Арнолт Бронен
Езоп (9)

ІІ

… за да продължа^[1], връщам се към думите, с които ти укори моето становище относно беседата на производителя на платове Ферекид от Скирос. Ти твърдиш, че тази беседа, произнесена на агората, е навредила на нашата кауза. А пък нито аз, нито моите ученици можем да проумеем как така една беседа за сътворението на света може да вреди на борбата за Панйонион. Ето как стана всичко: Аз излязох на подиума и казах онова, което учиш ти, Талес, и което учи Анаксимандър: всички неща имат само един материален първоизточник. Материята е вечна и променя само състоянията си. Следователно има само един живот, в който духът и тялото се състоят от една и съща материя; първичната материя обаче е материята на водата. След това на подиума до мен изникна Ферекид и задекламира, че важно било не да се анализира съществуващото, а да се проучва чрез синтез как се е стигнало до него. В началото на всичко били Зас, Хтония и Кронос, с което той искаше да каже огънят или Зевс, земята и времето. За да създаде света, Зас се превърнал в Ерос, защото пожелал да слее в единство и любов Космоса, който е съставен от противоположни елементи. Оттук Ферекид заключаваше, че човешката душа била безсмъртна, можела да променя тялото си и да преминава през пропасти, дупки, пещери, врати и порти. Множество простички люде — обущари, шивачи, керамици, моряци, рибари — слушаха Ферекид. Когато Ферекид им каза, че душите им били безсмъртни, те почнаха да ръкопляскат. А когато аз им казах, че телата им са безсмъртни, засъскаха враждебно. Ако се бях осмелил да им кажа, съгласно твоето учение, че изобщо нямат никакви души, положително щяха да ме убият с камъни. Тъй като освен това ти искаш, да научиш повече подробности за фригийския роб Езоп, когото по-рано наричали Асарак, мога да ти съобщя следното:

Архигеоргът Ядмон го купи — аз самият видях това — за нищожната цена от три обола; затова и не можел да възрази нищо, когато неговият управител Зенас му съобщил, че момъкът е глухоням. Езоп обаче имал големи изгоди от това, че бил глухоням. Най-голямата от тях била, че не чул, когато всички млади роби били повикани при лекаря, който ги кастрирал. Защото Ядмон предпочита да има тлъсти, мързеливи роби, отколкото пъргави, но непокорни. А от Езоп нямало защо да се страхува, тъй като той бил ням.

Не ми се вярва младата Родопис, която била дадена на Сафо, да се е застъпвала толкова за Езоп само заради това. По-скоро предполагам, че двамата са се познавали от по-рано. Пък и едва ли може да се каже, че Езоп е привлекателен или красив мъж. Някои дори твърдят, че бил гърбав. За да мога да ти дам колкото се може по-точни сведения, в края на краищата отидох да го видя лично. Стопанството на моя брат, в което участвувам и аз с една шестина, се намира по пътя към имението на Ядмон. И без това трябваше да прекарам известно време там, за да се погрижа за извозването на моя дял пшеница, маслини и смокини. Така че използувах случая и се поразходих из градината на Ядмон.

Отвъд градината, оградена със скали, между които растяха великолепни виолетови рододендрови храсти, се полюшваше медна, почти червена пшенична нива. Роби жънеха избуялото жито със сърпове, други връзваха житото на снопи, трети го товареха на колите. Всички пееха.

Имаше между тях един, който искаше също да жъне, другите със смях му се заканваха. Той искаше да помага във връзването на снопите, те го блъскаха настрана. Беше по дребен от другите, по-хилав, по-мургав. Още преди да знам, че това е Езоп, нещо ме накара да поогледам по-внимателно този човек. И ето че той си тръгна, без останалите да му обърнат внимание; не викна след него и управителят, а пък кучетата, инак тъй бдителни за бягащи роби, замахаха с опашки, когато мина край тях. Ето че той се приближи до синора и сега вече разбрах и аз, че го познавам: та това бе момъкът, когото Офелион искаше да продаде, когато гуляхме заедно в странноприемницата.

Едва тогава почнах да разбирам интереса ти към този момък. Имаше нещо загадъчно в него. Той се упъти към чифлика, който се намира край потока, малко по-ниско, в долината. Там, в падината, сред сенките, изпъкваха ярки, жълти дрехи. Там седеше Сафо със своите приятелки — шиеха и бродираха и най-вече бъбреха оживено, без да мога да разбера точно какво; може би съчиняваха стихове. А пред горичката, която се простираше край потока, бе застанала престаряла, сбръчкана овчарка, която още отдалеч замаха на момъка. Той се приближи към нея, без да бърза особено много, очевидно това не му бе за пръв път.

Овчарката му даде две ведра и му заповяда да занесе вода от потока в къщата. Момъкът стори, каквото му наредиха. Сега вече бях съвсем сигурен, че той не е глух. Скоро щях да открия, че не е и ням; но освен мен това знаеше само още един-единствен човек.

Непосредствено до кухнята и банята, дето твоят Езоп отнесе водата, се намира спалнята на робините; изглеждаше празна, защото част от момичетата бяха в кухнята, а други перяха край потока. Приближих се и видях, че все пак помещението не беше празно. Там седеше едно дете с много светла кожа и като повтаряше бавно и полугласно дума по дума, преписваше изреченията от някаква восъчна плочка^[2] на едно папирусово руло. Неволно се усмихнах. Значи, Сафо се беше сдобила с нова писарка и приятелките й Ерина и Дамофила не бяха принудени вече да се цапат с такава унизителна работа.

Вратите бяха разтворени, бе още прохладен предобед, изпълнен с мир и спокойствие. Скрит зад един гъст храсталак, виждах всичко, което ставаше вътре.

Езоп бе домъкнал още две пълни ведра и беше спрял да си поотдъхне до самата врата на спалнята. Огледа се, сетне тихичко подсвирна с уста като авлига. Момичето веднага трепна и се ослуша. Сега се ослушваха и двамата — извънредно напрегнато, без още да могат да се видят. Ала всички наоколо бяха заети със себе си и със своята работа, никому не идваше на ум да смущава двама млади, които искат да се срещат. Тогава онзи, когото смятаха за ням, проговори — съвсем ясно, ала много тихо:

— Родопис!

