
Дните (47)

7
Как изучавах френски

Най-напред за уроци по френски му заговориха съучениците от ал Азхар. Наблизо имало вечерно училище за „съседите на аллаха“. За създаването му пръст имаше шейх Абдул Азиз Чауш, нашият човек обаче не знае как точно. Отиде там като всички и изслуша първия урок. Преподаваше египтянин на средна възраст, стараеше се доста с произношението и му направи изключително впечатление, но не разбра нищо от урока. Преподавателят пишеше букви по дъската и учениците ги повтаряха тъй както ги чуваха от него; виждаха как са написани и ги преписваха в тетрадките си. Младежът седеше безмълвен, без да вижда никаква буква. Преподавателят препитваше съседите му отляво и отдясно, а него не го накара да произнесе нито звук.

Притесни се извънредно много, но не можеше да каже нищо. Учениците се разотидоха. Тръгна си и той, но една ръка го хвана за рамото и един глас го помоли да почака — самият преподавател го беше спрял и останали сами, му каза:

— Няма за какво да посещаваш тези часове. Но виждам, че имаш голямо желание да учиш езика. Ако искаш, нека се срещнем в голямото кафене „Дворецът на Нил“ и да поговорим.

Определи му среща за вечерта. Опознаха се много бързо, още повече, че ги свързваше стара връзка. Оказа се, че бащата на преподавателя е кадията от шариатския съд в родното градче на младежа, човекът, с когото чете „Хилядостишието“ на Ибн Малик. Между преподавателя и младежа се завърза приятелство, но уроците му не обогатиха ученика с нищо. Преподавателят обичаше френските писатели и поети и щом останеха сами, му четеше техни произведения и му превеждаше. Желанието на младежа да изучи езика на тези писатели и поети, да изпита насладата от това, което му превеждаха, нарасна. Чуваше имена, които го омагьосваха, изумяваха и завладяваха изцяло. Чу името на Ламартин, Алфред дьо Мюсе, Алфред дьо Вини, Шатобриан. Поглъщаше чудните имена, а думите им — много по-чудни от самите имена — го отдалечаваха от арабската литература, особено от старата арабска поезия, и го тласкаха към един непознат свят, за който не знаеше нищо, но който го пленяваше безумно с вълненията си. В края на краищата се принуди да потърси преподавател, който да го обучава системно и резултатно. Търси, търси, докато най-после му препоръчаха един.

Съгласи се да го занимава всеки ден от два до четири и половина, а нашият човек продължи да се среща и с предишния преподавател. Ходеше на уроци редовно всеки ден в уречения час. Преподавателят го учеше на елементарни неща от езика, а две вечери в седмицата се срещаше с другия, който му четеше проза и поезия и му превеждаше някои неща.

Редовният му учител беше човек с много необичайно поведение — възрастен, прехвърляше седемдесетте, годините го бяха съсипали, албанец. Мръсотията му просто бодеше очите. Беше толкова беден, че нямаше какво да яде. Обядваше с младежа и не му вземаше нищо за уроците. Изморяваше се бързо. Няколкоминутно преподаване го довеждаше до изтощение. Подремваше малко, пробуждаше се, пак задрямваше и пак се пробуждаше.

Нашият човек изтръгваше уроците между дрямката и будуването. Настъпи лятото, стана много горещо и учителят искаше да се разхлажда. Прекъсваше урока и отиваше на баня. Там се обливаше с вода колкото аллаху бе угодно, връщаше се при ученика и внасяше нещо като оживление, но не минаваше много време, и пак си правеше каквото си знае — принуждаваше ученика да го чака да се пробуди.

Много скоро учителят дотегна ужасно на брат му — пристигаше някъде към два и към четири и половина си отиваше, оставяйки в дома гнусните следи на своята мръсотия, някои от които предизвикваха жива болка, а други — смъртоносно страдание. Слугата не издържа и се оплака, на брат му дотегна всичко, което виждаше и чуваше, и внимателно отстрани учителя.

Нашият човек потърси друг преподавател. Налагаше му се да се мести от учител на учител. Смените му създаваха големи затруднения и голямо удоволствие. Затрудненията идваха от таксата, която неизбежно трябваше да плаща, а удоволствието от разликата в поведението на учителите и техните особености, от начина на говорене и преподаване. Един ден срещна в Университета някакъв младеж, завършил успешно гимназия и сега учеше в Педагогическото училище. Знаеше отлично френски. Още при първия им разговор му разказа цялата си младост. Оказа се, че е син на инспектора по земеделието в техния град. Заедно със сестра си бе ходил в началното религиозно училище, където научил Корана наизуст. Тъй нашият човек се срещна с приятел от детството и започна да учи френски без затруднения и напрежение. Колко лесно е да учиш френски, без да плащаш такса и приятел да ти преподава граматика.

