Арнолт Бронен
Езоп (20)

VI

„Богохулно е пред лицето на бога да проявяваш пристрастие. Нека това напътствие те ръководи при постъпките ти. На онзи, когото познаваш, трябва да гледаш като на непознат, а онзи, който е приближен на царя, трябва да бъде за теб като чужденец. Никога недей да се гневиш на някой човек, ядосвай се на онова, заради което трябва да се ядосваш. Владетелят трябва да остава твърд и да бъде почитан. Тази почит обаче той трябва да заслужи със своята справедливост.“

 

 

Амазис бе наредил да препишат този документ, останал от преди хиляда години от фараона Тутмос III. Той ми го даде и ме замоли да го изпратя — заедно с едно хубаво писмо на гръцки — на неговия приятел Периандър^[1], тиранът на Коринт. Защото внукът на Периандър, когото той бе нарекъл Псаметих, се беше родил почти по същото време, когато Амазис, чрез своята върховна жрица, стана баща на един син, получил също така името Псаметих. Но аз не исках да напиша писмото — мразех Периандър заради станалото с жена му. По-късно съжалих, че не написах писмото; та нали чрез Периандър можех да получа вести за Езоп. А надеждата да очаквам вест от Езоп се беше превърнала за мен в най-съкровеното, в смисъла на живота ми.

Последните думи, които бях чула от устата на Езоп, се отнасяха за надеждата. Сега ги чувах денем, чувах ги и нощем. Сякаш непрекъснато звучаха в ушите ми. Понякога това беше лошо. Винаги беше лошо. Любовта впиваше в мене зъбите си. Бях чула любимия си да говори на равна нога с най-могъщия цар на света и той ми се беше сторил по-велик от царя. Толкова близо бе тогава той до мене, а тъкмо преди развръзката аз бях рухнала. Сега вече знаех: трябвало бе да рискувам моя, да рискувам нашия живот. Защото в какво се беше превърнал животът ми? Та нали само в очакване на часа, когато щеше да се наложи пак да рискувам живота ни? Опасността беше вечна. Опасност и надежда се бяха слели в едно.

Капризите на Амазис ставаха все по-големи. Броят на наложниците му растеше. По пищните държавни празненства той се перчеше с всички нас, макар че аз все пак си оставах първата дама след царицата; разрешено ми бе също така — освен при големите дворцови тържества — да си живея в моята къща, а получавах и най-многобройните, най-скъпите дарове. Ала и той, и Амени бяха неумолими по отношение на охраната ми. Пазеха ме по-зорко от съкровището в храма на Изида Бубастийска^[2]. Защото все пак до тия съкровища понякога се доближаваха крадци; до мен — никога.

Когато биваше в добро настроение, Амазис повтаряше изречения от разговора си с Езоп. Дали знаеше, че го бях чула и аз? Винаги подхващаше с думите за надеждата и твърдеше, че Езоп му бил предсказал рождението на момчето; затова и го пощадил. Впрочем последното не отговаряше на истината; ала да слушам да се говори за Езоп, беше и сладко и горчиво, беше необходимо за мен.

Поради своя незначителен произход Амазис не бе твърде почитан от египетската аристокрация, ето защо по-рано той непрекъснато се стремеше да подчертава, че чрез брака си с Анхнеснеферибре бил станал пълноценен член на двадесет и шестата династия. След срещата с Езоп самият той ми разказа за немотията на родителите си, а един ден ми прочете част от животоописанието на прочутия пълководец Мейе:

„Говорете за това помежду си и нека старците поучават чрез него младежта. Бедняк бях както по баща, тъй и по майка, ала владетелят ме издигна. Нямах вид на имотен, ала господарят на двете държави ме оцени. Издигна ме по-високо от царските сподвижници и ме въведе сред принцовете в двореца.“

Когато ми прочете това, той се засмя лукаво и скоро научих защо.

В двореца имаше златен леген, в който миеха краката на Амазис. Скимнеше ли му, той ходеше в тоя леген и по малка нужда. Един ден неговите камериери отнесли легена на царския златар. Казали му да го разтроши и претопи на кюлче. Сетне Амазис заповяда да излеят от него малка статуя на бога Хнум. Изработиха я. Поставиха я на големия храмов площад, там, отдето минава улицата към двореца на фараона и дето е най-многолюдно. Цял Саис, та дори цял Египет се извървя покрай статуята и й засвидетелствува голяма почит.

