VII
Наварен
От незапомнени времена познавах госпожа Ларок, която живееше в малко жилище в дъното на нашия двор. Тя беше стара дама, родом от Нормандия, вдовица на капитан от императорската гвардия. Зъбите й бяха изпадали, устните — хлътнали, но бузите й бяха все още закръглени и румени като ябълките от нейния край. Нямах никаква представа за превратностите на природата и за преходността на събитията, затова ми се струваше, че тя съществува от сътворението на света и старостта й е вечна. От стаята на мама се виждаше прозорецът на госпожа Ларок с латинки на перваза, зад него папагалът й се люлееше на халката си, пеейки игриви и патриотични куплети. Донесли го от Америка през 1827 година и го нарекли Наварен в чест на морската победа, удържана над турците от френската и английската флота — победа, вестта за която пристигнала в Париж в същия ден, когато донесли там папагала. Предполагаха, че Наварен не е бил в първа младост при пристигането си в Европа. Госпожа Ларок много се грижеше за него, всяка сутрин го слагаше на прозореца, за да може старият папагал да се полюбува на оживлението в двора. Наистина не ми е ясно какво удоволствие изпитваше този американец да гледа как Огюст мие колата на господин Белаге или как дядо Александър скубе тревата, поникнала между плочите. Всъщност той явно никак не тъгуваше поради дългото си изгнание. Не твърдя, че отгатвах мислите му, но папагалът очевидно беше много доволен от силата си, защото действително беше силна птица. Щом докопаше със сивите си крачета парче дърво, веднага го счупваше с човката си.
Винаги съм обичал животните, но по това време изпитвах към тях благоговение и свещен страх. Предусещах, че са по-умни от мен и че притежават по-силен усет за природата. Струваше ми се, че пуделът Зербино разгадава по-добре непонятните за мен неща, а на нашия ангорски котарак Султан Махмуд, който разбираше езика на птиците, приписвах тайнствени наклонности и дарба да предвижда бъдещето. Веднъж мама ме заведе в Лувъра и ми показа в египетските зали домашни животни, увързани в платнени ленти, напоени с благовония.
— Египтяните — обясни ми мама — боготворели животните и когато те умирали, ги балсамирали.
Не зная какво са мислели древните египтяни за ибисите и за котките, не зная дали животните са били първите богове на човека, както твърдят днес, но аз бях готов да припиша на Султан Махмуд и на пудела Зербино свръхестествено могъщество. Най-чудното беше, че те ми се явяваха насън и разговаряха с мен. Една нощ ми се присъни Зербино — той риеше с лапи земята и изкопа луковица на зюмбюл.
— Такива са малките деца преди да се родят — каза ми той. — Стоят под земята и после разцъфват като цветя.
Както става ясно, аз обичах животните, възхищавах се от тяхната мъдрост и тревожно ги разпитвах през деня, а те идваха през нощта да ми обясняват природните загадки. Към птиците също изпитвах приятелство и обожание: можех да обикна Наварен като баща, да обградя този стар индиански вожд с уважение и внимание, можех да стана негов примерен ученик, ако ми го беше позволил. Но той не ми позволяваше дори да го съзерцавам. Щом се приближех, започваше нетърпеливо да се люшка на халката си, перушината по шията му настръхваше, гледаше ме с пламтящи очи, раззинваше застрашително човка и показваше черен, голям колкото бобче език. Много ми се искаше да узная причината за тази враждебност. Госпожа Ларок смяташе, че тя се е породила още по времето, когато веднъж ме занесли до него — тогава съм бил съвсем малък и не съм можел да ходя, а аз съм протегнал ръце и съм се опитал да избода с пръстчетата си пламтящите му като рубини очи, като страшно съм се разпищял, че не мога да ги взема. Тя си обичаше папагала и се мъчеше да го извини. Но как да се повярва на подобно дълбоко и упорито злопаметство?