Благодарение на този приятел, Махмуд Сулайман, напредна много. Преподаваше му както го бяха учили в училище — по първия учебник, после постепенно преминаваха от учебник на учебник, докато един ден се видя да чете с приятеля си „Кандид“ на Волтер. Заплиташе се безкрайно много, но все пак разбра нещо. Ето го и на лекции по френска литература: някои неща му се изплъзваха, но някои разбираше правилно. Професорът се показа благосклонен и дружелюбен, а приятелят му обясняваше това, което не беше схванал. Напредваше добре и почувствува, че работата с френския става по-лесна, но му е необходимо да го усъвършенствува. Би могъл да го направи, ако всичко върви както трябва.

Оттогава за него от увлечение Университетът се превърна в средство. Шейх Абдул Азиз Чауш му подхвърли идеята за пътуване до Европа и по-точно до Франция. Защо пък да не си мисли за пътуването, кой може да му забрани да използува това средство?! Интересно, но тази мисъл го занимаваше и се превърна в част от живота му. Започна да гледа на нея не като на видение, което му се мярка насън или наяве, а като реалност, която трябва да се случи. Още по-интересното е, че юношата започна да говори за пътуването си до Европа като човек, който говори за нещо, което има намерение да направи и се готви да направи. Казваше на братята и сестрите си, че през лятото ще замине за Европа и че ще остане дълги години там. Дразнеше сестрите си, че ще си избере за жена някоя учена образована французойка, която води културен, изтънчен живот, а не е като тях невежа, неуредена, потънала в грубия, суров живот. Сестрите му се смееха на приказките, майка му и баща му също се смееха. „Днес се смеете, но утре ще видите!“

Веднъж нашият човек прочете във вестника обявление на Университета, че търси двама кандидати, които да изпрати във Франция — единият да учи история, а другият — география. Не дочете съобщението и вече реши, че единият от стипендиантите е той, че ще прекоси морето до Париж, за да учи история в Сорбоната. Написа до ректора на Университета принц Ахмад Фуад следното:

Уважаеми господин Ректор на Египетския университет,

Обръщам се към вас и Управителния съвет. Прочетох във вестника обявлението, че Университетът ще изпрати двама студенти в Европа да изучават история и география. Имам силното желание да бъда единият. Убеден съм, че при избора Университетът ще вземе предвид истинските способности на студентите. Имам честта да ви уверя — вас, господине, и Управителния съвет, че — надявам се — Университетът ме смята за способен да му служа, обучавайки ме в потребна наука и възпитавайки ме в полезна нравственост.

Убеден съм, че Университетът ще има голяма полза от мен, ако приеме да му служа, и от мен ще пожъне единствено добрите плодове, засети в Египет и в Европа.

Истината е, че не отговарям на някои от условията: не съм взел гимназиална диплома и съм сляп, но не мисля, че това е пречка. Липсата на първото условие няма да ми попречи, защото в Университета слушах предмети, по които взех изпити с най-високи оценки, а това са всички университетски дисциплини с изключение на чуждестранните литератури. Имах честта Управителният съвет да е доволен от мен и да бъда похвален от всички професори, което замества гимназиалната диплома и несъмнено многократно я превишава. Освен това съм се насочил към изучаването на френски и вече разбирам доста. Ще усвоя езика толкова, че да мога да постъпя във Френски университет след няколкомесечен престой там. В Университета продължавам да изучавам стара източна история, по която имам най-висока оценка, история на исляма, по която имам най-високата оценка, получавана досега от студент в Университета, като за максимума не ми достига само една единица^[1]. Продължавам да изучавам древните семитски езици, по които също имам най-висока оценка. Досега никой студент в Египет не е имал такъв общ успех. С това не искам да се хваля, а да подчертая милостта, която Университетът ми оказва.

Колкото до второто условие — липсата на зрение, — то не ми попречи да слушам лекциите на професорите и да ги усвоя, както и не ми попречи да бъда студент и преподавател. И ако нещастието ми е неоспорима присъда на аллаха, той ме възнагради и с добро. Аз моля Съвета да бъде великодушен — нека приеме нещастието като препятствие, изпречено между мен и доброто, което искам за себе си и за Университета.