Момичето пак се ослуша и после, също така тихо, отвърна:

— Ела по насам!

Момъкът веднага остави двете ведра и пристъпи към вратата. Сега вече те се видяха.

Нещо в този момък, застанал там пред девойката, го правеше по-различен от полските работници. Нещо обайващо, нещо властно и покоряващо имаше в него. Не беше плах, но все пак някак странен.

— Утре пак ще имаме пълнолуние — каза той, — ще те изпратят ли на пристанището?

Говореше елински с фригийски акцент и примесваше фригийски думи; но тъй като двата езика си приличат, разбрах почти всичко. В гласа му имаше някаква звучност, сякаш бе учил пеене. Какви глупци трябва да бяха всички в стопанството на Ядмон, та смятаха за глухоням тоя момък!

— Тя още не е получила посланието — отвърна момичето. — Но ти утре нали ще бъдеш пак там?

— Както заповядаш, малка господарке.

Той се усмихна.

Тя беше дете. Усмивката му я раздразни.

— Господарка съм ти, господарка ще ти остана.

Той кимна с едва доловима насмешка.

— Дори когато двамата сме роби?

Тя поруменя, разгневи се. Чак когато заговореше, проличаваше колко бе млада; и все пак тя вече будеше желания; и все пак бе вече истинска жена; и в очите й, видели вече онова, което тялото не биваше да изпита още, имаше мъдрост.

— Ти си роб по рождение, а аз съм робиня поради зла съдба. Аз скоро ще бъда свободна, ти завинаги ще си останеш роб.

— Често ми го казваш, Родопис, Родопарион; ала от това то няма да стане по-вярно. Никой не е роб по рождение. Дори Агатоп, най-презреният и най-глупавият измежду робите тук, не е по-глупав от Ядмон. И него злата съдба е направила роб; през време на едно пътешествие морски разбойници пленили баща му и го продали в робство.

— Баща му е трябвало да умре в боя; тогава нямаше да има роб Агатоп.

— Тогава изобщо нямаше да има Агатоп.

— А то нямаше ли да бъде по-добре?

— Винаги е по-добре да живееш, отколкото да не живееш, защото живееш ли, можеш да направиш живота по-добър; не живееш ли, нищичко не можеш да направиш от живота.

— Не знам какво е да не живееш. Но ако нямах надежда, че пак ще бъда свободна, бих предпочела да умра още сега.

— Именно. Ти имаш надежда. А кой ли я няма?

— Нима и ти я имаш?

Тя го погледна с разширени очи. Очевидно никога не й беше хрумвало, че между тях двамата би могло да има нещо общо и в най-съкровените им помисли.

Сега той беше пристъпил още по-близо до нея, вътре в самата стая. И двамата сякаш бяха забравили, че вършат нещо непозволено и че рискуват най-малко да бъдат бити с камшик до безсъзнание.

— Цял съм изпълнен с надежда — каза той. — Нищичко друго няма в душата ми освен надежда. Надежда за теб. Надежда за всички нас. И надежда за мен.

Видях, че от него се излъчваше някакво сияние, сякаш наблизо витаеше бог.

Девойката съзираше в тоя миг само сиянието, а не жалкото, неугледно, дрипаво същество, обляно от него. Тя стана и в нея можеше да се долови онази ломителна тръпка, която Афродита изпраща в ставите.

Ала в очите на момъка имаше нещо заплашващо, нещо безумно, стремително. Той идваше от родината на Дионис. Ей сега щеше да грабне в обятията си девойката, ей сега щеше да се понесе като опиянен Бакхус Якхус през ливадите с нея, освободената, окрилената.

В този миг се зададе старата овчарка. Аз взех един камък и го хвърлих в стаята. Двамата се стреснаха сред опиянението си, той мигом изскочи пред вратата. Овчарката тъкмо свиваше покрай къщата.

— Защо не си отнесъл водата?

Той вдигна мълком двете ведра и последва старицата в кухнята.

Момичето се ослуша, поогледа се, излезе няколко крачки пред къщата, сетне се върна, затърси малкия камък, който бях хвърлил. Като не го намери, седна пак пред своята дъска за писане и продължи да рисува буквите.

Момъкът се зададе пак, сега вече без ведрата; вървеше бавно и внимателно се оглеждаше. Родопис чу стъпките му, ала не вдигна глава. Само промълви:

— Знаеш колко предпазливи трябва да бъдем. Ако ни хванат, никога вече няма да можем да се виждаме.

— Може би ти тъкмо това искаш, малка господарке.

— Искам едно — да ме обичаш. Ти ме спаси, значи, трябва и да ме обичаш. А нали и без друго ми принадлежиш? То е нещо, което никой не може да изличи, докато сме живи. Аз нямам никого, освен тебе.

— Много причини са това, Розолика. Ала за главната причина не ти се иска да чуеш.

— Не искам да чувам. Че нали знам, Сафо се стреми да ме унизи. Да ме смаже. Да ме остави завинаги на дъното. Тя съчинява стихове, аз ги преписвам. Тя твори, аз подражавам. Тъй тя е свободна. Тъй аз не съм свободна.

— Свободна и несвободна — зная какво е това: но „да съчиняваш стихове“… та то значи да редиш думите така, както ги е редил Архилох.

— Архилох? Да, тя споменава за него, но го мрази, макар че отдавна е мъртъв.

— Значи, и тя като него възпява слънчевите затъмнения? Морето? Делфините?

— Не. Онова, което измисли и тя снощи, бе за луната; а сега аз трябва да го напиша.

— Прочети, каквото си написала.

Скри се месец зад рида.

И Плеяди. Полунощ е.

Бързи часове текът.

Аз лежа самичка още…

— Значи, вчера Алкей не дойде?

— Нали ти казвам, ще дойде днес.

— А когато идва, съчинява ли стихове и той?

— Алкей пее своите песни с китара. Той е едър, силен мъж, с руси къдрици и буйна руса брада. Двама роби има: единият — за косата, другият — за брадата. Но тя харесва това.

