Анатол Франс
Малкият Пиер (34)

XXXIV
Ученик

Беше първият учебен ден. Тази година, след като бях посещавал известно време училището „Сен-Жозеф“, където превеждахме „Кратката свещена история“ под чуруликането на врабчетата, ме приеха в колежа.

Когато станах колежанин, почувствувах известно безпокойство от тази чест, боях се че ще ми бъде малко тежко. Нямах никакво желание да блесна по тези изпоцапани с мастило чинове, защото на десет години не бях никак честолюбив. Нямах кой знае каква надежда за това. В подготвителното училище се бях проявил най-вече с вечно удивеното си изражение, което, криво или право, не представлява белег на много ум, така че минавах по-скоро за глупавичък. Всъщност неправилна преценка. Бях толкова умен, колкото повечето от приятелите си, но по малко по-друг начин. Техният ум им служеше за обикновените неща в живота. Моят ум ми идваше в главата при редки и неочаквани случаи. Проявяваше се внезапно по време на далечните разходки или при четене на по-особени книги. Примирил се бях да не бъда блестящ ученик и се готвех още с постъпването си в колежа да открия как по-добре да се забавлявам в новия живот. Такъв беше моят характер, такава беше моята същност и аз никога не съм се променял. Винаги съм умеел да се развличам — в това се състои цялото ми житейско изкуство. Дете и юноша, младеж и старец, аз винаги съм живял колкото се може по-далеч от себе си, вън от печалната действителност. Още първия учебен ден изпитах горещо желание да се откъсна от заобикалящата ме обстановка, тъй като тя страшно не ми хареса. Колежът беше грозен, мръсен, миризлив, съучениците ми — груби, учителите — мрачни. Нашият учител ни гледаше без радост и без обич и явно не беше нито достатъчно изтънчен, нито достатъчно покварен, та поне привидно да прояви обич, каквато не изпитваше. Той не ни държа слово, а ни изгледа за миг, попита ни за имената и докато му ги казвахме, ги записваше в един голям дневник, отворен на катедрата му. Видя ми се стар и бездушен. Всъщност сигурно не беше толкова възрастен, колкото ми се видя. След като си записа имената ни, сякаш ги предъвква известно време мълчаливо, за да ги запомни. И мисля, че на бърза ръка ги запамети до едно. Опитът го беше научил, че един учител държи в ръце учениците си само когато е задържал в паметта си имената и лицата им.

— А сега — каза той, — ще ви продиктувам списъка на книгите, които трябва да си набавите колкото може по-скоро.

И ни изреди с бавен, монотонен глас заглавията на речници и помагала (не можеше ли да не ги казва толкова сухо пред такива малки деца?), басните на Федър, някаква аритметика, география, Selectae e profanis^[1] и не помня още какво. Накрая завърши списъка с неизвестните за мен, съвсем нови имена „Естер“ и „Атали“.

Веднага съзрях пред себе си обвити в прелестна мъгла две чаровни жени, облечени като по картинките — те се държаха през кръста и си шепнеха думи, които не чувах, но отгатвах, че са нежни и красиви. Катедрата и учителят, черната дъска и сивите стени изчезнаха. Двете жени вървяха бавно по тясна пътечка между изкласили жита, изпъстрени със синчец и макове, а имената им звучаха като мелодия в ушите ми: „Естер и Атали“.

Знаех вече, че Естер е по-голямата. Тя беше добра. По-малката, Атали, доколкото можех да я различа, имаше руси плитки. Живееха на село. Виждах малко селце, колиби, които димяха, овчар, танцуващи селяни, но всички подробности от тази картина бяха неясни, затова жадувах да узная нещо повече за приключенията на Естер и Атали. Учителят ме изтръгна от мечтите ми, като ме извика по име.

— Вие заспахте ли? Къде сте? На луната ли? Хайде, хайде! Съсредоточете се и пишете.

