Анатол Франс
Малкият Пиер (3)

III
Алфонсин

Алфонсин Дюзюел беше седем години по-голяма от мен; тя бе слабичко болнаво момиче, с мазни коси и с лунички. Не знам дали съм прав, но мисля, че по-късно хората не й прощаваха именно тези недостатъци. Докато аз открих други, много по-големи недостатъци — лицемерието и злобата например, които за нея бяха тъй естествени, че дори й придаваха известен чар.

Един ден се разхождахме с мама по кея и срещнахме госпожа Дюзюел и дъщеря й. Спряхме се двете дами да си побъбрят.

— Като кукличка е! Просто чуден! — възкликна Алфонсин и ме прегърна.

Тогава още не бях умен дори колкото някое куче или котка, но като тях — нали си бях домашно животно! — обичах похвалите, за които дивите животни нехаят. Малката Алфонсин ме вдигна на ръце с порив, от който двете майки изпаднаха в умиление, притисна ме силно и ме обсипа с целувки, възхитена от моята миловидност. В същото време ме бодеше с карфица по прасците.

Аз се дърпах, мъчех се да се измъкна, удрях Алфонсин с юмруци, ритах я, ревях, обливах се в сълзи.

В очите на госпожа Дюзюел се четеше изненада и възмущение, но тя не каза нито дума. Мама пък ме гледаше нажалено, сякаш се питаше как е възможно да даде живот на такова нетърпимо дете и ту укоряваше небето за това незаслужено наказание, ту се обвиняваше, че сигурно го е заслужила заради прегрешенията си. С една дума, тя стоеше объркана и не можеше да разгадае тайната на отвратителното ми поведение. Не бях в състояние да й обясня нищо — нали не умеех още да говоря добре. Как да се оправя с малкото думи, които едва бръщолевех. Когато най-сетне Алфонсин ме пусна на земята, аз още се задъхвах и ревях до скъсване, тя пък се наведе над мен, започна да бърше сълзите ми, жалеше ме, мъчеше се да ме извини.

— Той е още толкова мъничък! Не му се карайте, госпожа Нозиер. Мъчно ми е за него. Толкова си го обичам!

И Алфонсин неведнъж, а двадесет пъти буйно ме прегърна, като ми забиваше карфицата в прасците.

По-късно, когато започнах да говоря добре, разказах за коварството на Алфонсин на мама и на моята бавачка госпожа Матиа. Ама те не ми повярваха и дори ме укориха, че клеветя невинното момиче, за да прикрия собствените си простъпки.

Отдавна вече съм простил на малката Алфонсин нейната вероломна жестокост и дори мазните й коси. И ще кажа дори нещо повече — признателен съм й, че когато бях двегодишен, тя ми помогна много да опозная човешката природа.