Арнолт Бронен
Езоп (10)

III

Ще бъдеш доволен от мен, защото с абсолютна положителност мога да ти съобщя, че Езоп живее: чрез мен и от мен. Животът му протича, тъй да се каже, под моите майчински грижи, точно както е необходимо за всеки човек. Спомням си при това за беседата относно живота и произхода на човека, която нашият приятел, твоят ученик Анаксимандър, изнесе наскоро в моята школа. Първоначално човекът произлязъл от други живи същества, подобни на животните, учи Анаксимандар. Това личи от следното, другите живи същества започват много скоро сами да осигуряват прехраната си; единствен човекът се нуждае от продължителни майчински грижи. А ако винаги при рождението си е бил такъв, какъвто е сега, не би могъл да оцелее. Сигурно, казва Анаксимандър, първоначално човекът е приличал на рибата, защото тя се поражда от водата и земята при затопляне. Тъй хората достигнали своето развитие, изхранвани в коремите на риби, също като акулите и едва когато добили способността да се грижат сами за себе си, се измъкнали от рибите и излезли на сушата. На тая суша излезе сега и Езоп, и то по следния начин:

Още с пукването на пролетта управителят Зенас разпределил отново робите на нивята; защото имало да се наваксва много нещо, останало недоработено през есента поради политическите вълнения.

Дотогава, понеже бил ням, Езоп се въртял ей така, покрай другите. Но сега, може би защото били изгубили доверие в него, а може би и защото наистина имало много работа, го причислили към една група, в която били робите Агатоп и Хермас. Дълго време работил с тях.

Много се бунтували тия двама роби срещу своята участ. Ето защо били бити много и към тях обикновено се държали сурово. Това, поради долната им робска природа, ги направило хитри и лакоми. Други пък — от тях си и ти — смятат, че от робите изобщо не бива да се очаква добродетелност, тъй като денонощно им се втълпява лошотия. Тъй или инак, ония двамата имали нещо против Езоп; може би защото все още им се зловидело, дето в началото му потръгнало по-добре; а може би и защото Зенас ги бил насъскал срещу него и им внушил да го дебнат. Във всеки случай Езоп преживял лоши седмици.

През тия седмици настъпило лятото. Първите смокини узрели. Ядмон много обичал смокини. Извикал при себе си Агатоп и му казал:

— Смокините от храста на скалата са зрели и особено сладки. Наберете ми две кошници от тях и ги оставете в склада за храните; утре ще имам гости.

Агатоп и Хермас брали сами смокините; оставили Езоп да окопава нивата под палещите слънчеви лъчи. Нямало още много зрели смокини, кошниците едва се напълнили. Агатоп подигравателно казал:

— Струва ми се, драги събрате по бой, че страшно много ти се ядат смокини.

Хермас озлобено изръмжал:

— Бих искал да знам по какво познаваш!

Агатоп се ухилил:

— Цял си се олигавил от слюнките, дето се събират в устата ти.

Хермас посегнал да го удари:

— Плюскай ти пръв; тогава ще се наплюскам и аз.

Агатоп се попривел:

— Старият сигурно се е скрил някъде наблизо и дебне дали няма да го окрадем. Стигат ми тоягите, дето ги изядох през тая седмица.

Хермас изръмжал още по-силно:

— Тогава не дрънкай и си стой гладен.

Но на Агатоп хрумнало нещо:

— Фригиецът не може да говори. Ще отнесем до склада пълните кошници така, че всички да ги видят; а пък там ще се натъпчем със смокини, докато ни се пукнат шкембетата. Ако старият забележи, ще кажем чисто и просто: „Езоп е изял смокините!“

И докато Езоп прекопавал с двурогата си мотика почвата, за да засадят в нея зелевия разсад, двамата почти изпразнили кошниците в килера; сетне се наредили рамо до рамо с Езоп, бъбрили и копали.

Ядмон, който през това време обикалял на кон нивята си, за да тормози робите да работят по-бързо, се завърнал в къщи и заповядал на управителя Зенас да му покаже кошниците със смокини. Управителят занесъл почти празните кошници. Ядмон се ядосал страшно и заповядал да извикат Агатоп.