Учителят тъкмо ни задаваше домашните и уроците за другия ден: писмено домашно по латински и да научим наизуст една басня на Фенелон.

Когато се върнах в къщи, подадох на баща ми списъка на книгите, които трябваше да си набавим колкото може по-скоро. Той прегледа спокойно списъка и ми каза, че трябва да ги потърся в книжарницата на колежа.

— Така — каза ми той — ще си набавиш изданията на учителя и на повечето от съучениците ти: същия текст, същите забележки. Много по-удобно ще бъде.

И ми върна списъка.

— Ами „Естер и Атали“ откъде да ги взема? — запитах аз.

— Домакинът на училището ще ти ги даде заедно с другите книги.

Бях разочарован. Искаше ми се веднага да получа „Естер и Атали“. Очаквах с огромна радост тази книга. През всичкото време се въртях край масата, където баща ми седеше и пишеше.

— Татко, ами откъде да взема „Естер и Атали“?

— Я не се помайвай! Върви да пишеш и ме остави на мира.

Написах домашното си по латински без никакво удоволствие и го написах много лошо.

На вечерята мама ми зададе най-различни въпроси за учителите, за съучениците, за уроците.

Отговорих, че учителят ми е стар и мръсен, че се секне шумно и е винаги строг, а понякога и несправедлив. Колкото до съучениците си, някои прехвалих, а пък други подцених без мярка. Още не умеех да се възползувам от различните отсенки и не смеех да заявя, че всички хора и явления са еднакво посредствени.

— „Естер и Атали“ е хубава книга, нали?

— Разбира се, момчето ми, но това са две различни пиеси.

Приех тези думи с такова тъпо изражение, че милата ми майчица сметна за нужно да ми обясни по-точно за какво става дума.

— Това са две пиеси за театър, детето ми, две трагедии. „Естер“ е едната пиеса, „Атали“ — другата.

Тогава важно, спокойно и решително аз й възразих:

— Нищо подобно.

Мама се смая и ме запита как мога да възразявам така грубо, така безсмислено, така невъзпитано за нещо, което не зная.

Аз повтарях, че това не е вярно и че не са две пиеси. Че „Естер и Атали“ е една история, която аз знам, и че Естер е пастирка.

— Добре де — каза мама, — тази „Естер и Атали“ е сигурно нещо, което аз не знам. Ще ми покажеш книгата, от която си прочел тази приказка.

Помълчах мрачно, после повторих тъжно:

— Казвам ти, че „Естер и Атали“ не са две пиеси.

Мама се опита пак да ме убеди, но татко я помоли раздразнено да не спори с такова самомнително и тъпо дете.

— Той е глупчо и толкова — добави татко.

Мама въздъхна. Още виждам как се повдигаше и спадаше гърдата й под черната тафтяна блуза с яка, затворена от златна брошка във формата на завързана панделка с трепкащи пискюлчета накрая.

На другия ден в осем часа Жустин ме заведе до колежа. Имах известни причини за безпокойство. Домашното по латински не ме задоволяваше и беше написано така, че едва ли би могло да задоволи някого. От пръв поглед си личеше, че е направено небрежно и е пълно с грешки. Почеркът, в началото прилежен и хубав, бързо се изменяше и ставаше все по-едър, докато в последните редове съвсем се разкривяваше. Но аз таях тази своя грижа дълбоко в душата си, мъчех се да я удавя там. На десет години бях вече поумнял поне по една точка: бях открил, че не бива да съжаляваме за непоправимото, когато няма лек за болестта, както казва Малерб, и че да се разкайваме за една грешка, означава да прибавим към злото още едно зло. Трябва да прощаваме много на себе си, за да привикнем да прощаваме много и на другите. Простих си за домашната работа. Като минавах край бакалницата, видях захаросани плодове, които блестяха в кутията като скъпоценности в бяло кадифено калъфче. Черешите приличаха на рубини, ангеликата — на смарагди, сливите — на големи топази и понеже от всички сетива зрението ми даваше най-силните и най-дълбоки усещания, те страшно ми харесаха и много се натъжих, че средствата не ми позволяват да си купя една от тези кутии. Нямах достатъчно пари. Най-малките струваха по франк и двадесет и пет сантима. Съжалението няма власт над мен, но желанието цял живот е ръководило постъпките ми. Бих могъл да кажа, че моето съществуване е едно дълго желание. Обичам да желая, а от желанието най-обичам радостите и мъките му. Да желаеш горещо, това е почти да притежаваш. Какво говоря? Това значи да притежаваш, но без отвращение и без насита. И все пак, уверен ли съм напълно, че когато съм бил на десет години, съм прилагал тази философия на желанието и че разумът ми я е възприемал именно в тази форма? Не бих си сложил ръката в огъня, за да потвърдя. Не бих се заклел също така, че много по-късно огънят на желанието никога не ми е причинявал болка. И щях да бъда щастлив, ако вечно бях пожелавал само кутии със захаросани плодове.

