Таха Хусейн
Дните (41)

1
На вратата на ал Азхар

Четири години прекара нашият човек в ал Азхар, а му се сториха четиридесет. Проникнаха във всичките му фибри като тъмна нощ с тежки, наслоени облаци без процеп за светлината. Не бедността, не невъзможността да си купи това-онова го притесняваха — то беше нещо естествено за учениците на достопочтения ал Азхар.

Младежът виждаше край себе си десетки, стотици хора да страдат като него, да получават, колкото получаваше и той; недоимъкът им пречеше да имат най-обикновени неща. Те се примиряваха, привикваха, дори бяха сигурни, че изобилието, охолството, благополучието пречат да се отдадеш на науката; че бедността е условие за сериозна и упорита работа, за усърдие и успех; че богатите с наука сърца и души са нещо много по-добро и по-полезно от пълните с пари ръце и джобове.

Скуката, която изпълваше живота му, която го душеше от вси страни, го смазваше. Монотонност, еднообразие — нищо ново от началото до края на учебната година: след молитвата призори — урок по догматика; след изгрев-слънце — урок по мюсюлманско право; по-късно сутринта — урок по граматика, после — груба храна; след обедната молитва — отново урок по граматика, глупаво прекарано свободно време, отново някаква груба храна; свърши ли молитвата по залез — урок по логика при някой шейх. На всичките уроци слушаше едни и същи думи и беседи, които не му бяха ни по сърце, ни по вкус; не хранеха ума му, не добавяха нищо ново към знанията му. Възпита у себе си „дарба“ — както се изразяваха питомците на ал Азхар — и придоби способността да разбира безполезните повторения на шейховете.

Мислеше за предстоящите осем години — струваха му се осемдесет, — броеше ги като изминалите четири. По силата на създадения навик ще посещава уроците, ще повтаря отново и отново думите, които му бяха тъй неприятни и в които не намираше никаква стойност.

В тази обстановка някой спомена думата „университет“. Първия път тя отекна у него съвършено чуждо — по-рано не я беше чувал. Джамия^[1] — да! Нали там пропиляваше белите си дни, насечени от черни нощи. Но какво може да значи „университет“, каква може да е разликата между университета и някоя от множеството джамии, при чиито шейхове ходеше. Имаше много шейхове, които заедно с учениците си, привлечени от многобройните квартални храмове, бяха изоставили ал Азхар. Нашият човек се местеше от храм на храм, доставяйки си малки удоволствия.

Скоро обаче разбра горе-долу какво значи „университет“. Схвана, че е нещо като училище, но чувствуваше, че има много по-големи предимства; че уроците, които ще се преподават там, няма да имат нищо общо с уроците в ал Азхар; че студентите, които ще го посещават, няма да са с чалми, а ще са феслии и дори ще са много повече от другите, защото чалмалиите няма да заменят науката на ал Азхар с друга, няма да изучават черупката, с която чедата на училищата както ги наричаха тогава — си губят времето.

Схвана новината за Университета като предизвестие, че тревожните дни и беди скоро ще се разсеят, ще се прояснят. Може би щеше да му се отдаде възможността да чуе неща, по-различни от скучната наука, която свикна да повтаря. Ала изпитваше и мъчително съмнение, което го терзаеше жестоко, а не можеше да го сподели открито с никого от приятелите си, с никого от околните.

Дали след като открият Университета, ще го приемат за студент, или ще го върнат безцеремонно в ал Азхар, защото е сляп? Има ли за слепите друг път към науката освен ал Азхар? Това мъчително съмнение отне съня от нощите му, измъчваше го, но нямаше на кого да излее душата си. Срамуваше се да споменава за нещастието си пред хората, изпитваше мъчителна болка, когато му говореха за него — та какво повече можеха да направят те?

