Анатол Франс
Малкият Пиер (24)

XXIV
Мелани

По това време изживях тежка скръб. Мелани старееше. Дотогава разглеждах възрастта на хората само като забавление. Старостта ми харесваше, защото в нея имаше нещо живописно, понякога чудновато, понякога смешно — сега трябваше да узная, че тя е тягостна и тъжна. Мелани старееше, кошницата й тежеше и когато се връщаше от пазара, дишането й се чуваше от първото стъпало чак до горе. Зрението й, по-помътняло дори от стъклата на очилата й, отслабваше, понеже очите й бяха слаби, тя правеше най-различни грешки, които отначало ме разсмиваха, но постепенно започнаха да ме смущават, защото ставаха все повече, все по-големи. Тя вземаше восъка за лъскане на паркета за парче хляб, а мръсния парцал — за току-що оскубано пиле. Веднъж, смятайки, че сяда на столчето си, седна на кукления ми театър, подарък от кръстника ми, счупи го с голям трясък и в ужасната си уплаха дори не ми се извини. Паметта започна да й изневерява, объркваше времената, говореше като за току-що станали събития за селския бал в чест на коронясването на Императора, когато танцувала с кмета на селото, за целувката, която въпреки риска отказала да даде на един казак, настанен в чифлика по време на нашествието. Повтаряше често едни и същи случки и все споменаваше за големия студ на 15 декември 1840 година, когато докарали Императора в Париж. На ковчега били поставени шапката и сабята му. Тя ги беше видяла, но въпреки това не вярваше, че е умрял. В главата й вечно беше някаква каша. Като излезеше от кухнята, се страхуваше, че е забравила да затвори чешмите и страхът й от наводнение тровеше нашите разходки, които някога бяха толкова весели и спокойни.

Състоянието на старата ми бавачка ме учудваше, но не ме тревожеше, защото не разбирах, че може да се влоши. Една вечер обаче чух мама и татко да разговарят тихо.

— Мелани отпада с всеки изминат ден, мили — казваше мама.

— Гасне като лампа без масло.

— Дали е разумно да пускаме Пиеро на разходка с нея?

— Не се безпокой, скъпа Антоанет. Тя обича толкова много детето, че ще намери в старото си сърце и сила, и разум да го закриля.

Тези думи отвориха очите ми, разбрах всичко и заплаках. Мисълта, че животът тече и пресъхва като вода, за пръв път проникна в съзнанието ми.

От този момент се вкопчих с гореща обич в жилестите разкривени ръце на моята бавачка Мелани, целувах я, но вече я бях изгубил.

През лятото, което беше чудно хубаво, Мелани закрепна и паметта й се възвърна, тя просто цъфтеше край своята печка, сред своите тенджери и аз пак започнах да я дразня. Тя ходеше както преди всеки ден на пазар и се връщаше, без много да се задъхва и без кошницата да й тежи като камък. Но щом заваляха дъждовете, започна да се оплаква от замайване. „Също като пияна съм“ — казваше тя. Една сутрин, когато беше излязла както обикновено, някой позвъни на вратата. Господин Менаж я намерил припаднала долу на стълбата и я беше донесъл на ръце. Тя скоро дойде в съзнание и татко каза, че този път е спасена. Разглеждах господин Менаж неприкрито и любопитно, което не подобаваше на възрастта ми, тъй като повече ме биваше да опознавам живота, отколкото да се владея пред хора. Господин Менаж наистина имаше червена, разделена на две брада, мека шапка а ла Рубенс и хусарски панталони. Но съвсем не приличаше на човек, който пие горящ пунш в човешки череп. Той настани Мелани на едно канапе, придържайки главата й като същински милостив самарянин. Изглеждаше умен и кротък. Малко уморените му красиви очи, печални и ласкави, гледаха дружелюбно на всичко и дори ми се стори, че ги озари усмивка, когато се спряха на красивите коси на мама. Той ме разгледа с благосклонността, която можеше да му вдъхне едно лишено от хубост дете, и посъветва родителите ми да не ме възпират да се развивам свободно според законите на природата — извор на всяка енергия.

