Таха Хусейн
Дните (54)

14
История на любовта

Животът му в Париж беше сладък и горчив, лесен и труден. Не знаеше какво е охолство и покой, но изпита душевна наслада и вътрешно доволство, непознати дотогава и незабравими след това. Материалният му живот беше тежък, но го понасяше храбро, примирено и великодушно. Издръжката му не надхвърляше триста франка. На всяко първо или второ число от месеца плащаше две трети от нея за квартира и храна, а половината от останалото плащаше на една госпожа, която го придружаваше сутрин и вечер до Сорбоната за лекциите по история и му четеше книги, колкото аллаху бе угодно, когато бе лишен от нежния глас — беше му определил няколко часа на ден, за да му чете шедьоври на френската литература. От стипендията му оставаше нещичко да посрещне всекидневните си нужди. Въпросът с облеклото беше в ръцете на аллаха, защото издръжката не достигаше.

Първата година в Париж излизаше от къщи само за да иде до Сорбоната. Беше като затворник. Не си спомня да е отивал до някое от предградията в почивните дни, където другарите му прекарваха неделите; не си спомня да е отишъл до някое кафене в Латинския квартал, където сериозните му колеги се събираха понякога. Повечето египетски студенти посещаваха кафенетата много по-често от университета. Като се заседеше у дома в неделя, не се показваше и цял ден оставаше сам в стаята, освен ако не дойдеше нежният глас да прекара няколко часа с него.

Чуваше да се говори за театри, за концерти и увеселителни заведения. Често му се искаше да иде на театър, за да чуе някоя пиеса, но си отказваше това малко удоволствие. Как можеше да си го позволи! Не беше в състояние да отиде никъде сам или да покани някого да го придружи. Не искаше да затруднява никого, нито искаше да вкарва в разходи придружителя си. През деня мислите за Абу ал Аля го оставяха само в моменти, когато слушаше лекции или четеца. Винаги си спомняше думите му в една от последните му книги, че е човек, който се оправя чрез другите. Той също беше човек, който се оправя винаги чрез другите. Затова понасяше от хората онова, което му позволяваше да се оправи — всякакви трудности и мъки, без да отхвърля нищо. Беше принуден да понася, поставен пред избора: или да приеме наложеното му от другите, които му помагат по негово желание, или да го отхвърли и да се обрече на абсолютно безсилие и животът му в Париж, а и не само в Париж, да пропадне. Как например щеше да ходи до Сорбоната да слуша лекции, ако не бяха грижите на тази госпожа, без чиято помощ не можеше? Понякога тя беше дружелюбна, но понякога — груба. Често го придружаваше от къщи до университета, без да каже дума, без да чуе гласа ѝ. Подаваше му ръка и вървеше мълчалива сякаш влачеше безсловесен бездиханен багаж. Настаняваше го на някоя банка в аудиторията и го чакаше, докато професорът свърши лекцията. Идваше, вдигаше го от мястото му и тръгваха към къщи. Въвеждаше го в стаята му и затваряше вратата зад себе си с краткото изречение:

— Довиждане до утре в еди-колко си часа.

Щом си намери заместница, тя се отказа от задълженията си. Втората беше бъбрица, която го измъчваше с непрестанните си приказки повече, отколкото първата с дотегливото си мълчание.

Макар и безпомощен, младежът посещаваше университета. Тъй като беше напълно сляп, докосваше се само до най-необходимите неща; срамуваше се от всичко — не обичаше да предизвиква смеха на другите, не обичаше да го съжаляват или окайват. Настанявайки се в къщата, условието му беше да не се храни със семейството, а да му сервират в стаята. Донасяха му храната и го оставяха сам. Ядеше това, което може, а не което иска. Понякога го правеше добре, друг път се объркваше. Често му поднасяха храна, с която не можеше да се справи. Оставяше я със съжаление, а стомахът го болеше от глад.

Месеци наред продължи така, но аллах се смили и му прати едно създание, което му приготвяше храната и го научи как да се храни.

