Анатол Франс
Малкият Пиер (11)

XI
Корпията^[1]

Още не бях навършил четири години и ето една сутрин мама ме вдигна от леглото, а милият ми татко, който беше облякъл униформата си от националната гвардия, ме целуна нежно. На високата му шапка имаше златно петле и червен пискюл. Навън тръбяха за сбор, конски копита кънтяха по паважа, от време на време долитаха песни, буйни възгласи, в далечината дрънкаха оръжия. Баща ми излезе от къщи. Мама застана до прозореца, вдигна муселинената завеса и заплака. Това беше революцията^[2].

От февруарските събития съм запазил малко спомени. По време на уличните боеве не ми разрешиха да изляза нито веднъж. Прозорците ни гледаха към двора и онова, което ставаше на улицата, ми се струваше безкрайно тайнствено. Всички обитатели на нашия дом някак се сближаваха. Госпожа Комон, жената на книгоиздателя, позастарялата вече дъщеря на госпожа Ларок — госпожица Матилд, шивачката, госпожица Сесил, страшно елегантната госпожа Птипа, красивата госпожа Мозер, с която обикновено никой не дружеше, се събираха следобед при мама и приготвяха корпия за ранените, чийто брой от минута на минута растеше. Във всички болници тогава лепяха върху раните изтеглени от плата нишки, и никой не се съмняваше, че това е чудесен начин за лечение, докато в медицината не настъпи поврат и започнаха да препоръчват влажните превръзки. Всяка от дамите донасяше пакет бельо, те сядаха около кръглата маса в трапезарията, накъсваха плата на тесни ленти, а после ги разнищваха. Просто удивително откъде имаха толкова старо бельо всичките тия домакини. Госпожа Птипа откри на едно парче от чаршаф, което беше донесла, монограма на прабаба си по майка и датата „1745 година“. Мама работеше заедно с гостенките си. И ние с малкия Октав Комон участвувахме в тази благотворителна дейност под надзора на старата Мелани, която нищеше плата със загрубелите си пръсти, седейки почтително малко по-настрана. Аз изпълнявах задачата си с най-голямо усърдие и се пръсках от гордост при всяка изтеглена нишка. Но като зърнах как купчината нишки пред Октав Комон става по-голяма от моята, честолюбието ми беше засегнато и радостта ми, че ще облекча болките на ранените, понамаля.

От време на време някои от нашите близки приятели — господин Дьоба, наричан Симон от Нантюа, или издателят господин Комон — ни носеха известия.

Господин Комон също беше облякъл униформата на националната гвардия, но тя не му стоеше така хубаво както на татко. Татко беше строен, имаше бледо лице. Господин Комон беше червендалест и с тройна увиснала гуша, освен това не можеше да закопчее мундира си, който се отваряше безславно на корема му.

— Положението е ужасно лошо — разказваше ни той. — Париж е в пламъци, по улиците са издигнати седемстотин барикади, народът обсажда двореца, който маршал Бюжо отбранява с четири хиляди войници и четири топа.

Тези известия бяха посрещнати с възклицания на ужас и състрадание. Старата Мелани се кръстеше настрана и безмълвно движеше устни.

Мама поднесе мадейра и сухи сладки. (По онова време изобщо не пиеха чай и дамите не се плашеха като днес от виното.) Една глътка винце и очите блеснаха, по устните разцъфнаха усмивки. Това вече не бяха същите лица, не бяха дори същите души.

По време на закуската дойде и господин Клеро, търговецът на стъкла и рамки от кея Малаке. Той беше много дебел, по-дебел и от господин Комон, а бялата му риза го правеше още по-огромен. Поздрави всички и попита за доктор Нозиер — трябвало да се помогне на ранените в Пале-Роайал, които били лишени дори от най-необходимото. Мама му каза, че доктор Нозиер е в болницата „Шарите“. Господин Клеро ни обрисува страшната картина, която видял край Тюйлери. Навред убити, ранени, нападали по земята коне с изпочупени крака, изтърбушени, които се мъчели да се вдигнат и пак падали, а зяпачите от кафенетата и рояк хлапета се забавлявали с някакво куче, което виело над един труп. Разказа ни как защитниците от Шато-д’О на площад Пале-Роайал, обсадени от гъста колона въоръжени въстаници, сложили оръжие, когато сградата била цяла в пламъци.

