Анатол Франс
Малкият Пиер (35)

XXXV
Моята стая

Господин Белаге до последния си час се радва на дълбокото уважение, запазено за преуспелите мошеници. Признателното му семейство го погреба тържествено. Висши финансови служители държаха панделките на покрова. Зад катафалката церемониалмайсторът носеше възглавничка с отличия, кръстове, ленти, медали и ордени.

Откъдето минеше шествието, жените се кръстеха, а мъжете от народа сваляха шапки и мърмореха думи като „крадец“, „разбойник“, „стар обирник“ — така съчетаваха уважението пред смъртта с чувството за справедливост.

Встъпили във владение на имотите на покойния, наследниците извършиха най-различни преобразования в къщата и мама издействува нашия апартамент да бъде поправен и подновен. Благодарение на по-доброто разпределение и като махнаха тъмните килери и долапите, се отвори място за още една малка стая и тя стана моя. Дотогава спях или в стаичката до гостната, която беше много тясна, та не затваряхме вратата през нощта, или в претъпкания с мебели дрешник. Домашните си пишех в трапезарията. Жустин най-безцеремонно прекъсваше работата ми, за да сложи масата, и замяната на книгите, тетрадките и мастилниците с подносите, чиниите, вилиците и ножовете — никога не минаваше без кавга. Откакто си имах моя стая, не можех да се позная. От детето, каквото бях предния ден, се превърнах в млад мъж. Вкусовете и понятията ми изведнъж се измениха. Имах вече мое собствено съществуване, мой собствен начин на живот.

Изгледът от стаята ми не се отличаваше нито с красота, нито с простор — тя гледаше към задния двор. Тапетите бяха осеяни със сини букетчета на бежов фон. Цялата мебелировка се състоеше от едно легло, два стола и маса. Табленото легло си заслужава да бъде описано. Цветът му не би могъл да бъде определен лесно, може би защото всъщност наподобяваше палисандрово дърво. Това легло, овековечило във всичките си подробности ренесансовия стил (както са го разбирали по времето на Луи-Филип), имаше отпред един медалион, украсен наоколо с бисери, в който се виждаше женска глава с венче. Птици сред разлистени клони украсяваха долната му част и краката. Не бива да се забравя, че главите, птиците и листата бяха излети от чугун и напомняха някакво виолетово дърво. Как горката ми мама беше успяла да купи подобно нещо? Това е мъчителна тайна, която нямах смелост да изясни. На едно килимче, постлано пред леглото, бяха избродирани деца, играещи си с едно кученце. По стените бяха закачени акварели с изобразени на тях девойки в швейцарски народни носии. Имаше и една етажерка, на която поставях книгите си, както и орехов шкаф и масичка в стил Луи XVI, която на драго сърце бих заменил с голямото махагоново бюро на моя кръстник, тъй като ми се струваше, че така ще придобия по-голяма тежест.

Сдобивайки се със стая, и аз имах вече мой собствен живот. Можех да разсъждавам, да се съсредоточавам. Тази стая не беше хубава — и през ум не ми минаваше, че трябва да бъде хубава, — но не я намирах и грозна, тя беше единствена, несравнима. Отделяше ме от света и в нея аз намирах света.

Там именно се оформи моят ум, там придоби по-голяма широта и започна да се населява с видения. Бедна детска стая, между твоите четири стени ме споходиха малко по малко пъстрите сенки на науката, илюзиите, които скриваха от мен природата и се натрупваха все повече между мен и нея, докато аз се мъчех да я намеря; между твоите четири тесни стени, осеяни със сини цветчета, ми се явиха в началото смътни и далечни тревожните кумири на любовта и красотата.