— Не искам да знам какво харесва тя. Кажи ми какво съчинява той.

— Тя съчинява песни за него, той — за нея.

Теменугокоса и пречиста меденоусмихната Сафо!

Приеми ме, чуй ме, с глас молитвен днес при тебе

пак да пея идвам…

— Само любовни стихове ли?

— Най-вече. А другите аз не ги запомням.

— Родопарион, ти сигурно знаеш поне едно.

— Наистина не знам много. Едно от стихотворенията беше за неговия брат:

Антименид, отдалече, оттам, гдето сипва зората, се върна ти,

във ръката ти меча със дръжка от злато и слонова кост блести,

завърна се с победа от жестоката война — от Вавилонската страна…

— Но ти трябва да си вървиш, сърце мое. Никога не сме говорили толкова дълго време.

Той не я чу. Стоеше замислен. Сякаш повтаряше на ум стиховете, сетне, без да я поглежда, рече:

— Трябваше да ми кажеш тия стихове по-рано.

Тя настоя:

— Трябва да си вървиш!

Той все още не я чуваше. Разсъждаваше гласно:

— В такъв случай Антименид трябва да е тук. В такъв случай тия писма не се разменят между братята, както мислехме ние. В такъв случай ония, които си пишат, са повече хора и се отнася за нещо повече. О, горко ми! Трябва да се науча да чета!

Тя настоя още по-твърдо:

— Трябва не да четеш, а да си вървиш.

При тия думи тя леко го погали. И през тялото му сякаш премина мълния. Той я сграбчи грубо, силно, стисна я за шията, за да не може да вика, хвърли се върху нея с цялата сила на жилавото си тяло, за да я целуне.

Ала и тя не бе слаба. Нейната девственост й даваше сили. Изви глава, за да не могат да я докоснат устните му. Сборичкаха се, масата се прекатури, съдинката с боя се строши на земята, боята се разля по сивата глина.

Откъм кухнята веднага се чу глъчка. Той е пусна, тя сподави вика си, той задъхано произнесе:

— Не бой се, аз ще остана; кажи, че аз съм виновен. Нищо не бива да ти сторят.

И едва сега тя затрепери с цялото си моминско тяло. Прошепна:

— Бягай, ще те убият!

Всеки от тях се страхуваше за другия, никой не мислеше за себе си. На драго сърце бих помогнал на девойката, момъкът обаче наистина си заслужаваше един хубав бой. Естествено можеше да пострада и повече, защото, ако Ядмон или Зенас узнаеха тая история, нямаше да му се размине току-така.

Докато още се колебаех какво да сторя, старата овчарка се озова сред стаята. Понаслади се отначало на ужаса, в който изпаднаха двамата, сетне грубо плесна момъка и го прогони. Той изчезна — безшумно, светкавично. Старицата махна след него някак смешно и ядовито, сетне хвана девойката за меката, гъста, разпиляна коса, притисна я почти гальовно към себе си и като си бъбреха тихичко неща, които не можах да разбера, двете поставиха всичко на място.

Не можах да видя повече Езоп. Наскоро след това трябваше да се върна пак в Самос. Въпреки голямата лятна жега на занятията ми идваха все повече и повече ученици. Бях обявил, че ще чета лекции по астрономия и за земния морал. Освен това трябваше и да сключа от твое име договорите за тазгодишната реколта маслини. Така че можех да си поотдъхна едва през Боедромион^[3]. Но тъкмо щях да се заловя отново със събирането на сведения за Езоп, за които ти настояваш, случи се нещо ново, което ми попречи.

Както знаеш и сам, досега тираните на Лезбос не се оказаха много дълголетни. Меланхрос беше свален от власт и убит от брат си Мирсил. Ала след кратко властвуване Мирсил пък умря от удар. Когато стигна до Самос, тая вест предизвика голямо вълнение. Навсякъде се говореше само едно: „Пак ще има война!“ По цял ден, та и до късна нощ крещяха на агората. Най-много викаха, разбира се, изгнаниците от Митилена.

Ние, като самоски патриоти, нямахме никаква причина да водим война заради лезбоските земевладелци. Ето защо решихме — учениците ми и аз — на следния ден да излезем от гимназиона на пазарния площад и да подложим там на разискване въпроса за войната и мира.

Междувременно всеобщата възбуда беше нараснала още повече. Откъм близкото пристанище се чуваше как моряците по триерите пееха бойни песни. Пияни скити се клатушкаха из града и опъваха лъковете си; във въздуха непрестанно свистяха стрели; имаше ранени граждани.

Моите ученици веднага заеха ораторската трибуна и заговориха безспир, както си знаят. Накрая горе остана един от най-младите ми ученици — осемнадесетгодишният Питагор от укрепената част на града.

Въпреки своята младост и малко старомодния начин, по който се носеше — той бе оставил косата си на буйни дълги къдрици като Омир и като рапсодите от Хиос, — този Питагор си беше спечелил привързаността на учениците ми и те посрещаха с възторжени викове всичко, което той говореше. Това се дължеше на умното, сериозно лице на тоя човек, на неговия проницателен поглед, чиято сила той много добре съзнаваше, ала още повече на мощния му глас, на ясните му, отмерени, внушителни движения. При това от всичко, което той казваше, аз смятах половината за вярно, половината за погрешно, във всеки случай формулировките му винаги бяха изумителни.

Тиранията — тъй говореше тоя младеж — се пораждала като огромна и ужасна напаст вследствие на незаконността. А тя настъпвала тогава, когато всички граждани станели лоши. Там, дето целият народ изгубвал мярката за закон и право, надзорът преминавал в ръцете на един-единствен човек. Така че хората сами си били виновни, когато попаднели под насилието на тирани.

Моите момчета се разпалиха и подхванаха речи за всичко останало, освен за онова, по което се разискваше. Дори тогава, когато казваха нещо умно, то не съответствуваше на темата, поставена за тоя ден. Така например на трибуната излезе един — Хризип от самоската Елеатска школа — и почна да говори за първопричина и безкрайност и да привежда дълги и мъдри цитати от Анаксимандър:

— Съобразно всеобщата закономерност всички неща завършват пак там, отдето са произлезли. Защото именно при отмирането си нещата взаимно изкупват вината за своето пораждане — надживяното изкупва греха си чрез онова, което го е надживяло, а то от своя страна при отмирането си изкупва своята вина спрямо новото, възникнало по повелята на времената.