Настъпи големият празник на благородниците в Саис и всички аристократи от Долен Египет се отправиха на поклонение към храма на Изида. Минавайки покрай статуята, те почтително се покланяха, понеже Хнум бе едно от дванадесетте върховни божества. Изведнъж, яхнал коня си, Амазис се появи сред тях и им се изсмя. Те спряха своята процесия и смаяно го погледнаха.

— Уважаеми мои — каза им той, — тази статуя е направена от нощното гърне, в което аз доскоро изхвърлях излишната си урина. Сега вие й засвидетелствувате голяма почит. Но точно такова гърне бях по-рано и аз. Незначителен бях, и тогава плюеха и пикаеха отгоре ми. Днес съм ваш цар. Днес вие сте длъжни да ми засвидетелствувате вашата почит. Виждате следователно, че не е важно какво е миналото, а какво е настоящето. Припомняйте си, уважаеми, за това, когато говорите за в бъдеще за мое величество.

Вярно, неколцина от аристократите бяха възмутени, но на мнозинството египтяни речта на Амазис допадна и оттогава той стана всеобщ любимец. Великолепен човек беше той, може би най-достойният от всички мъже след Езоп. Но защо трябваше да обичам него, по-малко съвършения, след като ми бе предопределен най-добрият? Та това ми беше предсказано от прорицателя на Изида в Саис.

С тази случка съвпадна и пристигането на благодарствено писмо от Периандър в Коринт — той уверяваше в предаността си своя приятел и съюзник и му съобщаваше, че подтикван от това чувство на преданост, възнамерявал да свика в Коринт най-могъщите и най-умни мъже на Елада да обсъдят политиката и държавната форма на цяла Гърция. Амазис, който не знаеше какво да прави с това писмо, настоятелно ме замоли да отговоря на Периандър тъй, че интересите на Египет в Гърция да бъдат запазени и занапред.

Замислих се за отвращението си към Периандър. Самата аз го бях виждала бегло само веднъж, но неколцина коринтски търговци ми бяха разказвали ужасни неща за него. Властвуването си той започнал умерено; ала скоро почнал да чувствува несигурност под краката си и тъй като по онова време Тразибул Милетски минавал за най-могъщ и най-умен от всички тирани, Периандър проводил при него пратеник, комуто възложил да се осведоми за най-добрите методи на тиранията.

И като тиранин Тразибул продължавал да живее в своето голямо имение извън Милет, а не в градския дворец. Когато пратеникът пристигнал, той бил много зает, изслушал въпросите му и го повел със себе си, докато обикалял и оглеждал своите ниви. Класовете били избуяли, ала не били еднакво високи. Зърнел ли някой клас да се подава над останалите, Тразибул посягал, откъсвал го и тъй опустошил тъкмо оная част от нивята, дето пшеницата била най-хубава и най-гъста. Обходил нивите заедно с пратеника, не проговорил нито дума и се сбогувал с него. Пратеникът отпътувал обратно, докладвал на Периандър за видяното и клатейки в недоумение глава, добавил:

— Защо ли ме прати на такъв далечен път? Та тоя човек е луд!

Оттогава нататък обаче Периандър почнал да смазва изтъкнатите мъже на Коринт.

Жената на Периандър се казвала Мелиса, била млада и хубава; нейните братя и зетьове станали жертва на Периандровата ярост. Стигнало се до спречквания между съпрузите и Мелиса умряла; от какво, никой не узнал. Периандър обичал много жена си и покойницата почнала да го преследва в сънищата му. Понеже той пазел своите сънища в тайна и не ги споделял дори с жреците, за да не ги разтълкуват, Мелиса се явила насън на жреците. Казала им, че зъзне и че била гола; дрехите, с които умряла, не й топлели, а за доказателство, че говорела истината, ги зарекла да кажат на Периандър, че е сложил хляба да се пече в изстинала фурна.