И тъй — живееше между натрапчивия страх и плахата отсрочка, която си даваше. Най-после Университетът бе открит. Разбра каква наука ще се преподава там и страхът му го напусна. Душата му се изпълни с приятна, красива, весела надежда. Един прекрасен ден отиде в ал Азхар, ала нито чу, нито разбра уроците на шейховете. Отвличаше го мисълта за това, което щеше да стане вечерта. Тази сутрин за първи път слушаше лекцията по литература не наяве, а насън. Не дочака следобедната молитва. Веднага след урока по риторика забърза към Университета с двама колеги. Платиха по една лира, иначе не се разрешаваше да слушат лекции. Младежите се учудиха, че трябва да купуват науката с пари, макар и малко. Не бяха навикнали, не бяха приучени така. За да търсят знания в ал Азхар, просто получаваха по няколко питки и се оправяха някак си. Трудно им беше да плащат тази лира, но до такава степен обикнаха университетските лекции, че намираха с какво да ги заплатят.

Първата лекция, която изслуша в Университета, бе посветена на ислямската цивилизация. И първото, което го възхити, бе нещо, непознато за ал Азхар. Ахмад Заки бек^[2] започна лекцията си с думи, които не беше чувал дотогава: „Господа, приветствувам ви с ислямския поздрав: «Мир вам! Аллах да ни закриля!»“

Други думи бе слушал в ал Азхар — шейховете не се обръщаха към учениците, а към всемогъщия и велик аллах, възхваляваха го и го величаеха; шейховете не поздравяваха учениците си, а се молеха на аллаха, на пророка и на всичките му следовници.

Беше във възторг и от това, че професорът не започна лекцията си с фразата: „Авторът, аллах да го закриля, каза…“, а говореше със свои думи, без да чете от никаква книга, говореше ясно, не се налагаха никакви пояснения, говореше гладко, без да се запъва — не можеше да му се отрече. Беше наистина непознат, нов и необикновен — завладя до дъно и ума, и сърцето му, откъсна го и от колегите му, откъсна го и от всички студенти наоколо. А колко много бяха те! В края на лекцията професорът съобщи, че след николко минути ще я повтори, за да даде възможност на множеството студенти, които не са успели да влязат в аудиторията, да я чуят, и освободи първата група. Но нашият човек не се помръдна — остана да чуе лекцията още веднъж.

Тази нощ не заспа. Чу, че муезинът зове богомолците за молитвата призори, но не се надигна от постелята. Бави се, бави се и излезе от стаята чак като се съмна. Ако нямаше урок по литература „под стряхата“ на Аббасидите, щеше да стои в стаята до вечерта.

В началото следеше урока по литература разсеяно, но шейхът му зададе някакъв въпрос и той се запъна. Преподавателят му се подигра, като го попита какво прави с двете кошници на главата си — имаше предвид ушите му. Оттогава младежът слушаше уроците по литература както и по-рано — без да пропусне буква от думите на шейха. После изслуша урока по граматика, но предостави на преподавателя само едната „кошница“, дори не цялата.

Очакваше вечерните часове, по-скоро да дойде лекцията на Ахмад Заки бек за древната египетска култура. Слушаше и немееше от възторг. Чу неща, които никога не му бяха идвали наум, изобщо не си представяше, че може да съществуват, че хората въобще могат да говорят за тях.

Лекцията на третия лен разпали любопитството му още по-силно. Щеше да я изнесе един италиански професор на арабски език. Италианецът щеше да говори пред египтяни по въпроси на науката, при това на техния, арабски език, за неща, за които младежът и неговите връстници от ал Азхар не бяха чували дотогава. Слушаха го, но не го разбраха; ушите им не го приемаха, душите им не го приемаха, вкусът им — също. Темата на лекцията беше много странна — „Географска и историческа литература“.

Какво е това? Как така географска и историческа? Студентите отидоха на лекцията, но не разбраха нищо просто защото не чуха нищо.

Професор Игнатиус Джуиди, известен италиански изтоковед, говореше с толкова слаб и тих глас, че не го чуваха дори седналите непосредствено до него. А студентите бяха много. От шума гласът му се губеше още повече. Лекцията му пропадна съвсем безполезно. Професорът се изтощи да говори, а студентите — да се напрягат, за да го чуват. Принудиха се да подберат няколко души с високи гласове и ясно произношение, които да повтарят казаното от професора, тъй както се прави с имама по време на молитва.

Не бяха минали и три дни от откриването на Университета и животът на младежа се промени внезапно и изцяло.