Тъй като самосците не разбраха нищо от думите на тоя Хризип и имаше опасност да се разотидат, пристъпих на трибуната аз и казах:

— Тук ние не разискваме нито за вината, нито за изкуплението, а за живота и смъртта. Защото, ако Самос поведе война, вие ще бъдете воюващият Самос. Ако Самос загине, вие ще бъдете загиващият Самос. Вие ще бъдете тия, които ще отплуват с огромните червени триери, за да се бият срещу Лезбос. Вашата кожа ще бъде надупчена, ако митиленските стрелци ви посрещнат със свистящата песен на стрелите и копията си. Няма спор, че смъртта за родината е нещо много славно и никой не би желал да бяга от нея. Ала преди суровата заповед стои благият разум — затова всеки, който проявява готовност да се подчини на решението, би следвало да има и право да заповядва на посъветвания.

Още докато говорех, към трибуната си проби път един човек и застана до мен; надвишаваше ме с цяла глава. Вдигнах поглед: беше Алкей. Заедно с него бяха дошли още трима разкошно облечени мъже — наглият внушителен Харакс, вятърничавият Ларих с неспокойния поглед и най-сетне един необикновено широкоплещест човек, който непрекъснато размахваше меча си и като паун излагаше на показ своите дрехи от разкошен, лъскав плат с преливащи тонове, какъвто изобщо не сме виждали в Елада и по островите. Той бе Антименид, военачалникът от Вавилон.

Алкей носеше в ръката си голям сребрист бокал. Размахваше го във въздуха, а от устните му, презрително издадени сред великолепната брада, лъхаше миризмата на едно от най-силните самоски вина. При това той ревеше: Пий до забрава! Обръщай до дъно стакана! Пукна Мирсил тирана!

Това бяха думи, които тъкмо допадаха на нашите самосци. Те почнаха да плюят и закрещяха:

— Катане! Катане!^[4]

А техните крясъци бяха вече знак за останалите трима да застанат редом със своя герой. И четиримата веднага започнаха да тактуват и да пеят с грубите си мъжки гърла по-скоро силно, отколкото хубаво:

Медноцветен светлик във дома е огрял,

гдето Арес чедата си верни е сбрал…

Ала не шлемът бронзов, не бялата грива

ще направят достоен мъжът;

смелостта във лицето му — тя е красива,

дързостта, от която очите блестят.

Нямай страх от врага! Нямай страх от презряната сган!

Твоя вярна опора щита е сега,

с халкедонския меч ти отиваш във бран.

Срещу теб нека с ризници медни връхлитат —

знаеш ти: ще приемеш борбата! Знаеш ти:

пръв ще влезеш вън боя с вразите,

щом удари часът на войната!^[5]

Тълпата на пазарището забуча като ураган, късаха от хитоните си парцали, плачеха и се смееха. Алкей бе застанал в позата на Арес^[6] и част от неговия блясък струеше дори върху по-дребните трима мъже край него. Ако бе истински воин, този Алкей би могъл сега да поведе след себе си тълпата и тозчас да се качи с нея на корабите, за да потегли към Лезбос.

Ала той беше само празен дърдорко. Шумното одобрение на думите му бе за него по-важно, отколкото делата. Ето защо на неговите думи и ние противопоставихме думи. Ние — учениците ми и аз — застанахме плътно до него. И когато той отново подхвана речта си, сразихме го със звуците на старата хиоска песен:

Сладка наричат войната ония, дето не са я видяли.

Чуем ли „битка“ — изтръпваме ние — тая попара сме яли!

Въпреки че сега самосците се поразколебаха и обсипаха с възторга си и нас, дърдоркото не искаше да се признае за победен. Алкей запя химна, с който се възхваляваше Арес, страшният бог на убийството във война. Тълпата започна да шътка и да го освирква. Тогава той викна на робите си, на китародите^[7], пръснати сред множеството. Но в тишината аз изкрещях стиховете, които жителите на Смирна бяха пели срещу лидийците:

Щом ви се бие, тогава вървете в пусти гори и баири,

там се избийте до крак, ако щете — нас оставете на мира!

Сред глъчката, която сега заглуши и нас, все още се чуваше от време на време мощният глас на Алкей. Той пееше, говореше, пускаше шеги — звуци, които ечаха във въздуха, но нямаха никакъв смисъл. Тогава се сетих за теб, за нашия категет Талес, и припомних на учениците си твоето често повтаряно предупреждение. Строихме се и тръгнахме, като скандирахме високо твоите думи:

Доста дърдорковци бъбрят и плещят — мярка не знаят в устата,

вие подбирайте думите вещо, с разум правете нещата!

Нищо не значат безбройните думи — само един е съветът разумен!

Радвахме се на нашата победа и я празнувахме пищно в продължение на няколко дни. Но когато по-късно подновихме занятията си, за голямо наше учудване научихме, че това съвсем не било наша победа. Междувременно на агората дошъл стратегът Еак заедно с тримата си сина и казал на всички, че именно той решително допринесъл за победата на миролюбивите самоски патриоти; самосци, които най-често се вслушваха само в оглушителната глъчка откъм трибуната, веднага му повярвали.

Тия подли похвати от страна на Еаковата клика ни ядосаха. Та нали бяхме видели с очите си как старият стратег през целия ден не бе мръднал от своя дом, как неговите роби лъскаха вече шлема и бронзовите му доспехи. А сега той се ползуваше от облагите на мирното разрешение на въпроса и както чух, особено на синовете му се удало да спечелят с подобни приказки симпатиите на простите хора като гребците, робите от рудниците, а и дребните търговци от пазарния площад.

Настроението дълго време се задържа извънредно напрегнато. Непрекъснато идваха вести и слухове от Лезбос. В столицата на оня остров, която наричат Великата Митилена, се бяха стекли много хора, много интереси, ето защо беше изтекла и много кръв. Борбата за власт, чувахме ние, се развивала ту в полза на едни, ту в полза на други; но след това в тамошния пританейон^[8] се озовал един нов човек, собственикът на мелници Питак, син на Хирас.