Съобщили жреците на Периандър за сънищата си и тиранинът побледнял. Разбрал, че сънищата били истински символ, защото той — както признал след това — бил обладал трупа на Мелиса. Присмех и подигравки плъзнали сред коринтянките; почнали да шушукат, че Мелиса щяла да ходи гола из ада. Тогава Периандър решил да си отмъсти на жените. Глашатаи разтръбили из целия град всички коринтски жени — и свободни, и робини — да идат в храма на Хера. Жените помислили, че ще има голямо празненство. Облекли най-хубавите си дрехи, все коприна и везан лен, нагиздили се с лъскавите си накити и се събрали със смях и песни. Но в гъсталака край храма на Хера дебнели скрити сто копиеносци. По даден знак от Периандър те изскочили, връхлетели върху пищящите жени и ги съблекли голи до една — и господарки, и робини. Дрехите и накитите, струпани на купчина, били изгорени от дворцовите служители; докато ставало това, Периандър тържествено се молел, заклевайки боговете да се смилят над Мелиса. А коринтянките, щат не щат, трябвало да слязат голи от Акрокоринт до старата част на града.

И тъй, сега трябваше да пиша на този човек; и не само това, трябваше да го моля за нещо: да разпита за Езоп, да разбере дали Солон, син на Ексекестид, би могъл да му съобщи нещо за него.

След няколко месеца наистина получих писмо. От дългото презморско пътуване папирусът беше почти повреден и аз, разтреперана, със сълзи на очи, се заех да го разчета; след големи усилия най-сетне открих, че той беше писан от самия Езоп. Едва не изгубих свяст от радост.

Радостта ми бе краткотрайна. Сред прислужничките ми Амазис имал своя доносничка. Веднага му било докладвано, че при мене е идвал някакъв гръцки наварх с папирус.

Пристигна Амени и ме заразпитва за отговора на Периандър. Когато му казах, че още не съм получила отговор, той помисли, че се опитвам да съзаклятнича, нареди да се претърси всичко и намери в пазвата ми ценния документ, който не бях успяла още дори да прочета свързано. Отнеха ми го и никога вече не го видях. Наистина бях прочела трикратно всичко, което Езоп ми пишеше за любовта си към мен, за мислите си по мене и за твърдото си намерение да ме освободи от Египет, и тия думи навеки се запечатиха в моето щастливо и нещастно сърце. В останалите части от писмото той разказваше приблизително следното:

Пътуването на север вървяло бавно, духал силен насрещен вятър. Скоро корабният жрец обявил, че за гнева на Посейдон бил виновен Езоп и че трябвало да го свалят в Крит. Но странно, Посейдон не пожелал Езоп да слезе в Крит; вятърът се обърнал и отклонил кораба на запад от острова. Приближавали вече гръцката родина. С това враждебното настроение на борда се усилило. Солон, едрият старец, който от тридесет години насам, без да държи властта официално, фактически управлявал Атина, нямал нито един истински приятел. Всъщност, колкото и да се мразели помежду си, и трите партии споделяли общата си ненавист към него. През дългите месеци на тяхното общо морско пътуване те непрестанно — но дотогава напразно — търсели повод, за да могат при завръщането в родината да повдигнат обвинение срещу Солон. И сега сметнали, че най-сетне са намерили повод.

Солон никога не бил безразличен към красивите младежи. Дори и сега, въпреки своята дълбока старост, той все още бил поклонник на плътската наслада, на която посветил пламенни стихове. А свещеният кораб бил същевременно учебен кораб и сто млади, красиви ученици — навархи изпълнявали на него своята първа служба. Повечето от тях били от аристокрацията, числели се следователно към евпатридската партия на Ликург, бащите им били здравата оскубани от Солон чрез неговата „сизахтия“^[3] и те презирали тоя стар „приятел на занаятчиите“, тоя „еснаф“ и „либерал“. Ала никой от Солоновите закони не забранявал отношенията между един свободен грък и свободни гръцки младежи. Но какво щяло да се случи, ако Солон посегнел на честта на някой несвободен? В тази насока съществували строги забрани, ето защо мнозинството на кораба с напрежение и злорадство следяло как между Солон и Езоп се завързвало все по-тясно приятелство.