Младежът си купи европейски дрехи. Бързо свикна да ги съблича и облича. Дълги години го мъчи само тази глупава вратовръзка, която хората увиват около врата си и са толкова внимателни при връзване на възела. Нашият човек не биде осенен от аллаха със знание относно тази част на облеклото. Докато живееха заедно в Монпелие, брат му връзваше вратовръзката. Когато се разделиха, не знаеше какво да прави, но Педагогическия го избави от недоумението. Купи му готово вързани вратовръзки. Лесно ги надяваше и лесно събираше двата края. Готовият възел му спестяваше бремето да ги оправя придирчиво, но му беше невъзможно да мисли дали изобщо подхождат на дрехите му. Вероятно вземаше една и съща вратовръзка и я носеше всеки ден, седмици наред. Някои от приятелите му забелязаха, че не подхожда на сакото му, и Педагогическия му предложи да я смени. Когато биваше при него, избираше една такава подходяща „глупост“ за облеклото му, но предназначението ѝ нашият човек тъй и не проумя.

Така живя първата година, дори повече от година — объркан в заплетения, самотен материален живот. Често изпитваше някаква болка, но тя преминаваше бързо, не се задържаше, а и той не се замисляше много. Намираше утешение в лекциите, в усещането, че има полза от тях, че напредва; в чувството, че вече безпрепятствено разбира френски, че чете книги по история, по литература, по философия, без усилия и без затруднения. Беше им се посветил изцяло и трудното започна да става лесно, а неясното се изясняваше.

Не по-малко заплетен и объркан беше и духовният му живот. Започна да посещава лекциите по история и литература в Сорбоната, но почувствува, че не е подготвен за тях: нито ги разбираше, нито ги възприемаше както трябва. Дългото му обучение в ал Азхар и Египетския университет не го бяха подготвили за тези лекции. Мечтите му бяха амбициозни, следователно трябваше да намери пътя към тях, преди всичко да се подготви да разбира лекциите, изнасяни в университета. Един от начините бе да изчете във възможно най-кратък срок това, на което френските ученици бяха посветили дълги години. Значи, трябваше да бъде гимназист у дома и студент в Сорбоната.

Веднага прегледа програмата на френските гимназии и установи от какво има нужда. Намисли да изучава история, география, философия и предназначения за гимназиите кратък курс по стара и съвременна европейска литература. Пристъпи с решителност, която не знаеше какво значи колебание и отпускане. За кратко време успя да овладее онова, което знае един гимназист, който иска да получи диплома, сигурен, че изпитната комисия няма да му я откаже, засрамвайки го с думи и съжаления.

Оправи се с лекциите в Сорбоната — започна да ги разбира и възприема като френските си колеги. Избра си един гимназиален учител да го обучава системно по френски: не му беше достатъчно да разбира и да го разбират. Трябваше да усъвършенствува знанията си относно същността и тънкостта на езика, да се научи да пише тъй, че да не изпитва неудобство от онзи, който го чете.

Предположи, че професорите от Сорбоната ще му възложат писмена работа, както възлагаха на другите студенти. Следователно трябваше да е готов да диктува, и то така, че да не се излага на подигравки и присмех. Как се подиграваха професорите на студентите, чиито писмени работи бяха небрежни в някои отношения. Професорите избираха най-слабите и им правеха мъчително-остър критичен анализ, принуждавайки студентите да проявяват старание в писането. Подигравките към небрежните студенти не само разсмиваха колегите им, но понякога изваждаха немарливите от равновесие.

Не желаеше да се излага на такива подигравки, ала един ден се изложи на възможно най-язвителната. Професорът по история на Френската революция му възложи тема както и на колегите му: „Партиите във Франция след падането на Наполеон“. Зае се с темата и проучи, доколкото можа, цялата литература, препоръчана от професора, и според възможностите си я обмисли. Написа каквото можа и в уречения срок я представи на професора. Дойде денят на разискванията и професорът подложи на язвително, ехидно и остро порицание работата на няколко студенти. Споменавайки името на младежа, се ограничи само с едно горчиво изречение, което нашият човек няма да забрави: „Повърхностна, не заслужава да бъде обсъдена.“ Думите го жегнаха и целия ден до късно вечерта го терзаха. Разбра, че още не е подготвен както трябва, за да бъде студент в Сорбоната, и упорито се зае с изучаването на френския. То му струваше толкова мъчителни усилия и безкрайни трудности, както може би никои други уроци. Докато не усвои инструмента — френския език, — избягваше да пише теми.

