Анатол Франс
Малкият Пиер (28)

XXVIII
Да живееш няколко живота

Дружбата с Жустин ми беше приятна, мама смяташе дори, че ми е прекалено приятно. Ако се замисля за това, бих могъл да изброя много причини, доказващи моята невинност и простота. Младежката доверчивост, нуждата от приятелство, веселият и жизнерадостен нрав, природната й доброта ми харесваха, но дъщерята на троглодитите ме привличаше и по не толкова похвални причини. Смятах я наивна, и, както казваше Мелани, глупавичка и тъповата, тоест, не толкова умна колкото мен. Когато бях с нея, задоволявах честолюбието си. Вкусих удоволствието да я мъмря и да я поучавам, без да проявявам голямо снизхождение. Обичах да й се подигравам, а тя ми даваше много поводи за подигравки. С една дума, жаден за слава, показвах пред нея превъзходството си и й давах възможност да ми се възхищава.

Стараех се да блесна пред нея до деня, в който забелязах, че тя съвсем не ми се възхищава, а ме смята за страшно глупав, без ум и разум, грозен и слаб във всяко отношение. Как мислите, открих тези чувства, напълно противоположни на чувствата, които очаквах да вдъхна? Боже мой! Самата тя ми ги обясни. Жустин беше искрена до грубост. Тя съумя да ми даде да разбера, че никак не се възхищава от мен. За моя чест трябва да кажа, че аз не й се разсърдих и не престанах да я обичам. Потърсих внимателно причините за странната й преценка и най-сетне успях да ги открия, защото каквото и да си мислеше дъщерята на троглодитите, аз бях доста умен. Ще разкажа всичко, както си беше. Първо на първо, тя ме виждаше слаб, блед, хилав, по-грозен и далеч по-слаб от брат й Сенфориен, който бил малко по-голям от мен и много развит физически. А според нея момчето трябваше да бъде яко, снажно, силно и весело. Не мислете, че я обвинявам в несправедливост. Освен това, колкото и странно да прозвучи подобна преценка от страна на едно неграмотно момиче, тя ме смяташе за невежа. Учудваше се, без да ми го казва, че на моята възраст нямам представа за навиците на животните и за природните явления — неща, които нейният брат Сенфориен знаел отдавна; моята наивност по някои въпроси й се виждаше смешна, защото, макар да беше честна девойка, тя не беше наивна и никак не уважаваше наивниците. И накрая, при все че понякога сама се кикотеше до спукване, както тя казваше, смяташе, че е много глупаво да се смееш ей тъй, на вятъра, както правех аз. Според нея това доказваше, че не познавам живота и че съм безсърдечен, защото животът никак не бил смешен. Ето какви бяха причините, поради които Жустин не ме смяташе достатъчно умен. И наистина те не са съвсем неоснователни, при все че аз бях момче, способно да проумее много неща. Но понякога наистина постъпвах ужасно лошо.

Мога да дам много примери за това. Ето какво се случи един ден — ако не се лъжа, още когато Жустин току-що бе дошла у дома.

Във всекидневната с розите на една етажерка имаше малки подвързани в зелено томчета с илюстрации, които мама понякога ми даваше да чета. Това беше книгата „Приятелят на децата“. Разказите на Беркен ме пренасяха в старата Франция и ме запознаваха с нрави твърде различни от нашите. Там например се разказваше за един десетгодишен благородник, който носел шпага и я размахвал по всеки повод срещу селянчетата. Но един ден вместо острие, той измъкнал пауново перо, което неговият благоразумен възпитател му бил пъхнал в ножницата. Сами можете да си представите колко се засрамил и колко се смутил. Този урок му бил полезен. Престанал да се държи надменно и да избухва за нищо и никакво. Тези стари разкази винаги ми се струваха като нови и ме вълнуваха до сълзи. Спомням си как една сутрин четях разказа за двама стражари, които ме развълнуваха със своята преданост и милосърдие. Те занесли не знам каква радостна вест на някакви стари селяни, които ги поканили на вечеря. И тъй като в колибата им нямало чинии, добрите стражари изяли гостбата, намазана на хляба си. Това толкова много ми се хареса, че и аз реших да обядвам като тях. И въпреки справедливите забележки на мама, заинатих се и намазах яхнията върху хляба. Цял се изплеснах със соса и мама ми се накара, и Жустин ме погледна състрадателно.

Това е дребна случка. Спомням си и друга една, която прилича на нея и не е по-важна, но ще я разкажа тук, защото по-важна е истината, а не дали случката е важна, или не.