Това изкара отново на площада Алкей и неговите сродници. Те се държаха просташки пред дюкянджиите от пазара и пускаха непристойни шеги за мръсния плебей Питак с потните крака; за разнообразие съчиняваха и стихчета за него, в които го наричаха „тлъстата свиня с дюстабаните“. Сетне пуснаха в ход няколко мръсни анекдота за какопатрида^[9], който успял да се вмъкне чрез женитба във висшия аристократичен род на Пентилидите, но комуто позволявали да помирисва само задника на гордата си съпруга. Благородният Алкей съвсем се самозабрави, когато пристигна вестта за първия закон на новия тиранин; Питак заповядал при провинение пияният да се наказва по-сурово, отколкото трезвият. Тогава Алкей се осмели да устрои на площада нова голяма демонстрация, с която още веднъж се опита да подстрекава към война. Тъй като беше поканил и мен, отидох и го чух да пее гръмогласно най-новата си поема:

Благосклонно изслушайте тази молба, богове всемогъщи и свети:

от беди и неволи след тежка борба, от изгнание вий ни спасете,

мъст пратете за подлия Хирасов син — от Ериния^[10] нека загине!

Та нали се заклехме, че нито един към врага ни не ще да премине?

Клетва сторихме всички: дори да умрем във борбата със властника

подъл, но да смъкнем омразния робски ярем, от беди да избавим народа.

Тоя шишко коварен, мръсникът Питак, свойта клетва безсрамно погази!

Стръвно ръфа града тоз гладник плоскокрак и заплашва, и сее омраза…

На мен стихотворението не ми се стори много умно, а на самосците се видя не дотам поетично. Така че нямаше много възторг и одобрение и Алкей си отиде озлобен. Но гневът му не трая много дълго и за това си има следните причини.

Меланхрос и Мирсил бяха притежавали свои собствени кораби и открай време лезбоската търговия не беше печелила толкова от внос и износ, колкото от транзит; ето защо онези двама тирани не бяха проявили никакъв интерес към земевладелските имоти на евпатридите. Инак стоеше обаче въпросът с мелничарството. Ако искаше мелниците му да мелят, Питак трябваше да се заинтересува и от лезбоското селско стопанство. Митилените веднага надушиха това и бързо съчиниха песничка. Чухме и нея да пеят тук:

Мели, воденицо, мели! Че мели със тебе Питак — господарят велик

от великия град Митилена…

Това вече сочеше за новия курс. Досега раздробяването и рационалното стопанисване на големите имения не беше напреднало много; Тлъстите черноземни ниви, плодородните маслинени плантации бяха занемарени. Всеки твърдеше, че бил чул за някакви нови преговори. Постоянно се носеше слух, че Питак щял да повика избягалите аристократи да се завърнат в родината си.

И така, един ден на вратата на моя скромен дом се похлопа и когато отворих, вън, с блестящи доспехи и с не по-малко сияещо лице, стоеше огромният Алкей. Помоли ме настоятелно за един разговор. Нямах нито време, нито свободно помещение за интимни разговори. Той пък от своя страна не искаше да идва повторно на агората. Ето защо, като смири аристократичното си сърце, той тържествено ме покани в имението на Ядмон.

Всъщност не исках да приема поканата. Ала после се сетих за твоя интерес към оня момък, Езоп, за когото там може би пак щях да успея да чуя нещо. Затова накрая склоних да ида заедно с него до Ядмоновия чифлик в деня преди следното пълнолуние.

Чаках с моето послушно магаренце Йокс при Хермесовия побит камък до пазарището, когато четиримата евпатриди, яхнали своите жребци, се приближиха със звън. Отначало искаха да се престорят, че не ме забелязват — толкова дребен и жалък им се видях. Но те имаха нужда от мен. Ето защо огромният Алкей се приведе от високия си кон и с меден глас ме запита бих ли се съгласил да ми заемат един от техните жребци. Пътят бил дълъг и каменист, а било горещо.

Казах, че не умея да яздя. На гърба на кон човек трябва да язди. На гърба на магаре — може да размишлява.

И тъй, те се принудиха да ме вземат така, както бях, и изпроводени от смеха на самосците, ние петимата напуснахме старата част на града през западната му порта.

Едвам се намерихме сами сред полето, едвам полъхна по-свеж ветрец между пиниевите лесове и сиво сенчестите маслинови горички и ето че въоръжените конници ме заобиколиха; почнаха да ме увещават да не съм издавал нищо за техните речи и песни на агората. По онова време те всички били замаяни от Дионис, може би да ги бил омагьосал и някой от по-малките сатири. Във всеки случай за тях нищо не било по-чуждо от мисълта да кроят враждебни планове против великия Питак, когото искрено уважавали.

На мен обаче не ми се искаше да ги оставя да се отърват толкова евтино. Че нали си имах причини да стигна до стопанството на Ядмон. Замълчах многозначително и казах, че не бих могъл да обещая нищо. А като видях заплашителните им погледи, добавих, че едва ли има смисъл да прилагат каквото и да било насилие, защото съм оформил писмено изложението си за техните речи на площада и съм го дал на съхранение у един мой приятел.

Тъй се озовах отново в стопанството на Ядмон, този път като гост. Тъй видях великолепния дом на Ядмон, този път като високопоставена личност. Гордо минахме покрай десетте огромни кучета, които се дърпаха на синджирите си и ръмжаха. Вратарят пъргаво разтвори тежките двукрили врати, смирено поздрави и мен.

Преминахме през дългия, тесен коридор на мъжкото отделение, видяхме от двете страни залите, предназначени за празненства, и трапезарията с тридесетте легла, над които още се издигаха винени пари. Най-сетне излязохме в перистила^[11], дето цареше чудна прохлада.