Докато понасяше тежестта на трудния материален и духовен живот и според възможностите си водеше борба, наплашен от отчаянието, което понякога го обхващаше, измъчваше и изтощаваше, пред него се отвори вратата на надеждата — никога не бе допускал, че ще му се случи. Внезапна болест сполетя тази, която му говореше с нежния глас — единствената радост в неговия изнурителен, мрачен живот. Ходеше да я посещава. Заседяваше се с нея и ѝ говореше, но веднъж, без сам да разбере как, разговорът се завъртя и той се чу да изрича нещо, което преди тя да не хареса, той вече мразеше: каза ѝ, че я обича.

После чу да му отговаря, че тя не го обича.

— Има ли нещо лошо в това? — попита той.

Не искаше нито отклик, нито отговор на любовта си. Той просто я обичаше.

Тя не му отговори и промени темата. След час се разделиха, но у него се загнезди мисълта, че от този ден животът му ще се движи по ново русло.

Ясно беше, че отдавна се бе привързал към нежния глас и към тази, която говореше с него. Как се изплаши, когато го принудиха да се върне в Египет; как се радваше на получените писма! Просто не можеше да обуздае желанието си да дойде във Франция, за да чуе този глас. Не беше на себе си, когато намери двете писма в Неапол. Как настояваше Педагогическия да му ги чете — веднъж и още веднъж, и още веднъж, докато го отегчи. Как жадуваше да чуе този глас в Париж. Как се устремяваше към този дом, където по всяко време на деня отекваше гласът, където срещаше тази, която го притежаваше, винаги щом поискаше да я срещне, и то без усилия, без хитруване, без чакане. Колко беше щастлив да живее в този дом близо до създанието, което сутрин на път за Сорбоната и вечер, когато всички се приберат у дома, го поздравяваше и му четеше произведения от френската литература, колкото аллаху бе угодно.

Любовта му се срамуваше дори от самия него, той ѝ се противопоставяше, криеше чувствата си възможно най-дълбоко, не желаеше даже сам да мисли за тях. Беше сигурен, че нито той е създаден за подобни чувства, нито те — за него… За любов ли е той? За него ли е любовта?

Беше му писано да живее като ония, които стоят над това, посветили живота си от много векове насам само на знанието, скрити в някоя килия, знания, които имат смисъл единствено за тях, лишаващи се от всички сладости на живота, които аллах е дал на хората.

Обладан от чувствата си, младежът се отчайваше от последствията им, но същевременно се наслаждаваше на възможността да слуша гласа и да беседва със създанието, което говори с този глас, убеден, че за него това е пределът на блаженството — той не желаеше нищо повече. Сърдеше се на живота и на обстоятелствата, защото му пречеха да постигне това повече.

Внезапното заболяване на неговата приятелка, нежният омаломощен и изтощен от болестта глас, състраданието към болката и усилията — въпреки че самият той беше принуден да понася болката и тежестите на усилието — го обсеби и изпълни сърцето му, накара го да забрави своята сдържаност и стеснителност и на езика му дойдоха онези думи, които намрази. Няма нищо странно, че като чу отговора на отчаянието си и на безнадеждните си думи, не изпита нито тъга, нито мъка, не усети ни страдание, ни болка. Не беше очаквал нищо друго освен отчаяние и безнадеждност, беше подготвен за тях и благодарение на наученото и постигнатото се издигна над тях.

В онзи ден той се раздели със своята приятелка едновременно доволен и ядосан от душата си.

Беше доволен, защото изрече онова, което трябваше да изрече.

