Анатол Франс
Малкият Пиер (23)

XXIII
Бара

— Не ми харесва — заявяваше мама, след като разказваше този случай от безпътния му живот, — че Хиацинт така хитро си е присвоил чужди права и се е престорил на жертва.

— Да, но той е бил изложен на голяма опасност — възразяваше кръстникът ми. — Само да бяха открили неговата хитрост, народният възторг веднага е щял да се превърне в ярост и същите хора, които са му отдавали почест, щяха да го охулят, а разните вещици, които са му давали да пие, щяха да го разкъсат. Въоръжената тълпа е способна на всякакви насилия. Но трябва да се признае, че през тия Три славни дни парижаните се държаха много добре и не злоупотребиха с победата си. Богаташите и учените се биха редом с работниците. Студентите също твърде много допринесоха за успеха. Повечето от тях се прославиха с героичните си и човечни постъпки.

Един от тези младежи, застанал начело на граждански отред, проникнал в двореца и принудил кралската стража да се предаде. Войниците вдигнали прикладите във въздуха, но старият капитан, който ги командувал, се спуснал яростно към студента със сабя в ръка. Когато тя докосвала вече гърдите му, той я отблъснал, сграбчил я, а после я подал на офицера и му казал: „Господине, вземете си сабята, която сте носили с чест на бойното поле, но не бива да си служите с нея срещу народа!“. Изпълнен с възторг и благодарност, капитанът се развълнувал, откачил от мундира си кръста на „Почетния легион“ и го подал на младия си противник, като му казал: „Един ден родината сигурно ще ви възнагради с това отличие. Позволете ми сега аз да ви го дам символично“. Чувството за чест и любов към родината сближаваше бойците в тази гражданска война.

Кръстникът ми още не беше довършил разказа си, когато господин Марк Рибер също започна да разправя:

— На 28 юли, когато на площада пред общината парижките отреди се огъваха под нестихващия огън, някакъв младеж, понесъл трицветното знаме, забодено на върха на едно копие, притича на десет крачки от кралската гвардия и извика: „Граждани, вижте колко е сладко да се умре за свободата!“. И падна пронизан от куршуми.

Покъртена от тези подвизи, мама попита как е възможно толкова благородни прояви да останат неизвестни и да не се разчуят до ден днешен.

Кръстникът ми изреди няколко причини за това.

— Войните по време на монархията, на Революцията и на Империята наситиха с героични подвизи историята на Франция, така че в нея не остана място за нови. Освен това славата на юлските победители беше заглушена от нищожните им успехи, те станаха причина да възтържествува един посредствен строй и кралската власт — резултат на тяхната преданост, не обичаше да напомня за произхода си. В края на краищата и героите си имат своя съдба.

— Може и така да е — каза мама, — но е жалко споменът за такива славни подвизи да изчезне.

При тези думи старият господин Дюбоа, който през целия разговор въртеше в ръце табакерата си, обърна към мама спокойното си едро лице.

— Не бързайте да обвинявате съдбата в несправедливост, госпожа Нозиер. Всички тези прекрасни подвизи, всички големи думи са само празни приказки и басни. След като не може точно да се повтори какво е казано и направено в присъствието на една внимателна и спокойна аудитория, как е възможно, драга госпожо, да се запомнят жестовете и думите в суматохата на битките? Не е важно, господа, дали вашите две истории са измислени и не почиват на истината, по-важно е, че в тях няма непосредственост и изкуство, няма онази проста красота, която единствена преминава през вековете. Ето защо трябва да оставим всичко това да гние в алманасите. Историческата истина няма нищо общо със славните героични примери, които се разнасят през столетията от уста на уста — те принадлежат единствено на изкуството и на поезията. Не знам дали е истина, че младият Бара, на когото шуаните обещали да пощадят живота, ако извика: „Да живее кралят!“ е извикал: „Да живее Републиката!“ и е паднал пронизан от двадесет щика. Не знам и никога няма да го узная. Но с положителност знам, че образът на това дете, дарило на свободата своя още неразцъфнал живот, разпалва сърцата, изпълва със сълзи очите и никой не може да си представи по-съвършен символ на себеотрицание. Знам също, и то най-добре, че когато скулпторът Давид ми показва в пленителната му чистота и голота това дете, отиващо към смъртта спокойно като ранената амазонка във Ватикана, притиснало до сърцето си кокарда и палката на барабана, с която е биело за настъпление, чудото е извършено, младият герой е създаден, Бара живее, Бара е безсмъртен.