Наистина ако Университетът приеме тази ми молба, ще трябва да увеличи издръжката ми, за да мога да се обърна за помощ към някого, които да ме придружи във Франция. Но кълна се в своя живот, че ако го направи, няма да му навреди, а само ще докаже благородството му, чрез жертвата за човек, който се нуждае от съдействие и поддръжка. Готов съм след връщането си от Европа да възстановя на части от заплатата си изразходваното в повече за мен. Надявам се, че Университетът няма да ми откаже този милостив заем.

Обръщам се към вас, господине, и към Управителния съвет молбата ми да бъде приета.

С най-любезна и похвална благодарност към вас

Таха Хусейн,

студент в Египетския университет

Нашият човек връчи посланието си на Университетския съвет, но получи отказ, защото нямал гимназиална диплома поради нещастието си и защото изпращането му в Европа щяло да коства на Университета допълнителни разходи, необходими за придружител. Отказът обаче не отслаби ни най-малко решимостта му, не разколеба желанието му. Написа ново послание до ректора на Университета.

Уважаеми господин Ректор на Египетския университет,

Обръщам се към вас и към Управителния съвет. Отправих молба до Университета да ми бъде позволено да замина за Европа като стипендиант. На последното си заседание Съветът е отхвърлил молбата ми, защото не е в съответствие със закона за стипендиите. Още преди да се обърна към вас, господине, и към Съвета, съвсем точно знаех, че молбата не е в съответствие със закона, но разчитах на едно изключение. Изложих желанието си да уча и стремежа си да служа на Университета. Благодарение на благосклонността на Университета към мен придобих преимущества, които ми дават известни предимства. Не възразявам срещу отказа на Съвета, който действува единствено съгласно закона, а законите не могат да провеждат в изпълнение дела, които отричат или осъждат. Независимо от това поставям повторно молбата си с желанието да бъде преразгледана. Предишния път тя бе отхвърлена по две причини:

Първо. Нямам гимназиална диплома, защото съм сляп, но Съветът е в течение на въпроса и не ми забрани да стана студент и преподавател. Нещо повече — самият Съвет ме прие за редовен студент да слушам лекции, да полагам изпити и да получа диплома. И ако природата ми пречи да изпитам насладите на живота, то не е редно Университетът да помага на природата да ме лиши от удоволствието да извлека полза от науката и да се ползувам от нея още повече, че Университет знае, че съм способен на това.

Второ. Необходимостта, в случай че ме изпрати, Университетът да плати за мен повече от полагаемото се за студент в Европа. Признавам, че Университетът има право да вземе под внимание подобно финансово съображение и — приемам основанието му — че не е длъжен да плаща за обслужването ми такава висока цена, защото не го заслужавам и защото Университетът не го намира за необходимо.

Ето защо имам честта отново да се обърна към Съвета. Не желая стипендия по-голяма от тази, която се дава на другите студенти. Аз поемам за своя сметка онова, което ми е нужно в повече. Дано всичко това допринесе Съветът да ме удостои с честта да приеме молбата ми, като има предвид огромното ми желание да следвам в чужбина и това, че поемайки този път, се нагърбвам със страдания и трудности.

Призовавам молбата ми да бъде приета и я подписвам с любезна и безкрайна благодарност.

5 март 1913

Таха Хусейн.

Новото послание затрудни Съвета, но той го отхвърли, както отхвърли и първото. Мотивировката беше, че не знае добре френски.

Съветът искаше да поднесе отказа във възможно най-благовидна форма и го представи като едно отлагане, докато младежът усвои френски. Разчитаха, че няма да успее — нещастието и бедността щяха да му попречат. Това само увеличи решимостта и непоколебимостта на нашия човек. След няколко месеца написа трето послание до ректора на Университета:

До Негово превъзходителство Ректора на Египетския университет.

След като миналата година молбата ми беше отхвърлена, отново се обръщам към Ваше превъзходителство и Управителния съвет на Университета, изразявайки желанието си да замина като университетски стипендиант да изучавам философия или история в Европа. Управителният съвет отложи пътуването ми за тази година, за да усъвършенствувам френски език. Достигнах задоволителна степен и тази година ще положа изпит във факултета по литература за получаване на докторат. Моля Управителния съвет да благоволи да изпълни благородното си обещание към мен.

19 януари 1914

С благодарност: Таха Хусейн

Това беше известно предизвикателство към Съвета. Реши се обаче да изпратят младежа в Европа, ако защити докторска дисертация.

Той не искаше да отправя никакво предизвикателство. Просто се занимаваше упорито и подготви дисертацията си. Яви се на защитата и получи докторска степен. Но всичко това е дълъг разказ.