Все едно каква беше причината за враждебността на Наварен — тя ми се струваше несправедлива и жестока. Понеже исках да спечеля благоволението на това страшно и могъщо същество, намислих да го умилостивя с подаръци и ми хрумна, че сигурно ще му хареса, ако му дам захар. Въпреки забраната на мама отворих бюфета в трапезарията и избрах от захарницата голяма хубава бучка захар. Трябва да обясня, че по това време захарта не беше нарязана на равни бучки, домакините я купуваха на големи парчета и я трошаха; у нас старата Мелани я разбиваше на неравни парчета с чук и с един нащърбен нож без дръжка, а наоколо хвърчаха късчета — също както геолозите разкъртват скалите, за да вземат образци от минералите. Освен това захарта тогава беше много скъпа. Изпълнен с най-добри намерения, пъхнах подаръка в джоба на престилката си и отидох у госпожа Ларок; Наварен беше на прозореца. Той лющеше лениво зрънца конопено семе. Сметнах момента за благоприятен и подадох захарта на стария индиански вожд, но той не прие подаръка ми. Загледа ме дълго и мълчаливо, без да се обръща, после внезапно се стрелна и ме клъвна по пръста. Потече ми кръв.
Госпожа Ларок много пъти ми е разказвала, че като съм видял кръвта, съм надал страшни писъци, облял съм се в сълзи и съм попитал дали ще умра. Не ми се щеше да вярвам на приказките й, но в тях сигурно имаше нещо вярно. Тя ме успокоила и превързала пръста ми.
Отидох си възмутен, със сърце, изпълнено с гняв и злоба. От този ден между мен и Наварен започна война на живот и смърт. При всяка среща аз го дразнех, а той изпадаше в ярост: удовлетворение, от което никога не ме лишаваше. Ту го гъделичках по врата със сламка, ту му хвърлях топчета от хляб, а той, раззинал човка, с пресипнал глас ми крещеше неразбираеми заплахи. Госпожа Ларок все плетеше някаква вълнена фуста и ме поглеждаше над очилата, заплашвайки ме с дървената кука.
— Пиер — казваше тя, — остави папагала на мира. Нали помниш какво ти направи. Да знаеш, че ще ти се случи нещо още по-лошо, ако продължаваш така.
Пет пари не давах за тези мъдри предупреждения и стана тъй, че се разкаях. Един ден, като бърниках в паничката му и нахално разпръсвах царевичните зърна, старият папагал скочи върху мен, впи краката си в косата ми и изподраска главата ми с острите си нокти. Щом малкият Ганимед[1] се е изплашил, когато орелът-похитител го сграбчил ласкаво с кадифени нокти, как аз да не умра от страх, когато Наварен ме вкопчи с железните си нокти. Разпищях се тъй, че виковете ми се разнесоха чак до бреговете на Сена. Госпожа Ларок остави вечната си плетка, грабна американеца и го понесе на рамо към халката му. Издул гордо шия, показвайки ми ноктите си, по които висяха косми от косата ми, той ми хвърли тържествуващ поглед с пламтящите си очи. Поражението ми беше пълно, унижението — дълбоко.
Скоро след тази случка бях влязъл в кухнята, където ме привличаха хиляди съблазнителни неща; заварих старата Мелани, която режеше магданоз върху една дъска. Силният мирис на тази подправка подразни ноздрите ми и аз заразпитвах бавачката си какво е това. Мелани ми разказа надълго и нашироко, че магданозът се слага в яхниите и служи за подправка на печеното, тя ми обясни още, че той е смъртоносна отрова за папагалите. Като чух това, грабнах едно стръкче магданоз, спасило се от ножа на Мелани, и го отнесох във всекидневната с розите, където останах безмълвен и унесен в самотни размишления. След дълъг разговор със себе си излязох на двора и отидох у госпожа Ларок. Там показах отровната трева на Наварен и му заявих:
— Погледни, това е магданоз. Само да смеся тези къдрави зелени листенца с конопените семенца, и ти ще умреш, а аз ще бъда отмъстен. Но аз ще ти отмъстя по друг начин. Ще си отмъстя, като те оставя да живееш.
И след тия думи захвърлих смъртоносното стръкче през прозореца.
От този ден престанах да тормозя Наварен. Не желаех да помрачавам великодушието си. Станахме приятели.