— Кой изяде смокините?

Агатоп тутакси отвърнал:

— Езоп се е промъкнал в склада и е изял смокините. Подобен отговор дал и Хермас.

Ядмон побеснял. Решил лично да накаже негодника, заповядал да донесат тояги и камшици, а сетне — да повикат немия Езоп. Посочил му що за каша е объркал и размахал във въздуха камшиците, с които щял да го бие.

Много се изкушавал Езоп да проговори. Но сторило му се по-благоразумно да продължи да играе ролята си на глухоням пред своя побеснял господар; защото човек никога не знаел какво ще стори Ядмон. Така фригиецът паднал смирено на колене и почнал да прави някакви знаци. Никой не го разбирал и Ядмон спрял да размахва камшиците си. Тогава момъкът бързо се втурнал в кухнята, върнал се със съдина хладка вода, пил, бръкнал с пръсти в гърлото си и повърнал. Повърнал само лиги и хладка вода.

Сетне посочил към другите двама роби да сторят същото. Двамината се завайкали, разревали се и не искали да пият. Но Ядмон, който сега вече сам любопитствувал как ще завърши тая история, ги накарал да се нагълтат здравата и със собствените си смрадливи пръсти бръкнал в гърлата им. Един след друг те повърнали, а сред зелената каша ясно личали дръжките на смокините и дребните семки на плодовете.

Сега вече двамата получили порцията бой, която Ядмон искал да стовари на Езоп. И повторно получили същата порция, защото извършили грях спрямо човек, който не можел да говори — Ядмон бил моралист. И за трети път получили същата порция бой, та да запомнят, че не си струва да крадат смокини; защото Ядмон бил педагог.

Накрая не останал нито някой, годен да бие, нито пък някой, годен да бъде бит. Ядмон и управителят му Зенас си изкълчили ръцете от бой, а двамата роби се превърнали в кървава купчина месо. Хвърлили я на кучетата.

Навярно това вече накарало Езоп да се позамисли; защото говорът не е даден на човека за забавление, нито за удоволствие, а е негов дълг. И може би ако той бил говорил, другите двама нямало да ги сполети толкова сурово наказание. Но към това се прибавило още нещо, което го накарало да проговори.

В Самоското пристанище спусна котва един от египетските кораби, посветени на слънцето — седемдесет метра дълъг и със златна украса над водната линия. Корабът идваше от остров Кипър, на който наистина също живеят елини, обаче подчинени на египетския фараон Хафър. Какви хора е имало на борда, не зная. Сигурно са говорили елински, пък и казаха ми, че в египетската войска имало много елински военачалници; и именно заради тях египетският кораб дошъл в Самос. Тези военачалници били недоволни. В Египет имало само две категории люде: царедворци и кръгли бедняци. Жените от царския двор били прекалено горди, за да спят с елините, а пък съвсем бедните били прекалено мръсни, за да пожелае някой елин да спи с тях. Та по тези причини корабът дошъл в Самос.

Слязоха на сушата — едри, горди мъже, военни, с жреците начело. Донесоха богати дарове на геоморите. Сетне поставиха в храма на Хера статуята на някаква богиня и принесоха там жертви; както чух, богинята им се казвала Изида. Наскоро след това си заминаха.

Две неща ме учудиха: първо, че Родопис изчезна. Нито аз, нито пък някой друг беше виждал Родопис след онова посещение на египтяните. И второ — ненадейно Езоп проговори и всички се смаяха и казваха, че богиня Изида възвърнала говора му. На мен обаче ми се струва, че именно посещението на египтяните стана причина немият изведнъж да почне да чува и да говори.