Господин Клеро продължи да разказва горе-долу с тези думи:

— След предаването на поста извикаха доброволци, за да загасят пожара, между тях бях и аз, намерихме кофи и се наредихме, за да ги подаваме. Аз бях на около петдесет крачки от пожара, между един почтен гражданин на средна възраст и едно хлапе с войнишка паласка през рамо. Кофите се движеха напред-назад. А аз говорех: „Внимание, граждани! Внимание!“. Не се чувствувах добре, вятърът донасяше в лицата ни мирис на огън и дим, краката ми бяха премръзнали и от време на време по тях пропълзяваха студени тръпки, мъчех се да отгатна причината, но не можах да я открия, затова започнах да се питам дали не са ме ранили в сражението и дали няма всичката ми кръв да изтече. И докато продължавах да подавам и да поемам кофите, аз си казвах: „Това, дето го усещам, не е естествено“, и се заоглеждах напред-назад, надясно-наляво, за да разбера какво се е случило. И ето, изведнъж видях как моят съсед отляво, някакъв хлапак, изливаше в джоба ми кофата с вода, която му бях подал… Мили госпожи, такава плесница му залепих на тоя пикльо, че може да си покаже бузата на любимата! Ето защо — заключи господин Клеро, — ако позволите, госпожо Нозиер, на драго сърце ще се постопля малко на вашата печка. Този сополанко ми смръзна костите. Каква младеж се е навъдила, капка уважение няма, просто ужас!

И дебелият мъж измъкна от джоба си зидарски метър, диамант за рязане на стъкла и един смачкан на топка вестник, а после обърна джоба, за да го изцеди. След това повдигна ризата си и скоро дрехите му започнаха да вдигат пара край топлата печка.

Мама му наля чаша ракия, а той я изпи за наше здраве — нали си беше учтив човек.

Страшно се възхитих от това, което чух, а видях много добре, че госпожа Комон едва се сдържаше да не избухне в смях.

В този момент господин Дьоба, наричан Симон от Нантюа, се появи опасан с ремъци над редингота си и с пушка в ръка. Той си придаваше голяма важност поради събитията и с тържествен тон извести на госпожа Нозиер, че докторът е задържан в болницата и няма да се върне на вечеря. Разказа ни къде какво видял и чул, като се разпростря най-вече върху случките, в които сам бе участвувал: как скрил в една изба на улица Бон седем общински стражари, преследвани от въстаниците, как облякъл с работническа рубашка, взета от търговеца на вино на ъгъла на улица Верньой, един кралски стрелец, чиято червена куртка го излагала на гнева на народа. Разказа ни още, че Фирмен, прислужникът на господин Белаге, бил убит на кея от заблуден куршум. И тъй като ние се вълнувахме най-много от това, което ставаше наблизо, посрещнахме известието за тази смърт с дълбоко вълнение.

Спомням си още нещо — малко по-късно, когато се свечери, бяхме с мама у госпожа Комон и изведнъж видях през прозореца на партера, който гледаше към кея, как една много висока и широка карета излезе цялата в пламъци от Лувърската врата. Няколко души я довлякоха на моста Сен-Пиер между двете статуи и преди да стигнат до средата на моста, започнаха да я блъскат силно. Тя подскочи два пъти на ресорите си, после изби желязната ограда и полетя в Сена. Това зрелище, последвано внезапно от дълбок мрак, ми се стори величествено и тайнствено.

Такива са спомените ми от 24 февруари 1848 година. Такива са се запечатали в детската ми памет и освежавани често от мама; разказах ги простички и оскъдни. Постарах се да не ги украсявам, да не ги досъчинявам.

Това е средата, в която прозрях съвременните събития, и тя оказа трайно влияние върху моето разбиране за обществения живот, а също така до голяма степен подпомогна изграждането на моите възгледи за историята. В ранното ми детство французите имаха чувство за хумор, което по-късно загубиха по необясними за мен причини. Памфлетът, картините и песните бяха пропити с присмехулен дух. Аз се родих в златния век на карикатурата и добих представа за родния живот от литографиите на „Шаривари“^[3] и от ироничните забележки на моя кръстник господин Пиер Данкен, парижки буржоа; въпреки бунтовете и революциите, сред които израснах, той ми се стори забавен. Кръстникът ми наричаше Луи-Наполеон Бонапарт скръбен папагал. Приятно ми беше да си представям как тази птица се сражава с червения призрак, изобразен като плашило с метла в ръка. А около тях гъмжаха орлеанистите с круши вместо глави, господин Тиер като джудже, Жирарден като палячо и президентът Дюжен с решето вместо лице и с големи като кораби обувки. Но най-забавен ми беше Виктор Консидеран, за когото знаех, че живее близо до нас на кея Волтер — него го рисуваха на някакво дърво, увиснал на опашката си, завършваща с голямо око.