Под колонадите се излежаваха Ядмон и тримата му сина. Старият се надигна бавно, не особено гостоприемно; личеше, че не бе много добре разположен към Лезбос. Ето защо съкратихме церемониите по здрависването, доколкото беше възможно — от моето родословие аз споменах само дядо си, — и помолихме за разрешение да минем през междинния коридор към женското отделение.

Ядмон беше свикнал вече с тази молба. Прозявайки се, той я удовлетвори и отново се извърна към синовете си.

Просторната къща представляваше всъщност чифликчийски палат, двуетажен и увенчан с полегат покрив. Основните зидове сигурно бяха още от времето на критското господство; бяха четири стъпки дебели, от циклопски каменни блокове, каквито днес не умеят да дялат вече дори и за строеж на големи храмове; тия блокове прилягаха тежко едни върху други, почти без фуги помежду им.

В горните етажи се намираха помещенията за многобройните роби, помещенията за сечивата и складовете за хранителни припаси.

Женското отделение бе само на един етаж и заемаше задната част на сградата. Тъй като бе вдовец, Ядмон спокойно бе дал под наем на Сафо цялото женско отделение, и то, както се говореше, на доста добра цена.

Още докато минавахме през междинния коридор, чухме смехове и песни. Когато се озовахме под колонадите на втория, по-малкия перистилон, пред очите ни се откри пъстра, весела гледка. Насред двора, на открита полянка, две жени с прозрачни хитони играеха с някакво дете на топка, пълна с перушина; това бяха Ерина и Дамофила, заедно с Лаис, дъщеричката на Сафо.

Вдясно, под колонадата, на най-сенчестото място, Родопис беше приседнала пред една масичка и рисуваше букви. Покрай задната стена на перистилона, дето нямаше колони, шест робини седяха край тъкачен стан, сортираха вълната и предяха, като тихичко си тананикаха някаква песен със странна мелодия. Отначало никой не ни обърна внимание. Първа погледна към нас Родопис; вдигна бялото си лице над сиво-кафявата фригийска еленова кожа и тихичко подвикна нещо на жените, които играеха. Те оставиха топката да падне, извърнаха се и грациозно се поклониха.

Алкей се усмихна победоносно и поетично издекламира по свой маниер:

Нимфи, под знака на Зевса родени!

Закрилнички, приемете закрила от мене!

Сега и робините вдигнаха погледи и от уста на уста се понесе тих шепот: „Какъв красив мъж!“

Алкей се наслаждаваше на триумфа си и светлите му очи галеха лицата едно след друго, почти без да правят разлика между свободни и несвободни. Робините, които забелязаха това, дръзко се закикотиха. Господарките им засъскаха, повелявайки тишина. Сетне те зачакаха неговия въпрос. Той запита:

Къде е теменугокосата? Що вършат в самота

ръцете на богинята на любовта?

И тогава и трите закудкудякаха една през друга. Тъкмо бил пристигнал някакъв търговец от Милет с нови платове и тъкани за рогозки и пердета. Сафо се намирала с него в амфиталамоса^[12]. Ако им позволял, те щели да го заведат дотам.

Алкей отклони предложението им. Искаше да иде сам с приятелите си, за да изненада теменугокосата. Изкомандува ни като пълководец през време на битка, тръгна напред, а ние, останалите, го последвахме.

Но амфиталамосът беше пуст, само големите топове плат свидетелствуваха за пазарлъка, който навярно се беше водил тук. Къде ли бе господарката?

Чухме гласове. Алкей проявяваше нетърпение. И той като нас би трябвало да почака, пък и в голямото помещение, освен платовете, имаше достатъчно неща, които заслужаваха да се видят. На дълги лавици бяха подредени бледи елински, както и пъстри египетски папируси. В ъглите имаше глинени плочки с вавилонско клинообразно писмо. Тук, както разбрах от надписите, бяха събрани литературни ценности от цял свят: предсказания на лидийската прорицателка Сибила, хетитски закони, еврейски псалми, математически стихове от Асирия. Като ценител на мъдростта, аз огледах подробно всичко, докато останалите насядаха и започнаха да си разправят разни духовити историйки.

Само Алкей не издържа. Скоро той стана отново и почна да снове из стаята със своята подчертано гъвкава походка.

Най-сетне вратата към таламоса^[13] се отвори. Ала оттам излезе само дребничкият, тлъст търговец на платове, изгледа ни подозрително и чевръсто прибра своите топове. Видях през вратата, че господарката, заедно с неколцина майстори, още подреждаше току-що окачените пердета. При светлината на факлите, осветяващи разкошно подреденото помещение, сияеше жълтият, богато надиплен хитон на Сафо. Над бялото едро лице косата й изглеждаше по-черна от черния цвят и на фона на жълтия й хитон действително имаше вид на тъмно синкав букет от теменуги.

Сега тя долови шума в дневната стая, отстъпи крачка назад към средата на таламоса, надзърна към нас, позна братята си:

— Хубавите ми братя! Кого ми водите?

Говореше за мен, тъй като не ме познаваше. Но Алкей пристъпи между мене и нея, удари се по гърдите и издекламира:

Рожбо свидна на скалата и морето сиво, ти влудяваш от любов мъжете,

ти обайваш младите момчета с твойта прелестна усмивка — сластна и красива!

Господарката се усмихна; тя почти непрекъснато се усмихваше, защото горната й устна бе малко по-къса; аз забелязах веднага, че всъщност това беше стара, добре заучена игра, с която и двамата бяха свикнали. Тя махна с ръка и една от робините дотърча и й поднесе китара. Сафо дръпна струните и запя:

Я седни! Да те видя, певецо чудесни! Заслужава ли лика ти мойте песни?

Алкей се пръскаше от нетърпение. Виждаше жената в нейното светилище, а не биваше да прекрачи входа му. Тежките ухания на Индия изпращаха своя дъх откъм леглата. Впрочем любовникът едва ли би се свенил много пред нас. Ала майсторите чукаха вътре в надпревара. Затова той запя:

Чиста дъще на Киприда, капка смелост ми вдъхни!

Искам нещо да ти кажа — но езикът се свени…

Сафо стана неспокойна. Моментът съвсем не бе подходящ за любовни сцени. Тя изтръгна от китарата няколко закачливи, игриви тонове. Робинята се засмя с характерните фригийски гърлени звуци. Господарката отвърна:

Но какво би търсил свянът в твоите очи,

ако туй, що би изрекъл, няма грозно да звучи?