С Жустин си живеехме като добри приятели. Аз бях ласкав, тя — рязка, обичах я, без да се чувствувам обичан, нещо, което, признавам си, не ми беше присъщо. Тази сутрин вървяхме с нея към колежа, като двамата държахме ремъка на чантата ми и го дърпахме силно на различни страни, така че можехме да паднем, но се държахме здраво. Както обикновено, аз си връщах на Жустин всичките неприятни приказки, които моите учители ми бяха казали през деня, та дори и обидите. Задавах й трудни въпроси, както на мен ми бяха задавали. Тя не можеше да ми отговори или ми отговаряше лошо и аз й казвах, както на мен ми казваха: „Вие сте цяло магаре. Ще получите лоша бележка. Как не ви е срам да бъдете толкова мързелив?“. Тази сутрин я запитах дали знае нещо за „Естер и Атали“.

— Мили господинчо — отговори ми тя, — Естер и Натали са имена.

— Жустин, този отговор заслужава наказание.

— Мили господарю, това са имена. Натали е името на млечната ми сестра.

— Възможно е, ама не си ли чела в книгата приказката за Естер и Атали. Не. Не си я чела. Добре тогава. Аз ще ти я разкажа.

И аз и я разказах.

— Естер била чифликчийка в Жуи-ан-Жоза. Един ден се разхождала из полето и там видяла едно момиченце, което било припаднало от умора край пътя. Тя го свестила, дала му хляб и мляко и го запитала как се казва.

Разказвах й моята приказка чак до вратата на колежа и бях сигурен, че това е истинска история и ще я намеря съвсем същата в книгата. Откъде ми беше влязло такова нещо в главата? Нямам представа. Но бях сигурен, че е така.

