Анатол Франс
Малкият Пиер (12)

XII
Двете сестри

По онова време мама ме водеше често на улица Бак. Наближаваше зима. Тя купуваше оттам най-различни вълнени платове, за да ми поръча дрехи у господин Огри, много вежлив и много неизпълнителен шивач, който живееше срещу къщата, където преди година бе починал господин Шатобриан. Споменът за него никак не ме вълнуваше и аз гледах разсеяно вратата с медалиони в чист и благороден стил, която се беше разтворила, за да го пропусне да мине за последен път. На чудесната улица Бак най-много се възхищавах на магазинчетата, пълни с изумителни по форма и по багри безброй предмети — цял куп гоблени, листове за писма със златни и небесни монограми, килимчета за пред креват с лъвове и пантери, восъчни статуетки с изкусно накривени шапки, фигурки от савойски порцелан с куполи като на пантеона и с разцъфнала роза отгоре, освен това там имаше малки сухи сладки с различна форма — като тривърхи шапки, като домино, като мандолини. Като ми показваше тези чудеса, мама ги правеше още по-хубави с думите, с които ми ги описваше. Тя притежаваше рядката дарба да одухотворява всички неща и да създава образи.

Тогава на ъгъла на улица Бак и улица Университетска имаше един търговец на картини: в магазина се влизаше през тясна, боядисана в жълто врата, богато украсена според тогавашния стил. За корниза над нея няма да разказвам, тъй като не си го спомням, но съм сигурен, че на двете поставки, поддържащи този корниз, имаше две фигурки, дълги една педя и представляващи странна смесица от различни части на човешкото тяло — нещо средно между четириного животно и птица. Това не бяха точно химери, защото не приличаха по нищо нито на лъв, нито на коза, не бяха и грифони, защото имаха женска гръд. Дълги уши обкичваха главите им, прилични на глава на прилеп, имаха тела като тяло на хрътка. И днес по фенерите на моста Сюрен могат да се видят малки приказни животни, които доста приличат на тях, могат да се сравнят и с чудовището, поддържащо фенера на двореца Рикарди във Флоренция. С една дума, това бяха малки декоративни фигури, изваяни към 1840 година от някакъв скулптор като Фьошер, те обаче имаха особено изражение и заемат важно място в живота ми, затова не мога да ги смесвам с никакви други подобни фигури.

Един ден, като минавахме оттам, мама ми ги показа.

— Пиер, погледни тези малки животни — каза ми тя. — Виждаш ли колко са изразителни? Какви лукави и закачливи муцунки имат. Можеш да ги гледаш цели часове, толкова умни изглеждат, също като живи! Погледни как се смеят!

Попитах как се казват. Мама ми отговори, че те нямат имена в естествената история, защото не съществуват в природата.

Аз заявих:

— Те са сестри.

На другия ден трябваше пак да отидем у господин Огри, за да ми пробва още веднъж зимния костюм. Когато минавахме край двете сестри, милата ми майчица ми ги показа сериозно с пръст.

— Виж, сега те не се смеят.

И мама казваше истината. Изражението на сестрите беше съвсем друго — те не се смееха, а лицата им бяха строги и заплашителни.

Попитах я защо не се смеят днес.

— Защото днес ти не беше послушен.

Не можех да се съмнявам в думите й. Наистина не бях послушен този ден. Бях отишъл в кухнята, където все ме влечеше сърцето ми, и заварих там Мелани, която чистеше репички. Поисках и аз да беля или по-скоро да ги извайвам като скулптор — бях си наумил да си изрязвам фигурки и да правя човечета и животни. Мелани не ми позволи. Аз се ядосах и дръпнах колосаното и боне с дантелките. Може би това беше проява на необуздан характер, но в никакъв случай не и проява на благоразумие. Гледах двете сестри и дали защото наистина ми се сториха надарени със свръхестествена сила, или защото жадното ми за чудеса въображение се поддаде на заблудата, но някакъв неприятен трепет, сладък и горчив в същото време, прониза сърцето ми.

— Те не знаят какво точно си направил — каза мама, — но ти го разбираш по очите им. Бъди добро момче и те ще ти се усмихнат, както ще ти се усмихне цялата природа.

Оттогава всеки път, когато минавахме оттам с мама, ние се вглеждахме тревожно в двете сестри, за да видим дали са сърдити, или доволни, а изражението им винаги отговаряше на състоянието на моята съвест. Допитвах се до тях напълно доверчиво и по усмихнатите им или мрачни лица откривах дали заслужавам похвала за доброто си поведение, или порицание за грешките си.

Изминаха много години. Когато станах голям и започнах сам да разсъждавам и да си вадя заключения, в дни на смут и нерешителност пак ходех да се съветвам с двете сестри. И ето, един ден ми беше особено необходимо да вникна сам в себе си, затова пак отидох при тях да ги попитам. Не ги намерих: бяха изчезнали заедно с вратата, която украсяваха на времето. Върнах се в къщи, изпълнен с несигурност и колебание, и взех неправилно решение.