Ето какво разказваха за това в Самос. На мястото на двамата мъртви роби Ядмон си купил петима нови, живи, тъй като след посещението на египтяните той изведнъж почнал да разполага пак с пари, след като месеци наред подир заминаването на Сафо правел само дългове. Езоп работел в една група с петимата нови роби. Веднъж дошъл управителят и видял, че най-слабият от новите спрял да си почине за няколко мига и се подпрял на лопатата си. Денас се нахвърлил върху момъка и го бил безпощадно, до кръв. Другите нови роби видели това и се мъчели да работят колкото може по-бързо, ала едва успявали да вдигат лопатите си, защото целите треперели от страх. Тогава Езоп не можал да се овладее повече, изправил се с целия си ръст и казал:

— Човече, как можеш ти, дето всеки час вършиш злини и никой не те бие заради тях, да биеш толкова жестоко оня, който не е сторил никакво зло?

Управителят имал иначе под ръка само един отговор — тоягата си, но сега на свой ред се уплашил и разтреперан запитал:

— Какво е това? Как, в името на боговете стана тъй, че ти изведнъж проговори?

Езоп отвърнал:

— Жреците на Изида ме научиха да говоря.

Управителят не разбрал думите му. Но понеже бил суеверен, уплашил се двойно повече от Езоп и бързо се втурнал при Ядмон, за да наклевети роба, преди да е хрумнало нему да наклевети управителя. Нахълтал в стаята на Ядмон и задъхано извикал:

— Господарю!

— Какво има? — запитал неблагосклонно Ядмон. — Защо си се задъхал така?

— Големи новини от нивите ти, господарю!

Настроението на Ядмон не се подобрило.

— Новини! Да не би някоя фиданка да е дала преждевременно плод? Или пък в обора се е родил човек с четири телешки крака?

— Не, господарю — пелтечел управителят.

— Кое наричаш тогава новини? — изръмжал недоволно Ядмон. — Казвай най-сетне каквото имаш да казваш!

— Оня лентяй Езоп, мързеливият…

— Какви ги е забъркал?

— Никакви; само че ненадейно проговори!

— Новини! Боговете му отнели говора, а сега му го върнали. Нима това са новини за мен?!

— Да, господарю. Защото едвам проговори и гласът му проехтя мощно като тръба. Мен наруга, а за тебе изрече думи, които дори ушите ми не посмяха да чуят!

Преглътнал Ядмон яда си и рекъл:

— Върви, продай го!

Управителят отвърнал:

— Господарю, ти се шегуваш. Та кой ще купи Езоп? Тоя мързеливец, тоя слабоват, песоглав роб!

Ядмон нетърпеливо тропнал с крак:

— Махай се най-после! Ако не можеш да го продадеш, подари го. Ако не можеш да го подариш, пребий го. Да се маха. Не искам да го видя повече.

А в това време робът, когото Езоп защитил, го укорявал:

— Защо каза това нещо? Всеки ден някой ме удря и аз съм свикнал; теб обаче ще те пребият от бой.

Езоп пристъпил към другите:

— Той вече преби пред очите ми двама от нас. Ако бях проговорил още тогава, нямаше да ги изядат кучетата.

— Рано или късно всеки от нас ще го ядат кучетата.

— Аз можех да ги спася.

— Не можеш да спасиш един роб — намесил се вторият. — Робът трябва да гледа час по-скоро да избяга от тоя живот. Може би след това ще се прероди за по-добър живот.

— Не съм видял досега човек, дошъл от по-добър живот, но съм виждал някои, които преминаха към по-добър живот.

— Те не са били роби — отвърнал вторият. — Щастието и нещастието идат от боговете. За нещастието са предопределени робите.

Езоп се разпалил:

— Не е вярно, че робите трябва да бъдат нещастни, защото изобщо не трябва да има роби. В древна Фригия, по времето на нашия цар Мидас, изобщо не е имало роби.

— Сигурно тогава Фригия е била много бедна.

— Била е най-богатата страна в света!

Управителят яростно се приближил към тях. Те бързо се пръснали. Зенас бил вдигнал вече своята дебела дъбова тояга, за да пребие Езоп. Ала Езоп не отстъпил, не поглеждал дори тоягата, твърдо гледал управителя в очите. Управителят отпуснал тоягата. Решил, че е по-добре да опита да го продаде.