Горещо благодарихме на господин Менаж за услугата. Мама се трогна, че той се е сетил да донесе дори кошницата. Само Мелани не прояви признателност към художника за помощта му. Нали някога я беше обидил ужасно, като бе нарисувал как Амур чука на вратата й, за да получи гостоприемство. Тя никога не можа да му прости това безсрамие — чувството за чест у добродетелните жени е страшно силно.

Както предрече лекарят, нашата стара прислужница се надигна, но, изглежда, беше крайно време тя да ни напусне.

Криеха това от мен. Шушукаха си, подтискаха въздишките си, триеха сълзите си, опаковаха разни вещи. Говореха със заобикалки за племенницата на Мелани, омъжена на село за някакъв Дьонизо, чифликчия в Жуи-ан-Жоза.

Една сутрин тази племенница се яви у нас смирена и страшна. Тя беше висока жена, черна и суха, с малко на брой, но огромни зъби. Идваше да прибере леля си Мелани и да я заведе в Жуи под своя покрив. Почувствувах, че всяка съпротива е излишна и избухнах в плач. Прегърнахме се, мама ме утеши, като ми обеща, че скоро ще ме заведе в Жуи. Моята стара Мелани беше ни жива, ни мъртва, но нещо недоловимо и дълбоко в нея страшно ме порази. Видях как, като развързваше връзките на своята престилка, тя сякаш развързваше връзките, които я свързваха с градския живот и отсега нататък ставаше съвсем друга личност — селянка, с която нямах нищо общо. Разбрах, че съм загубил безвъзвратно моята бавачка Мелани.

Изпратих я до каруцата, която щеше да я отведе в дома на нейната племенница. Камшикът докосна ушите на кобилата. Те потеглиха. Гледах как се отдалечава нейното бяло и заоблено като буца сирене селско боне. Така преживях първата си скръб. Още пари в сърцето ми.

Загубвайки Мелани, аз загубвах много повече, отколкото си представях: губех прелестта и радостта на ранното си детство. Мама много ценеше Мелани и беше достатъчно великодушна да не ревнува старата ми бавачка за обичта ми към нея, която не беше толкова силна и толкова възвишена, колкото любовта ми към мама, всъщност беше може би по-нежна и по-задушевна.

Мелани имаше чисто сърце като моето и ние си бяхме съвсем близки двамата поради ограничените ни представи за живота. Мелани беше вече възрастна, когато съм се родил аз, и не беше весела, нямаше и за какво да е весела след тежкия живот, който беше водила, но сияйното й простодушие й заместваше младостта и веселието. Заедно с мама, а дори и повече от нея, Мелани ме научи да говоря. И не съжалявам за това, макар и неука, Мелани говореше хубаво.

Тя говореше хубаво, защото думите й убеждаваха и утешаваха. Когато паднех на пясъка и одрасках коленете или носа си, тя мълвеше думи, от които болката ми минаваше. Ако я поизлъжех или се покажех егоист пред нея, ако избухнех в гняв, тя намираше думи, които поправят, уталожват, умиротворяват сърцето. На нея дължа основата на моите нравствени убеждения и това, което съм добавил с времето, съвсем не е така устойчиво като тази стара основа.

От устата на моята стара бавачка научих хубавата френска реч. Тя говореше простонародно, по селски: Казваше „тенжера“, вместо „тенджера“, „колидор“, вместо „коридор“, „дулап“, вместо „долап“^[1]. Като изключим някои и други думи, би могла да предава уроци по красноречие на не един учител и академик. От нейната уста се лееше плавната и непринудена реч на нашите прадеди. Тя не можеше да чете и произнасяше думите, както ги беше чула в детинството си, а хората около нея са били неуки и са черпели речта от нейните чисти извори. Затова Мелани говореше естествено и правилно. Без да се затруднява, тя намираше изрази, цветисти и сочни като плодовете от нашите градини, от устата й бликаха забавни поговорки, мъдри пословици, простонародни селски образни сравнения.