Четях Беркен, четях също така и Буйи. Буйи не е толкова старомоден като Беркен, но пише не по-малко затрогващо. От него научих за младата Лиз, която изпращала по питомното си врабче писмо до госпожа Елвесиюс, за да я помоли да подпомогне някое нещастно семейство. Изпитвах към младата Лиз нежно и дори пламенно приятелство. Попитах мама дали е още жива. Тя ми отговори, че сигурно е вече много стара. После се прехласнах по едно малко сираче, което господин Буйи описва много хубаво. То било много нещастно, полуголо, без подслон. Някакъв стар учен го прибрал, настанил го в библиотеката си и му дал вехтите си топли дрехи, съвсем малко преправени. Това най-много ме удиви. Страшно ми се прииска да се облека с вехти дрехи като малкото сираче на Буйи! Помолих татко да ми даде, помолих кръстника си, те ми се присмяха. Един ден, като останах сам в къщи, съгледах в един шкаф някакъв редингот, който ми се стори доста овехтял. Облякох го и отидох да се видя в огледалото. Той се влачеше по пода, а ръкавите му покриваха целите ми ръце. Дотук бедата не беше особено голяма. Но за да бъда верен на прочетения разказ, аз попреправих редингота с ножицата. Тези поправчици ми излязоха през носа. Леля Шосон ме нарече незаслужено дете с извратени вкусове. Мама ме упрекна, че все правя „ужасни маймунджулуци“. Никой не ме разбираше. Копнеех да бъда и стражарят от разказите на Беркен, и сирачето от разказите на Буйи, да се превръщам в различни личности, да живея няколко живота. Поддавах се на горещото си желание да изляза вън от себе си, да стана друг, мнозина други, всички други, дори, ако е възможно, цялото човечество, цялата вселена. И до днес ми е останала доста рядката способност да вниквам лесно в чуждата душа и понякога да разбирам добре, а даже и много добре чувствата и доводите на този, който е срещу мен.

Последната ми пакост втълпи на Жустин мисълта, че съм глупак. Тя скоро започна да гледа на мене като на опасен глупак.

Когато научих историята на кръстоносните походи, великите подвизи на християнските барони, душата ми пламна от възторг. Похвално е да подражаваш на това, от което се възхищаваш. За да заприличам колкото може повече на Годфроа дьо Буйон, си направих книжна броня и шлем и ги облепих със сребристите листчета, с които е обвит шоколадът. Ако някой ми възрази, че облеклото ми прилича повече на лъскавите доспехи от петнадесети век, отколкото на броните от дванадесети и тринадесети век, смело ще отговоря, че много знаменити художници са си позволявали далеч по-голяма свобода по този въпрос. Същественото в моите бойни доспехи се състоеше, както ще видите, в една картонена секира с две остриета, закрепена на стара дръжка от чадър. Така въоръжен, аз превзех с пристъп кухнята, която представляваше Ерусалим, и заудрях силно със секирата си Жустин, която палеше печката и без сама да знае, олицетворяваше за мен „някой неверник“. Горещата ми вяра укрепваше ръката ми. Жустин, която беше нечувствителна и дори груба, както казваше самата тя, понесе спокойно атаката ми, докато секирата с двете остриета не закачи бонето й. Това боне беше за нея безкрайно ценно не само поради хубавия си вид и богатата дантела, но и по някакви загадъчни и дълбоки причини, може би като някаква емблема, като символ на родния край, отличителен белег на момичетата от обичното село. За нея това боне беше неприкосновено, свещено. И ето че й го оскверних! Тя чу как бонето изпращя. В същия миг аз извърших нещо още по-лошо: разроших косата на Жустин. А Жустин не даваше да пипна прическата й. Бдеше над нея със свирепа свенливост, не би позволила дори майчина ръка или ветрец да развали твърде грозната симетрия на силно опънатите й от двете страни коси и на стегнато сплетените й плитки. Никога, при никакви обстоятелства не я бяха заварвали рошава — нито когато остана шест седмици болна на легло и мама ходеше в стаята й да се грижи за нея, нито в онази ужасна нощ, когато имаше пожар и под лунната светлина и под погледа на портиера беше изтичала по нощница и боса, но както винаги сресана гладко и натъкмена. Във вечно прибраните си коси тя влагаше залог за чест, слава и добродетел. Дори един изхвръкнал косъм означаваше за нея позор. При удара, който нанесох на бонето и на косата й, Жустин потрепера и вдигна ръце към главата си. Отначало не й се искаше да повярва, че й се е случило подобно нещо. Наложи се да опипа три пъти главата си, за да се убеди, че бонето е повредено, а прическата й осквернена. Трябваше да се примири пред очевидността. В дантелата имаше една дупка, през която можеше да се провре цял пръст, а една къдрица се беше измъкнала от кока й, дълга и дебела колкото миша опашка. Тогава мрачна скръб нахлу в душата на Жустин. Горката девойка извика:

— Отивам си!

И без да ми поиска да поправя непоправимата обида, без излишни упреци, без дори да благоволи да ме удостои с един поглед, тя излезе от кухнята.

Мама едва успя да я склони да се откаже от решението си. И разбира се, дъщерята на троглодитите не би надянала пак престилката, ако след като размисли, не бе решила, че младият й господар е по-скоро глупав, отколкото лош.