През един от следните дни той яхнал коня си, отишъл в астипалеята и заразпитвал за роботърговци от чужбина. Защото в Самос вече познавали Езоп. Ала там имало само един соматофилак, който по нареждане на своето предприятие търсел стока, за да я превози с кораби до Милет, дето се чувствувала крещяща нужда от работна ръка; и тъй като тъкмо по това време се водеха преговори за съюз, неговият транспорт бил разрешен вече дори и от геоморите.

Та с тоя човек повел разговор управителят. Самият соматофилак веднага запитал:

— Имаш ли нещо за продан?

— Кълна се в Зевса — рекъл управителят, — не нещо, а един евтин мъж — роб.

— Давай го! — рекъл оня. — Къде е?

— Яхай коня си да идем до стопанството на Ядмон.

Отишли. Робите на Ядмон били яки, красиви и соматофилакът доволно потривал ръце. Управителят изпратил един от робите да повика Езоп.

Когато робът го намерил, Езоп пак окопавал лехите със зелето.

— Ела при господаря! — рекъл му той.

— При кого? — заинтересувал се Езоп. — Ние имаме много господари.

— При управителя!

— Управителят не е господар; самият той има господар над себе си — поучил го Езоп.

— Е, тръгвай де! — настоял уплашено робът. — Откак проговори, само кавги предизвикваш!

— Откак проговорих — усмихнал се дяволито Езоп, — разбрах колко досадно било това робство. По цял ден чувам само: „Езоп, разтреби трапезарията! Езоп, затопли банята! Езоп, донеси вода! Езоп, дай на добитъка храна!“ Всеки ми заповядва, а никой няма право да ми заповядва!

Пристигнали в двора на стопанството. Управителят посочил Езоп.

— Ето, този е.

Соматофилакът възмутено отстъпил крачка назад и подигравателно се изсмял:

— Та какво представлява той? Човек ли? Ако не говореше, щях да го помисля за кошница или за гъше яйце! В най-добрия случай може да се използува като свирач при танците на жеравите^[1]!

Управителят се опитал да каже нещо в полза на Езоп. Но сега вече роботърговецът наистина се разгневил:

— Да ме мъкнеш чак дотук заради такъв един никаквец! Много ме разочарова ти, управителю на това стопанство!

При тия думи той се метнал на коня си, за да се върне в града.

Може би Езоп е имал строго определен план и всичко, което сторил, е било с единствената цел тоя път да се измъкне от стопанството на Ядмон — точно както на времето сторил всичко, за да попадне при него. Във всеки случай той се втурнал след конника и завикал:

— Чуй ме.

Онзи не спрял коня си:

— Махай се от пътя ми!

Езоп продължил да тича край него:

— Защо дойде дотук?

— Защото исках да те купя.

— А защо не ме купи?

— Защото не искам да те купя.

— Купи ме и аз ще ти бъда от голяма полза! — викал задъхано Езоп.

Роботърговецът спрял, погледнал със съмнение надолу към жалката фигура.

— Ти да ми бъдеш от полза?

— Сред събраните от теб роби положително има деца — деца, които плачат, непослушни деца, които всеки миг хленчат за мляко.

— Има — признал с въздишка соматофилакът.

— Аз ще кривя страшно лицето си. Ще правя гърбицата си голяма и ще рева високо. Щом ме видят, твоите деца ще се плашат и ще кротуват.

— Въпреки това няма да те купя! — казал надзирателят.

— Вземи го даром — рекъл управителят, който в това време ги бил настигнал. Той бил отписал вече Езоп.

Соматофилакът се позамислил и намерил изход.

— Ще го взема не защото би могъл да ми бъде от полза, а защото всички вие искате да стане така. Но в никакъв случай не мога да се върна в астипалеята само с него. Продай ми, както си е редно, още двама роби, тогава ще взема тоя даром.

По всяко друго време това предложение щяло да бъде неизгодно. Но тъкмо тогава в стопанството на Ядмон имали петима нови роби, силни и при все това плахи, покорни и при все това склонни благоговейно да се молят пред бича на управителя, роби от северното крайбрежие на Скития; и все още имали двамина съвсем безполезни — рецитатора и певеца, — с които, откак си заминала Сафо, не знаели какво да правят.