Алкей пристъпи няколко крачки към вратата, ала погледът на Сафо го спря. Ето защо той плесна с ръце, поиска също китара.

Никоя от робините не дойде. Тогава Антименид грабна от стената един инструмент и го подаде на брат си. Той зае важна поза и шеметно подхвана:

Щом във Спарта отиде напетият Парис…

И усети Елена копнежи и болка в гръдта си,

и се влюби в троянеца тая красива гъркиня —

в тоя мъж, свойто право на гост тъй безчестно погазил —

и със него замина.

Изостави и дом, и дете; а мъжът й остана сломено

поруганото ложе на свойта съпруга да гледа.

До безумие влюбена беше във Парис Елена,

дъщерята на Леда.

Обичта й, безумните ласки опиваха Парис,

но мъжествено нейните братя нападнаха Троя

и загинаха храбро мнозина — и млади, и стари,

зарад нея във боя.

Колесници лежаха в праха, на парчета разбити,

и безчетни младежи, незнаещи що е уплаха,

във борбата загинаха; тъмночервени реките

от кръвта им течаха.

Тоя човек умееше да съчинява стихове! Но защо пееше тази песен? Сафо не беше Елена. Тя не отстъпи ни най-малко от тона, с който вече беше подхванала.

— Хей, пазачо на вратите! — викна подигравателно тя на героя, тъй като сега, пристъпил още по-близо и зяпнал ревниво, той се беше хванал за рамката на вратата.

Хей, вратарю! Имаш крак, седем разтега голям!

Ще ти трябват за обувки седем волски кожи, знам!

Всички ние се изсмяхме високо, особено на глупавото изражение на Алкей, който подозрително оглеждаше дали наистина краката му са неговите.

Ала в този миг тримата майстори, дръзко накривили фригийските шапки над левите си уши, минаха ухилени през вратата и си отидоха. Алкей видя това, разбра, че пътят му е свободен, махна ни с ръка да изчезваме. Тримата бавно станаха, аз пристъпих към тях — нямах намерение да се разбързвам. Така можах да чуя още и насмешливата песен Сафо:

Ехей, дърводелци — Хименаон!

Повдигнете тавана — Хименаон!

Като Арес пристига женихът — Хименаон!

Няма мъж по-мъжествен от него — Хименаон!

Прозвуча пак гърленият смях на робинята, сетне вратата шумно се затвори.

Трябваше да използувам времето, а то може би не бе много; защото казваха за тая господарка от Лезбос, че обичала дългите любовни стихове, но съвсем не била привърженица на продължителните любовни въздишки.

Ето защо побързах да се отделя незабелязано от тримата и безшумно се приближих към моята Родопарион, която все още усърдно рисуваше букви. Възхитих се от детето и завидях на Езоп. Но къде беше той? Надявах се, че още бе жив. И така, скрих се зад една от колоните, надзърнах оттам към робините, които предяха, и сетне полугласно запитах за него.

Девойката не отговори. Тогава й казах, че знам всичко. И че ако има доверие в мен — а би трябвало да ми има доверие, — може би ще мога да помогна и на двама им.

Едва сега забелязах по лицето на момичето, че ме слуша. Затова продължих упорито да настоявам. Най-сетне се чу отговор — тихо, сякаш тя говореше на себе си:

— Окована съм, непрестанно съм окована, окована съм, макар и без вериги.

Бързо изсъсках в отговор:

— Господарката е в таламоса с Алкей. Сигурно знаеш колко трае това?

Забравил бях, че говоря с дете. Надникнах пак иззад колоната, момичето се бе изчервило до ушите, беше свело глава. Но сега вече и аз не исках да отстъпвам. Нетърпеливо почуках по колоната. Родопис тихо отговори:

— Не зная.

— Научи тогава — отрязах накъсо аз.

От моя страна това беше грубо, но животът е груб. Струваше ми се, че то бе единственият начин, който можеше в случая да доведе до целта. И се оказах прав.

След като помисли малко, девойката стана и промълви:

— Ще потърся онзи, когото ти наричаш Езоп.

Изчезна, преди още да успея да видя накъде.

Готвех се да се отдалеча, да се смеся с другите, да ги отклоня нанякъде, за да мога сетне необезпокояван да поговоря с двамата. Ала изведнъж пред мен застана Харакс.

— Къде е Родопис? — запита той.

— Коя е Родопис? — престорих се аз на глупак.

— Та нали ти току-що говори с нея! — рече гъгниво той. Сред бръчиците на тлъстите му бузи личеше отвращение от това, че бе принуден да разговаря с един толкова незначителен човек. Малките му свински очички се плъзнаха по хитона ми и затърсиха по него някакъв знак^[14], аз обаче по принцип не нося знаци. Казах:

— Случва се понякога да разговарям с най-добрия си приятел, а това съм аз.

Ухилих му се. Отминах го, излязох от къщата, отправих се надолу към потока.

Там имаше един малък, невзрачен храм, посветен на Деметра^[15], дето складираха и тежките земеделски сечива; там срещнах Родопис и Езоп. Още от самото начало казах на момъка, че пред мен не е необходимо да се преструва, защото зная, че чува и говори. Въпреки това той не произнесе нито дума; слушаше обаче внимателно.

— В случай че положението се усложни и се стигне до война — рекох аз, — Самос би бил заплашен от всички страни, защото гъмжи от чужди агенти. Тук са Алкей и Антименид, шпиони на цар Навуходоносор Вавилонски, които непрестанно внушават на господаря си да завладее нашия остров чрез преврат. Тук са освен това и тримата синове на Еак, всеки издържан от различна чужда държава: Поликрат — от Лидия, Силосон — от Египет, Пантагнот — от Мидия или Персия. Всички тия хора искат да продадат родината си.

Може би те са уверени, че ако Самос би заживял в рамките на един по-голям стопански съюз, ще настъпи и по-голямо икономическо благоденствие. Тогава обаче ще изчезне духовната свобода в Самос.