Този ден не беше особено забележителен. Моята домашна работа мина между другите и изчезна безславно, както повечето човешки постъпки, потъващи в мрака на забвението. На другия ден изпаднах във възторг от Бине. Бине беше дребен, слаб, с хлътнали очи, с голяма уста и с рязък глас. Носеше ботуши, ниски черни лачени ботуши с бели шевове. Той просто ме заслепи. Светът изчезна за мен. Виждах само Бине. Днес не мога да открия друго обяснение за моя възторг, освен ботушите му, които напомняха славното минало с много подвизи и красота. И ако кажете, че това е малко, никога няма да разберете нито дума от световната история. Нима гърците не са за нас гърците с красивите кнемиди^[2]? На другия ден, сряда, бяхме свободни. Домакинът на училището ни даде книгите в четвъртък. Накара ни да подпишем разписка, нещо, което повдигна самочувствието ни на граждани. Радостно помирисахме книгите си. Те миришеха на лепило и на хартия. Бяха съвсем нови. Написахме имената си на титулната страница. Някои от нас лепнаха по едно петно на корицата на граматиката или на речника и направо им се доплака. А всъщност на тези книги им предстоеше да получат повече мастилени петна от калните пръски през зимата по стъклата на бакалницата на ъгъла на улица Сен-Пер. Но първото петно винаги предизвиква отчаяние: другите се понасят по-леко. Но по-добре да спрем, защото тези разсъждения биха могли да ни отведат много по-далеч от граматиките и речниците. А веднага потърсих в пакета с книгите „Естер и Атали“. Но по волята на жестоката съдба точно това произведение липсваше: домакинът, от когото поисках книгата ми каза, че ще ми я даде навреме, нямало защо да се безпокоя. Едва след две седмици, на Задушница, получих „Естер и Атали“. Малко подвързано томче с гръбче от синьо платно и с надпис върху сивата корица „Расин — «Естер» и «Атали», трагедии със сюжет от Светото писание, издание за учащи се“. Това заглавие не предвещаваше нищо добро. Отворих книгата: беше дори по-лошо, отколкото се страхувах. „Естер“ и „Атали“ бяха написани в стихове. Всеки знае, че стиховете се разбират мъчно и са скучни. „Естер“ и „Атали“ бяха две различни пиеси, и то написани само в стихове. В дълги стихове. Мама беше до болка права. Значи, Естер не е била чифликчийка. Атали не е била малка просякиня и Естер не е срещнала Атали край пътя. Ами тогава аз съм сънувал! Прекрасен сън! Колко по-досадна и тъжна беше действителността в сравнение с моя сън! Затворих книгата и си обещах никога да не я отварям вече. Не удържах на думата си.

О, нежни и велики Расин! Най-добрият, най-любимият от поетите! Такава беше моята първа среща с теб. Днес ти си моята любов и моята радост, моята наслада и моето най-голямо удоволствие. Навлизайки постепенно в живота и опознавайки хората и явленията, се научих да те разбирам и да те обичам. Сравнен с теб, Корней е само изкусен декламатор, а не знам дали и самият Молиер е правдив колкото теб, о велики учителю, въплъщаваш в себе си истината и красотата! В дните на моята младост, покварен от уроците и от примерите на тези варвари романтици, не можах да разбера веднага, че ти си най-дълбокият и най-целомъдреният от трагическите автори, очите ми бяха твърде слаби, за да прозрат твоето величие. Не винаги съм говорил за теб с достатъчно възхищение, никога не съм казвал, че си създал най-правдивите образи, създавани някога от поет, никога не съм казвал, че си самият живот и самата природа. Ти единствен ни показа какво значи истинска жена. Какво представляват жените на Софокъл и на Шекспир наред с тези, които ти извика за живот? Кукли! Само твоите жени притежават чувства и този вътрешен огън, който наричаме душа. Само твоите жени обичат и желаят, другите приказват; не искам да умра, без да напиша няколко реда в подножието на твоя паметник, скъпи Жан Расин, в знак на моята обич и на моето преклонение. И ако нямам време да изпълня своя свещен дълг, нека тези небрежно нахвърляни, но искрени редове бъдат мой завет.

Но аз още не съм разказал как, като отказах да науча молитвата на Естер „Господарю мой и повелителю“ (а това са най-хубавите стихове, писани на френски език), моят учител от осми клас ме накара да напиша петдесет пъти фразата: „Не съм си научил урока“. Моят учител от осми клас беше пълен невежа. Така не се отмъщава за поруганата слава на поета. Днес аз знам Расин наизуст и винаги откривам в него нещо ново. А колкото се отнася до теб, стари Ришу (така се казваше моят учител от осми клас), аз ненавиждам твоята памет. Ти сквернеше стиховете на Расин с дебелите си черни устни. Ти нямаше никакъв усет за благозвучие. Заслужаваш участта на Марсий^[3]. И аз се гордея, че отказах да науча Естер, докато ти ми беше преподавател. Но вие, Мария Фавар, вие, Сара, вие, Барте, вие, Вебер^[4], бъдете благословени, че от вашите божествени уста се изливаха като нектар и амброзия стиховете на „Естер“, „Федра“ и „Ифигения“.