„Да се махат — чак тогава в стопанството на Ядмон ще настъпи спокойствие и усърден труд!“ — тъй си помислил веднага управителят, втурнал се при Ядмон, върнал се с най-голяма бързина и вече водел за ръка двамата безполезни мързеливци. Те изглеждали силни и охранени, с дръзко и бодро изражение на лицата.

Спазарили се. Доволен подкарал коня си соматофилакът, а след него вървели тримата потни и задъхани роби.

Когато той пристигнал в Милет, за да предаде там своята стока, роботърговецът вече бил отпътувал. Междувременно, поради големите строежи в Ефес, цените там станали по-високи, отколкото другаде, а стоката трябвало да следва цените. Транспортният кораб отплавал на юг, към остров Кос. Робският керван трябвало да потегли пешком на север, да напусне града с прекрасните тисови дървета и да поеме изморителния път по сушата, който минавал през бродове и се виел покрай планината, разположена между Милет и Ефес. Чакал ги четиридневен път и затова трябвало да вземат багаж и храна. Ето защо, след като обмислили, разпределили големите тежки чували между двадесетимата роби — мъже. А жените се натоварили с дрехите и децата.

Езоп отказал да вземе чувал. Надявал се, че ако и другите роби се възпротивят като него, соматофилакът ще се види принуден да наеме талига с магаре и да натовари на него багажа, а може би дори и децата. Ала другите роби не го послушали, нарамили доброволно чувалите и казали на Езоп:

— Остави, ти няма нужда да носиш чувал.

Езоп отвърнал:

— Щом ще мъкнете всички, ще мъкна и аз.

— Сега пък още се перчи — рекъл най-силният между робите и тикнал към него един от по-леките чували.

Сред багажа имало сандъци, денкове със завивки и рогозки, покривки, делви и мехове за вода. Имало освен това един особено тежък чувал, пълен с хляб и мекици — двама по-млади роби тъкмо го вдигали да го носят заедно. Езоп се отказал от лекия чувал и рекъл:

— Хора, дайте тежкия чувал на мен, ще го нося сам.

Робите прихнали да се смеят и заприказвали помежду си:

— Никога досега не сме виждали толкова глупаво човече, отначало не искаше да носи нищо, сега пък си избира най-тежкото.

А рецитаторът рекъл:

— Не е глупав, ами е гладник. Наумил си е да краде от хляба и да плюска повече от нас.

Останалите кимнали и казали:

— Да му дадем тогава чувала с хляба.

И потеглили по уморителния път. На края на колоната се олюлявал Езоп, почти смазан под огромния си товар. Надзирателят не можел да се начуди. А рецитаторът и певецът високо се смеели. Защото пътят водел ту нагоре, ту надолу и другите теглели своите вързопи нагоре и ги търкаляли надолу, докато Езоп непрекъснато трябвало да мъкне и да мъкне.

Добрал се до първия хан ни жив, ни умрял.

— Искаме само допълнителна храна — казал надзирателят на ханджията. — Хляб си имаме.

И разпределил дажбите хляб на всички. Същото се повторило и вечерта, същото станало и на следния ден. Чувалът с хляба почти се изпразнил.

След всяка почивка потегляли отново винаги сред голяма бъркотия, сред крясъци, ругатни и хаос; никой нямал време да поглежда към другите. Морно се влачел керванът. Само един пристъпвал леко и крачел далеч пред останалите.

— Кой е този, дето върви напред? — обърнал се рецитаторът към певеца. — И той ли е от нашите?

— Не го познавам — отвърнал певецът, мъкнейки одеялата, които от час на час му се стрували по-тежки.

Трети роб го познал.

— Та това е оня, новият, дето едва смогна да вдигне тежкия чувал с хляба.

Всички зяпнали от изненада и ококорили широко очи. Четвърти роб казал:

— Разбрахте ли сега колко е хитро това човече?