Щом чу думата „свобода“, Езоп наостри уши. За да смекча казаното, добавих:

— Вярно е, че никой в Самос не може да обещае свобода на вас; но все пак вие можете да не допуснете и други да изгубят свободата си.

Двамата се спогледаха и Езоп кимна. Родопис ме запита:

— Какво трябва да сторим?

Казах:

— Положително има някой, който шпионира във всички направления. Положително има някой, който сплотява около себе си всички тия предатели. Кому хрумна да натовари тъкмо теб с пренасянето на писмата? Има хора, способни да обичат само онзи, от когото очакват изгоди. Съсредоточете вниманието си върху Ларих, не изпускайте из очи Харакс.

Беше се смрачило. Видяхме как проблеснаха факли и се насочиха през нивята към нас.

Родопис побледня.

— Търсят ни.

Единственият съвет, който можах да им дам, бе да се промъкнат между факлите и бързо да се приберат в спалните помещения за робите. Исках да уговорим още кога бих могъл да ги видя пак, ала те вече бяха изчезнали.

Разположих се удобно пред коленете на Деметра, защото тичането не е работа за мен. Както знаеш, от много размисъл съм понапълнял малко, страдам от задух и има опасност да получа удар. Пък и много приятно е да се молиш на богове, в които не вярваш.

Силна глъч прекъсна моята тиха молитва. Светлина от факли падна върху молитвено сключените ми ръце и Харакс ме срита отзад с крак:

— Къде скри Родопис?

— Коя е Родопис? — запитах аз, като повторно се престорих на невинен.

Той се изчерви цял и повика своите роби — надзиратели.

— Ще заповядам да те бичуват до кръв, докато разкъсат мръсните ти меса! — изрева хрипливо той и устата му се разпени от яд.

Аз меко напомних, че се намирам в храма на Деметра. И че на свято място се пречиства дори и грешникът — да не говорим за онзи, който не е грешник.

— Няма да клечиш още дълго на свещена земя! — изджавка той и се опита да ме издърпа навън.

Но аз съм тежичък, а освен това се вкопчих и за краката на богинята.

— Изтеглете го! — ревна задъхано той на робите.

Обаче и робите обичат и почитат свято Деметра. Те страхливо отстъпиха назад и ни оставиха двамата сами.

— Чуваш ли тътнежа на гръмотевиците? — глухо запитах аз, макар да не чувах никакъв гръмотевичен тътнеж, а прохладната есенна нощ бе необичайно тиха и приятна.

Сега вече нищо не можеше да задържи робите, те побягнаха с писъци към сградата на имението.

Последва тягостен разпит пред цялата шайка на Сафо и Алкей: какво съм бил правил с детето. Уверявах ги, че изобщо не познавам въпросното дете, а и детето, събудено грубо от своя невинен сън, ги увери в същото; Странното обаче бе, че това обвинение срещу мен се превърна в дуел между двамата обвинители. На човек почти му идеше да се усъмни, че както благородната Сафо, тъй и аристократичният й брат са хлътнали до уши по тая фригийска девойка. Всеки от тях обвиняваше другия в прелъстителство и блудство.

Докато те се караха, Алкей изпи огромни количества самоско вино. Глъчката, която ту се усилваше, ту позатихваше, но не преставаше, събуди вдъхновението му. Отначало той само си тананикаше, сетне грабна китарата. Над него — тъй като все още седяхме на ниските столчета в перистилона — се издигаше обичаната от всички звезда Сириус. Той махна с ръка към нея и подхвана сред глъчката своята песен:

Тук подирих закрила — накрай света чак,

чист живот заживях като беден селяк,

но със радост бих чул виковете, със които се свиква съвета.

В него мойте деди първенци са били,

в него моя баща — посред граждани зли

бил почитан, един сред мнозина, в Лезбос, моята скъпа родина.

Но прокуден съм аз… На далечния бряг

заживях без другар, като зъл върколак,

на беглеца понесъл позора. Със могъщите как да се боря?

И накрай при блажените, в залива тих,

в таз светиня аз, нова родина открих

и откакто съм стъпил във нея, люти болки забравих. И пея…

С дълги пеплоси тук, покрай мене, стоят хубавици от Самос;

набожно ехтят в необятни простори небесни най-тържествени празнични песни.

Огледа се сияещ наоколо си. Караницата беше стихнала. Пред помътения взор на певеца шеметно се въртяха несъществуващи танцьорки. Сафо му размеси ново вино, Родопис, изглежда, беше забравена. За Езоп не стана и дума. Аз обаче съзирах пламналите очи на младежа, които блещукаха като звезди от таванското прозорче над нас.

Големият финал настъпи след няколко луни — през зимата не ми се беше удало вече да се добера до стопанството на Ядмон, нито пък да науча нещо оттам.

Великолепен свещен кораб^[16] пристигна в пристанището на Самос и докара пратеници на Питак. Геоморите си отдъхнаха. Питак обявяваше амнистия за всички изгнаници. И сега всички тия избягали военачалници и евпатридски дами тържествено се събраха; И искрено — доколкото това бе възможно — всички положиха нова клетва за вярност към новия господар.

Три седмици изтекоха в непрекъснато вълнение. Сетне пристигнаха две флотилии от по дванадесет триери. Гордо, с вирнати глави, се качиха избягалите на техните бордове, за да се върнат по домовете си. Като ги гледаше, човек би помислил: не Питак ги е амнистирал, а те са амнистирали Питак.

Надявах се да видя Родопис в свитата на Сафо и да мога да запитам за Езоп, надявах се напразно. И Харакс не бе между заминаващите. Дали не беше останал на Самос заради Родопис? Дирих го тайно в дома му; дирих напразно. Наистина сега вече с положителност знаех, че Харакс е самоският предател, за какъвто отдавна го подозирах; но за Езоп и Родопис не знаех нищо. Известна следа — още не смея да я смятам за такава — би могло да представлява само това: от разговора на двама моряци в една пристанищна кръчма един мой ученик успял да долови следното изречение: „Онзи иска да посети своята Родопис в Египет.“ Кой беше „онзи“? Харакс или Езоп?