Един от моряците предупредил Езоп и той от своя страна, макар и с усмивка, тъй като упрекът му се видял смешен, осведомил Солон за предупреждението. Ала Солон бил твърде упорит и твърде възрастен, за да приеме някой да го предупреждава.

Тъкмо тогава наближили остров Саламин, който въпреки името си — неговите първи владетели, финикийците, го нарекли „Салаам“, остров на мира — в продължение на векове представлявал ябълката на раздора между враждуващите съседни градове Атина и Мегара. Солон го бил завоювал за своето отечество и бил по-горд с това свое дело, отколкото с всичките си закони. По този случай на времето съчинил песента:

Напред! Към Саламин! Да превземем красивия остров!

На бой! До един! Да отхвърлим позорното робство!

Той разказал на Езоп как тогава, с точно такива хубавци на борда като моряците на този кораб, извършил ненадейното нападение. Два тежковъоръжени мегарски кораба с по сто и петдесетима гребци заплашително патрулирали около острова. Солон ги заобиколил и в един скрит залив стоварил на сушата своите млади моряци. Накарал ги да играят там грациозни танци, загърнати в уханни женски одежди. Ала под разветия си хитон всеки от тия очарователни танцьори криел нож, остър като бръснач.

Шпиони отвели към залива саламински рибари, показали им тайно тая сцена, подшушнали им, че това били жени от атинската аристокрация. „Те отслужват тук таен култ — казвали им шпионите. — За щастие мегарците дори не подозират. Инак веднага биха отвлекли ценната плячка!“

С надежда, че ще получат дял от ценната плячка, рибарите незабавно се отправили с лодките си към мегарците. Незабавно доплували до залива и мегарските бойни кораби. Отначало мегарците жадно наблюдавали танците отдалеч, сетне слезли на сушата; за да могат да се явят като изневиделица, те оставили ненужните си оръжия и похотливо се нахвърлили върху жените, които танцували, отдадени изцяло на своя бог.

Всички мегарци били избити, а Солон пленил двата бойни кораба и в резултат на това Саламин станал плячка на Атина.

Тъй старият човек се унасял в спомените си, докато Езоп със свито сърце наблюдавал как високо на Атинския акропол на североизток изплувал блестящият мраморен храмов квартал. Жаден за възхвала, с овлажнели старчески очи гледал Солон младия човек до себе си. Ала Езоп знаел, че трябва да бъде суров и недружелюбен, защото само по този начин можел да спаси в тоя миг от нападки и обвинения човека, когото почитал. Солон не го разбрал. Обзела го ярост. Наругал високо любимеца си за неговата неблагодарност. Тъкмо тогава влизали в пристанището на Фалерон^[4].

Солон и партийните водачи били посрещнати с обичайните церемонии. А за останалите пътници чакали пристанищните стражи и ситофилаките^[5]. Един от многобройните Солонови закони гласял: „Всеки чужденец, който иска да бъде допуснат в Атина, трябва да предаде на митническите власти петдесет крини пшеница.“ На времето Солон създал този закон, за да прекрати нежелателното прииждане на преселници в Атина. Наистина благодарение на дара от Амазис сега на държавния кораб имало достатъчно пшеница; ала Езоп нямал над нея никакви права. Нима можел да се обърне с молба към стареца, когото току-що бил разгневил толкова? Той още се колебаел, ала ситофилаките направо му заявили, че никак не ги интересува какво щял да каже Солон; пък и създателят на законите не можел да ги погазва.

Надълго и нашироко спорил Езоп със стражниците: къде да иде? Да остане на държавния кораб, не му разрешавали, да слезе на сушата — не го пускали, да плати глоба, не можел. И тъй като сега стражниците трябвало да го задържат, за да го отпратят пак нанякъде със следващия кораб, който щял да отплува, а той искал да остане в Атина, за да изясни на Солон поведението си, разказал им следната приказка:

Един рибар хвърлил своята мрежа и уловил в нея малка херинга. Премятала се в мрежата херингата и се молела за живота си.

— Сега съм малка — казала тя — и представлявам за теб не повече от залък. Ако ме хванеш по-късно, тогава ще съм порасла вече и ще ти стигна за цял обяд. Затова пусни ме сега на свобода.