Беше ядосан, защото го изложи на толкова ужасни думи, изложи го на съжалението, съчувствието и неодобрението на девойката към него. Кой знае? Може би душата му искаше да ги раздели напълно, да постави между тях преграда, да сложи край на приятните поводи да се срещат, да се наслаждава с мисъл и чувство на френската литература, която четяха заедно.

Кой знае? Може би изпуснатите неволно думи ще го върнат към потискащата тъма, от която си мислеше, че вече се е изплъзнал; може би ще го принудят рано или късно да напусне този дом и да потърси друг, където няма да чува този глас, няма да среща това същество, няма да намери добронамереност и блаженство, а ще се сблъска със съвсем други чувства — горчиво недоволство, мъчителна тъга и болка, разстройваща живота му.

Дни наред нашият човек живя, люшкан между гнева и удовлетворението, почти неспособен да чете или учи, почти неспособен да усеща вкуса на живота.

Но когато болестта отмина и той отново срещна приятелката си, тя беше същата, каквато я знаеше, не се беше променила. Пристъпваше към него без колебание, не забеляза да го отбягва или да проявява неприязън. При среща тя се държеше по обичайния си начин — дружелюбно и със симпатия; пак му четеше както и досега, разяснявайки му онова, в което среща затруднение, както и по-рано. Така си възвърна малко сигурността, а по-късно сложи в ред и мислите си. Дните минаваха, а тези дълбоко скрити чувства, проявили се внезапно в оня час, които го накараха да се засрами и после се загнездиха дълбоко в душата му, се проявиха отново, но овладяно, колебливо, сдържано, без да се изразят в думи пред девойката, без да го накарат да проговори за тях, когато я срещаше, скриха се дълбоко в съзнанието му.

Но когато с настъпването на нощта нашият човек оставаше сам и се готвеше да посрещне съня, тези чувства излизаха от укритието си, гонеха съня му, държаха го буден до настъпването на утрото и чак тогава се оттегляха и той се отдаваше на кратка дрямка.

Последствията на безсъницата не закъсняха да се проявят. Обитателите на дома, а заедно с тях и създанието с нежния глас, ги забелязаха. Разпитваха го, но той извърташе отговора. Настояваха да го прегледа лекар, ала той отказваше и твърдеше, че всичко било наред.

Нещата продължиха така, но накрая бедата се случи. Един ден девойката го попита — четяха само двамата, — той се опита да смотолеви нещо, тя настоя и ето че ще не ще, ѝ каза всичко.

Изслуша го, после помълча малко и продължи да чете. Тръгвайки си, го попита дружелюбно:

— И тъй, какво искаш?

— Нищо не искам!

— Мислих върху това, което ми каза. Много мислих, но не съм решила още. Идва лятото и ще се разделим. Почакай, докато трае раздялата ни. Ще си пишем. Нали и друг път сме го правили? Поканата ми да прекараш с нас края на лятото ще бъде отговорът ми. Ако до края на лятото не получиш такава покана, значи, между нас остава само едно приятелство, нищо повече.

Нищо друго не беше ощастливявало младежа тъй много, както този разговор. Беше на върха на щастието. Замълча и не каза нищо.

Лятото дойде. Разделиха се. Тя замина на село, на Юг… Той остана в Париж. Пишеха си. Преди да замине, тя се погрижи една приятелка да му чете и пише писмата, тъй че никой негов колега да не узнае за тях.

Раздялата трая месец… В края на месеца пристигна очакваната покана да прекара остатъка от лятото с нея и семейството ѝ. Мечтата му се сбъдна или почти се сбъдваше. Съобщи на египетските си колеги, че напуска Париж, за да прекара лятото с това семейство. Опитаха се да го спрат, защото се бояха за него.

Но той настояваше на своето и една вечер Педагогическия го придружи, за да го настани във влака и да го повери на някой от пътниците. Сбогувайки се набързо, си тръгна. Нашият човек прекара във влака цяла нощ, без да я усети. Мислеше само за срещата сутринта, когато влакът ще пристигне на желаната гара. Ето — нежният глас го подканя дружелюбно, мило и гальовно. Чувствува, че от този ден става нов човек.