И всички възбудено заговорили:

— Комуто липсва сила, си има глава.

И още казвали:

— Точно така, самата истина е, че тоя юнак е достопочтен бик^[2]!

Преди пладне на четвъртия ден най-сетне пристигнали в Ефес. Роботърговецът вече нетърпеливо чакал. Ала той бил не друг, а тъкмо оня Офелион от Хиос. И просто онемял от изненада, като зърнал отново тримата глупаци, от които преди време се отървал с толкова мъки. Наистина цялата му стока се разпродала неимоверно бързо… с изключение на тия тримата. Те му останали. Тогава той си спомнил, разбира се, най-напред за теб, Талес. Но той бързал за Хиос, а това щяло да го принуди да се върне обратно на юг, до Милет. Затова предпочел да се сети за мене, макар и да ме познава само бегло — пък и в края на краищата за хора като него всеки философ струва колкото кой да е друг.

Офелион знаел, че имам школа и си рекъл, че може би се нуждая от префект^[3]. В краен случай — тъй си помислил навярно той — все съм щял да мога, да използувам Езоп като вратар или като готвач. И че сигурно ще се интересувам също така от един рецитатор и от един певец; ако не аз, то някой друг от разточителните самосци, чието богатство в неговите представи било много по-голямо, отколкото е в действителност.

И така, Офелион пристигнал още веднъж в Самос и веднага наел едно от местата за търг на агората. Нагиздил превъзходно своята стока. Прасците на певеца били великолепни; него Офелион облякъл с лек бял хитон, а отгоре — с елегантна, набрана стола^[4] с красиви токи на раменете. Рецитаторът не бил внушителен на ръст; нему той дал тежък; богато извезан хитон и хубави сандали с дебели, високи подметки. Така, грижливо сресани, с накъдрени щръкнали бради, с коси, намазани с благовонни масла, той подредил двамата красавци на камъка за продажба. Но какво да прави с Езоп? Нищо не можело да се разкраси, нищо не можело да се скрие в него. Ето защо той поставил хилавото, невзрачно човече между двамата великолепни красавци с надежда, че те ще му придадат от своя блясък. Сетне покани на наддаването мен и моите ученици.

Ръководителят на търга бързал и веднага започнал да приканва с викове. Но работата е там, че при разпродажбата на роби винаги се намират малко купувачи и много зяпачи. Тозчас се стекла тълпа от моряци, които започнали да дават мнението си за стоката. Почти всички казвали:

— Двамата си ги бива, но отде се намери тоя мухльо по средата? Ще му засенчи и другите двама.

Езоп чувал всичко това, но дори и не мигвал с око.

Съпругата ми случайно била близо до пазарището и чула виковете на уредника на търга. Върна се в къщи и ми загука:

— Мъжо, много ни са малко мъжките роби; пък и всичките са необразовани. На пазара тъкмо става наддаване. Иди и ми купи нещо по-хубаво!

В този миг пристигна и пратеникът на Офелион. Така аз отговорих: „Дадено“, отидох в школата, наредих да прекъснат занятията и се отправих с учениците си към агората.

Там веднага съзрях клетия Езоп, застанал между двамината великолепни левенти. Толкова жалък изглеждаше; че наистина не знаех какво да сторя, макар да си спомних, че ти се интересуваш от него. А освен това знаех, че ти не купуваш роби, поради което не можех да ти го препратя. Ето защо на първо време почнах да разисквам с учениците си въпроса дали търговецът е постъпил правилно, или не, като е поставил грозния между двамата красавци; дали чрез контраста грозният прави хубавите още по-красиви; или пък красавците разхубавяват грозния чрез своята хубост; и най-сетне дали грозният загрозява и хубавите.

— Но елате — рекох най-сетне аз, — трябва да купим едного от тия момци. Жена ми се нуждае от умен слуга.

Пристъпихме до камъка за разпродажба и запитах рецитатора:

— Откъде си?

— Кападокиец съм!

— Как се казваш?

— Лигирид.

— Какво можеш?