Удивени, стражниците се позамислили. Но един от ситофилаките се усмихнал и казал:

— Значи, ти си Езоп, за когото чувахме вече. Хубава е приказката ти, само че ти забрави да ни разкажеш края:

Тогава рибарят рекъл на херингата:

— Що за дръвник бих излязъл аз, ако бих заменил малката херинга в мрежата си срещу голямата херинга в необятното море. Изпържил херингата и я изял.

Ето как ти сам си разказвал по-рано тая приказка.

— Да — признал Езоп, — само че по-рано самият аз бях от помощната стража в Милет.

Тогава всички се разсмели и го пуснали.

Атина била голям град и животът в нея кипял. На нейната агора се срещали всички, които били именити и почитани в Гърция. Езоп отишъл там, за да изкарва хляба си като писар или рапсод^[6]. Това не било толкова лесно — в Атина имало много повече философи и грамотни люде, отколкото в Самос или Милет. Наистина, разказвайки приказки и забавни истории, Езоп жънел доста смях, ала рядко получавал нещо повече от блюдо с булгур в някой от задните дворове.

Един ден Солон го видял отново. Той бил разбрал междувременно от приятеля си Комей — който наскоро след това станал архонт — как враговете му възнамерявали да повдигнат срещу него обвинение заради приятелството, което уж имал с Езоп, давал си сметка, че онази привидна неблагодарност всъщност е била благодарност. Ето защо веднага го взел със себе си и му издействувал работа като писар в пританейона.

Така Езоп се отървал от една грижа, ала стотици други се струпали върху раменете му. Положението на Солоновия режим било вече неудържимо. Прекалено остарял бил той, за да може да управлява само по силата на авторитета си и без да държи в ръка жезъла. Чрез лъжи, интриги и всевъзможни клевети лесно възбудимата атинска общественост бивала настройвана против своя верен закрилник. В политическо отношение Езоп — тъй разбрах от писмото му — съвсем не бил единодушен с него. Солон бил и си оставал атински аристократ, обаче у него имало много лична почтеност и човечно отношение спрямо по-дребните люде.

Тъкмо в това го укорявали другите партии. Партията от равнината, на едрите земевладелци, била най-богатата и най-мощната; но нейният водач Ликург бил трудно подвижен селяк, който се уповавал на намесата на боговете. Извънредно активната партия от крайбрежието, партията на търговците, мореплавателите, занаятчиите и рибарите, била отслабена, защото богатият и стар Алкмеон предал кормилото в ръцете на своя зет Мегакъл, който все още бил прекалено неопитен и неизпитан. Това разчистило пътя на партията от планините, сама по себе си най-бедната и обединяваща в редиците си най-бедните — планинските селяни, свободните рудничари и новозаселниците, — и нейният водач, честолюбивият Пизистрат използувал добре това положение. Груби стълкновения и борби се започнали в Атина, а и в предградията й. Един ден, тъкмо когато имало най-голям наплив от хора на агората, Езоп видял как неколцина окървавени мъже с раздрани униформи отнесли пред булевтериона младия Пизистрат в една изцапана с кръв носилка.

Езоп тутакси забелязал, че всичко това било само евтино представление. Кръвта била волска кръв, раните — одрасквания, които Пизистрат си нанесъл сам, вълнението и болката му били престорени. Ала атиняните вече яростно негодували, те искали да знаят кой е заплашил тъй живота на любимеца им, искали възмездие и се кълнели, че ще отмъстят.

С големи усилия се изправил Пизистрат и със сподавен глас изрекъл на пресекулки благодарността си към любимия на боговете, свръхвелик атински народ; сред бурните аплодисменти той се престорил, че припада, та слисал с това дори присъствуващите лекари. Този бил моментът, очакван от Аристон — изпечения деятел на планинската партия. С обигран силен глас той поискал от народа веднага да гласува да се разреши лична охрана на народния мъченик Пизистрат.

Възторгът на атиняните нямал граници. Ревът им разтърсил дори и статуите на Акропола. Тогава Пизистрат изведнъж дошъл на себе си, изправил се и скромничко заявил, че му трябвали само хиляда души; така той щял да бъде в състояние да жертвува и за в бъдеще живота си за каузата на Атина.

