Анатол Франс
Малкият Пиер (10)

X
Задружна трупа комедианти

По онова време понякога, когато не се чувствувах добре или се бях събудил по-рано от обикновено, оставах в леглото и към мен поглеждаше някакъв сив огромен и безформен образ, някакъв призрак, по-страшен от скръбта и страха — Скуката. И то не възпятата от поетите скука, пропита с омраза и любов, красива и надменна, нищо подобно, това беше оная неизменна и дълбока скука, която обвива душата като мъгла, изпълва я с осезаема пустота. За да попреча на този призрак да се появи, виках мама и Мелани. За съжаление те или въобще не идваха, или оставаха само за миг при мен и ми отговаряха, както отговаря пчеличката на момченцето в стихотворението на госпожа Деборд-Валмор:

… Аз много бързам…

… Не всякога уместен е смехът.

А мама добавяше:

— Слушай, моето момче, за да не скучаеш, повтаряй си таблицата за умножение.

Това беше най-крайна мярка, на която трудно бих се решил. Предпочитах да си измислям някакво околосветско пътешествие, разни невероятни приключения. Например как претърпявам корабокрушение и с плуване стигам до бряг, населен с тигри и лъвове. Ако имах по-богато въображение, бих могъл да се избавя от скуката. За нещастие картините, които си рисувах, бяха толкова бледи, толкова необагрени, че не притежаваха силата да скрият от погледа ми нито книжните тапети на стаята, нито онзи сякаш обвит в мъгла образ, от който толкова се плашех. С времето изнамерих нещо по-хубаво, измислих си много по-приятно и по-остроумно развлечение в леглото — то има много голям успех и сред просветените народи, — започнах да си давам представления. Не е необходимо да обяснявам, мисля, че моят театър не стана изведнъж съвършен. Гръцката трагедия, дето се казва, излезе от колесницата на Теспид^[1]. Аз пък, докато си тананиках, си тактувах с ръка — така се създаде моят „Одеон“. Съвсем скромно начало. Веднъж се разболях леко от шарка и останах по-дълго в леглото — това ми даде възможност да го усъвършенствувам. Ръководех петима актьори или по-скоро пет характера както в италианската комедия. Това бяха петте пръста на дясната ми ръка. Всеки имаше име и облик. Също като маските в италианския театър, с който не мога съвсем да ги сравня, моите актьори запазваха имената си в изпълняваните от тях роли, освен в някои случаи, когато се налагаше промяна — в историческите драми например. Те обаче неизменно запазваха индивидуалния си характер. Не искам да се лаская, но в това отношение оставаха винаги верни на себе си.

Палецът се казваше Рапар. Защо? Нямам представа. Не е възможно да обясним всичко. Има неща, чиито причини остават непонятни. Недорасъл, широк, набит, страшно силен, Рапар олицетворяваше образ на невъзпитан, буен, сприхав пияница, истински Калибан^[2], ковач, разносвач, хамалин, разбойник, войник и според ролята, която изпълняваше, постоянно вършеше жестокости и насилия. Когато се наложи, играеше хищни животни, например вълка в „Червената шапчица“ и мечката в една много приятна комедия, където млада пастирка намира веднъж някаква заспала бяла мечка, слага й халка на носа и я отвежда пленница в двореца, където я кара да танцува пред краля, който веднага се оженва за пастирката.

Показалецът, който се казваше Митуфл, беше пълна противоположност на Рапар както духовно, така и физически. Митуфл съвсем не беше най-сложен и най-красив в трупата, изглеждаше дори малко разкривен, обезобразен от някаква непосилна за него работа на младини. Но пъргавите му движения и остроумните реплики го правеха един от най-добрите ми актьори. Беше по природа великодушен и без да се замисля, бе готов да брани подтиснатите. Храбростта му достигаше до безразсъдство и драматургът му даваше често възможност да я проявява. Нямаше равен на себе си при пожар, когато тръгваше да измъкне от пламъците някое дете и да го занесе на майка му. Единственият му недостатък беше прекалената му разпаленост, но всички му я прощаваха или дори го обичаха още повече поради това.

Ахил би дразнил, да не беше бърз и буен.

Средният пръст, изящен, строен, висок, благороден, притежаваше освен красивата си външност и рицарска душа. Потомък на славни деди, той се казваше Дюноа. Този път няма място за съмнения — знам откъде идваше това име: бях го чувал от мама. Тя, миличката, не пееше кой знае колко хубаво, и то само когато бяхме двамата. Пееше ми:

За Сирия с благословия

потегля Дюноа засмян,

ликът на пресвета Мария

ще го сподиря в люта бран.

Също така „Отдъхнете, славни рицари“ и „С въздишка зърнах как сипва се зората“. Мама си умираше по това време за чудесните романси, съчинени от кралица Ортанс.