— Всичко!

Щом каза „всичко“ и Езоп прихна да се смее до него с цяло гърло. Учениците ми заприказваха в безреда защо ли се смее тоя. Понеже при смеха той беше оголил своите едри, здрави зъби, неколцина изказаха мнение, че не се смее, а зъзне. Заповядах им да млъкнат и запитах за цената на рецитатора.

— Хиляда драхми! — каза уредникът на търга и се готви да чукне.

Махнах с ръка и пристъпих към втория.

— Откъде си?

— От Лидия.

— Как се казваш?

— Филокал.

— Какво можеш?

— Всичко.

Езоп отново избухна в смях.

Сега вече един от учениците ми реши на всяка цена да узнае защо се смее тоя човек. Подръпна го изотзад и прошепна:

— Ей, шегобиецо, защо се смееш?

Езоп се поизвърна и каза високо:

— Я се омитай, тюлен такъв!

Ученикът ми смутено се отдръпна. Запитах уредника на търга колко струва втория.

— Две хиляди драхми — каза той.

Махнах с ръка и сега вече застанах пред Езоп, приветствувах го:

— Здравей!

— Здравей!

Той ме изгледа мрачно:

— Защо ме обиждат тук?

Чух, че учениците ми шушукат:

— Кълнем се в музите! Хубаво му го каза!

Бързо продължих с въпросите си:

— Откъде произлизаш? — От плът.

— Мога да си представя това. Но къде си се родил? — В скута на майка си.

— Искам да зная мястото.

— В спалнята или пък в трапезарията; майка ми не ми е казала точно.

— Кажи ми най-сетне племето си, народа си.

— Фригиец съм.

— Какво можеш?

— Нищичко.

— Как тъй нищичко?

— Ами така — след като двамата ми съседи могат всичко.

Учениците ми въодушевено заръкопляскаха; сега вече и те разбраха защо се беше смял тоя тип. Радвах се, че ми се удаваше възможност да го купя. Дори ако жена ми се разкрещеше ужасно, можех да се позова на преценката на учениците си. Затова продължих дружелюбно:

— Искаш ли да те купя?

Ала той съвсем не бе благоразположен.

— Какво си ме заразпитвал? Ако искаш да ме купиш, купувай! Ако не искаш да ме купиш, остави ме на мира. Ако искаш да ме купиш, разтваряй кесията си и плащай цената. Ако не искаш да ме купуваш, не ми се присмивай!

Спомних си колко мълчалив бе преди и изразих учудването си от сегашната му бъбривост. Но той не ми остана длъжен с нито един отговор:

— Птиците, които кудкудякат най-много, се продават най-бързо.

Това също допадна на учениците ми, въодушевлението им нямаше граници.

— Е, добре — рекох аз, — купувам те, но няма да бягаш от мен.

Той ме погледна лукаво усмихнат.

— Ако реша да бягам, ще се посъветвам със себе си, а не с теб. Но изобщо кой от кого ще бяга — ти от мен или аз от теб?

— Ти от мен, то е ясно — рекох аз слисан.

— Ако се отнасяш добре към робите си, никой няма да избяга от теб, за да се лута в неизвестност. Ако се отнасяш към тях зле, няма да остана при теб нито час. Значи, ти си оня, който идва при мен или бяга от мен.

— Умът ти е светъл, но защо лицето ти е толкова тъмно? — запитах аз.

— Ти по-добре гледай ума — отвърна ми той.

Точно това и възнамерявах. Приближих се до оня Офелион и го запитах за цената на момъка.

Той бе възмутен от дъното на душата си.

— Да не искаш да вземеш само него! Вземи поне единия от другите двама, тогава ще ти дам Езоп добавка.

Аз обаче не исках нито един от другите. Исках Езоп. Най-сетне Офелион изрече цената: шестдесет драхми и като обезщетение за храненето — още петнадесет драхми, които не подлежаха на данъци.

Уредникът на търга съобщи цената. Никой не даде повече, мнозинството прихна да се смее. Чукчето удари. Езоп беше мой.