Хиляда души — това все пак поохладило малко възторга. Настъпила кратка тишина, преди кликата на Пизистрат да успее да се намеси наново. Тази тишина използувал още напълно неизвестният за повечето атиняни Езоп, който се изкачил на ораторската трибуна и вдигнал ръце. Сред грубото и недоволно ръмжене на Пизистратовите привърженици неколцина поискали да му се даде думата. Най-сетне тя му била дадена и Езоп започнал своята приказка:

Било време, когато конят живеел на великолепно пасище, оградено от високи, блеснали скали и прорязано от прохладни, бистри потоци. Един ден откъм гората се задал с бясна скорост еленът. Изпотъпкал тревата и замърсил водата. Конят искал да отмъсти на злосторника. Ала не можел да се мери по бързина с елена. Тогава от планината слязъл ловецът и му предложил своята помощ. Казал му: „Обещавам ти да те браня от твоя враг. Но трябва да ми позволиш да поставя в устата ти юзда и да се кача на гърба ти.“ Конят се съгласил. Сложил му ловецът юзда и го възседнал. Скоро еленът бил проснат мъртъв на земята, прободен от копието на ловеца; ала конят твърде късно разбрал, че така той сам се превърнал в роб на ловеца.

Продължително мълчали атиняните след тая приказка, въодушевлението им се било изпарило: Ето защо Езоп добавил:

— Боя се, че и вие ще си изпатите като коня. Сега сте свободни люде, а заплашат ли външни врагове свободата ви, дори и Пизистрат ще ви помогне да я защитите. Но разрешите ли на Пизистрат исканата лична охрана, ще се превърнете в негови роби. Защото всяка власт служи на оногова, който я упражнява, и действува против онзи, от когото е дадена, в случай че той не може да си я вземе обратно тъй, както я е дал.

Пизистрат обаче бил прекалено хитър, за да го обърка един такъв незначителен противоудар. Забравяйки напълно, че е ранен, той станал, приветствувал Езоп за умната му реч — самият той едва ли щял да може да го каже по-добре — и положил тържествена клетва, че щял да използува личната си охрана само срещу враговете си и никога срещу атиняните. Впрочем достатъчна била само една дума от страна на атиняните и той веднага щял да разпусне своите хиляда души. Но тъй като в тоя миг опасността била еднакво голяма както за него, тъй и за Атина, то въпреки хубавата приказка на фригиеца — нотката на враждебност към чужденеца не убягнала от острия слух на недоверчивите атиняни — той повтарял молбата си. И този път, макар и без първоначалното въодушевление, искането му било удовлетворено с голямо мнозинство.

Оттогава насетне мощта на Пизистрат почнала да нараства като злокачествен цирей. Градската охрана, стражата, всички по-дребни чиновници открито се обявили на негова страна. Напразно се мъчели да спрат тая вълна архонтите, стратезите от сухопътните и морските войски, протополитите^[7]. Когато Пизистрат и привържениците му уредили поклонение на покровителката на града, богинята Атина Палада, на Акропола, последвали ги пет хиляди въоръжени, цялата действуваща войска. Няколко дни по-късно, на петия ден от месец Таргелион през третата година на петдесет и четвъртата Олимпиада^[8], станал държавният преврат. Новата лична охрана на Пизистрат заела всички административни здания в града, а Пизистрат се отправил на кон със свитата си към Акропола, за да се обяви там за тиран на Атина. Жълтите знамена на Пизистратидите — меч, кръстосан с чук — се развявали над полята на Атика. Глашатаи яздели из града и обявявали, че архонтите и всички висши сановници ще продължат да упражняват своите длъжности, че Солоновите закони остават в сила, че всеки, бил той приятел или враг, се приканва да сътрудничи.

Аристократите стегнали във вързопи златото и среброто си, замислили да бягат. Който нямал да губи толкова много, изчаквал. Поканите на Пизистрат станали още по-настойчиви. След като Алкмеон, Ликург и Мегакъл избягали, нарочни пратеници тръгнали от дом на дом и с учтива твърдост канели всички да отидат незабавно на Акропола. Поканените се събрали в сградата на Ареопага^[9] и със смесени чувства поглеждали нагоре към храмовия град.