Простете ми за тези отклонения, ама нали ви разкривам основите на цяло изкуство. Безименният пръст, на който нямаше пръстен, представляваше прелестна дама, наречена Бланш дьо Кастий. Тъй като беше единствената жена в трупата, тя играеше майки, съпруги, любими. С безкористната и бърза помощ на Митуфл, младият и красив Дюноа безброй пъти избавяше добродетелната, измъчена и изложена на опасности дама. Тя се омъжваше често за Дюноа и рядко за Митуфл. Още един актьор и ще свърша с трупата. Жано, кутрето, беше малко глупавичко момче, което в някои случаи се преобразяваше в момиченце, например когато представяхме „Червената шапчица“. И струва ми се, че като момиченце ставаше по-умен.

Пиесите, които съчинявах за изброените по-горе изпълнители, се приближаваха до комедия дел арте в тоя смисъл, че аз измислях канавата, а моите актьори импровизираха сами диалога, подхождащ на техния характер и положение. Но, разбира се, на тях още много им трябваше, за да заприличат на онези италиански фарсове и на пиесите от панаирите, в които Арлекин, Коломбина и Доктора се раздират от користни цели и низки страсти. Моите произведения бяха по-възвишени, спадаха към героичния жанр, а всъщност това подхожда много повече на простодушните и невинни същества. Бях прочувствен и възторжен, трагичен и дори страшно трагичен. Когато страстите се развихряха до такава степен, че не достигаха думи, героите започваха да пеят. В тези драми имаше и комични сцени. Без сам да зная, творях като Шекспир; много по-трудно щеше да ми бъде да творя като Расин. И то не защото ненавиждах подобно на Ламартин шегите. Дума да не става. Но моите закачки бяха съвсем невинни, в тях не се криеше никаква ирония. В моя театър често се повтаряха едни и същи положения. Нямам смелост да се упрекна за това — те бяха така вълнуващи! Пленени принцеси, спасени от безстрашни рицари, похитени деца, върнати отново на майките им, ето какви бяха любимите ми сюжети.

Опитвах и други жанрове. Съчинявах също любовни драми, искрящи от красота. Но на тези пиеси им липсваше действие и най-главното — развръзка; недостатъците им се дължаха на моята душевна чистота — аз смятах, че любовта е самоцелна и сама си дарява висше блаженство, затова не я подтиквах да търси друго удовлетворение. Много възвишено наистина, но еднообразно.

Разработвах също военни сюжети, смело се впусках в наполеоновската епопея, за която още от люлката бях слушал да разказват твърде много съвременници на тази епоха. Дюноа играеше Наполеон, Бланш дьо Кастий — Жозефин (нищо не знаех за Мария-Луиза), Митуфл — гренадир, Жано — флейтист, Рапар играеше англичани, прусаци, австрийци и руси, с една дума, неприятелите. И с такива сили аз съумявах да спечеля победи при Аустерлиц, Йена, Фридланд, Ваграм, да вляза във Виена и Берлин. Рядко играех една пиеса два пъти. Винаги имах готова нова пиеса. По плодовитост бях същински Калдерон.

Съвсем ясно е, че благодарение на представленията в този театър, в който аз бях едновременно директор, автор, трупа и зрители, никак не се отегчавах в леглото. Напротив дори, излежавах се колкото можех и се правех на болен, за да не ме вдигат. Милата ми майчица не можеше да ме познае и все се чудеше как съм станал такъв ленивец. Понеже нямаше представа с какво изкуство се занимавам и колко далеч лети въображението ми, тя смяташе за леност нещо, което всъщност беше въплъщение на действие и движение.

Достигнал върха на славата си през шестата ми година, този театър започна след това бързо да запада; ще разкажа по какви причини.

Към шестата година останах по-задълго в леглото поради някакво леко неразположение, дължащо се на бързото ми израстване; на една масичка до мен имаше кутия с бои и панделки и аз реших да се възползувам от тях — тъкмо ми бяха под ръка, — за да разкрася театъра си така, че той да достигне нечувана красота. Веднага се заех трескаво да осъществя големите си планове. Никога досега не се бях замислял, че моите актьори нямат лице, както нямат лица яйцата; щом открих това, нарисувах им очи, нос, уста и като забелязах, че са голи, облякох ги в коприна и злато. Тогава пък се сетих, че трябва да им сложа нещо на главата и им направих шапки и бонета с най-различна форма, но повечето островърхи. В желанието си да измисля нещо по-живописно, не се задоволих само с това: построих си и сцена, нарисувах декори, стъкмих реквизит. И силно развълнуван, поставих една пиеса със заглавие „Баронът от Божи гроб“, която трябваше да обедини в едно грандиозно действие Изтока и Запада. Уви! Не можах да завърша дори първото явление. Вдъхновението ми се беше изпарило: чувства, движение, всичко беше изчезнало. Никакъв плам, никакъв живот. Моят театър, както си беше простичък, без украса, беше обагрен с всички краски, изпълнен с всички образи — рожба на илюзията. Щом се появи разкошът, илюзията изчезна. Музите отлетяха. И вече не се върнаха. Каква поука! Необходимо е да оставим на изкуството благородната му голота. Богатите костюми и бляскавите декори задушават драмата, на нея не са й нужни други украшения освен един-единствен накит — величаво действие и правдиви характери.