Последен се упътил нататък Солон. Мнозина го съветвали да избяга, ала той отказал. Почти не си взел бележка от това, че Пизистрат му бил назначил почетна стража. Много стар бил, а през последните седмици и много отпаднал — не му стигала вече само тоягата, за да се подпира. Синовете и племенниците му избягали заедно с Алкмеонидите. Бил му останал само Езоп, който сега с големи усилия подкрепял едрия и тежък старец по стръмния склон нагоре.

Така, начело със Солон, групата поканени — шестдесет измежду най-големите и най-изтъкнати умове на Атина — крачели нагоре, по планинската седловина към Пропилеите^[10]. Портите на Акропола още били затворени. Нима Пизистрат не се надявал, нима не очаквал, че атинските първенци ще се отзоват на неговата тъй настойчива покана? Групата нерешително спряла. Пратеници избързали напред и почнали да тропат по гредите на портата.

Всички обърнали погледи към Солон. Солон мълчал.

В същия миг, когато Пизистрат, засиял от благоволение, се появил сред портата, за да приветствува най-сърдечно своите гости, Езоп излязъл напред и помолил за разрешение да разкаже една приказка. Неколцина се уплашили и посочили нагоре, към Пизистрат. Други извикали:

— Разкажи нещо весело, само недей да месиш политиката!

Солон погледнал към Пизистрат и нещо не му се харесало. Ето защо той вдигнал ръка и когато всички млъкнали, рекъл:

— Разкажи приказката си. Но сам виждаш кой те слуша!

Тогава всички кимнали в знак на съгласие; Пизистрат объркано гледал надолу към тях, а Езоп почнал да разказва:

Лошо било годишното време, ловът бил оскъден, а нашият лъв не бил вече в разцвета на силите си. Затова се оттеглил в своята бърлога, сумтял, фъфлел с инак толкова мощния си глас и разпратил из цялата страна глашатаи да разгласят, че е болен и моли да го посетят и утешат.

Натъжили се добрите животни от болестта на своя цар. Тръгнали веднага след царските пратеници. Всяко бързало да влезе в бърлогата на царя си и както влизали едно по едно, лъвът ги разкъсвал и изяждал. Така той се справил и с лошия сезон, и с оскъдния лов, и със своята собствена немощ.

И лисицата била поканена от лъва. Ала тя спряла при входа на бърлогата и учтиво запитала:

— Как си, царю?

Лъвът благо изфъфлил:

— Здравей, мила моя, само че ела малко по-наблизо! С хубавите си приказки ще утешиш мене, нещастника!

Лисицата рекла:

— Царю, не ми се сърди, че оставам вън. Много следи водят навътре в бърлогата ти, но нито една не излиза навън.

Атиняните се развеселили, разсмели се и заръкопляскали на Езоп. Ала изведнъж неколцина от тях млъкнали и подозрително втренчили погледи пред себе си. Зашепнали, зашушукали, приближили глави и почнали да се съвещават:

— Какво иска да каже той? Кого има пред вид?

И още докато се съвещавали, забелязали, че няколко души от тях били изчезнали вече. И веднага цялата тълпа се разпръснала. Последен, като се подпирал тежко на Езоп, си тръгнал Солон. Пизистрат останал сам пред широко разтворената порта и чувал още само силното чукане на дъбовата тояга, с която старецът едва се тътрел надолу по каменистия път.

Този ден освен старите си приятели измежду работниците и занаятчиите Езоп си спечелил и още много нови между първенците на Атина. Сега обаче трябвало да напусне всичките си приятели. Сопаджийската охрана на Пизистрат била вече по следите му. Най-много го боляло, че старият Солон щял да остане без закрила и помощ.

Никой нямало да може да упрекне Солон, че е избягал или че се е уплашил, ако напуснел по това време Атина. Защото съвещанието на Периандър, отлагано дотогава на няколко пъти, сега вече най-сетне било насрочено за месец Хекатомбейон^[11] през същата година; то трябвало да се състои в Делфи по време на питийските игри. А Периандър и след преврата в Атина отправил отново поканата си към Солон, очевидно, защото не вярвал, че политическото съществувание на темпераментния Пизистрат ще трае дълго. При все това Солон не искал да замине дори един ден по-рано, отколкото било абсолютно необходимо, и не можел да повярва, че Пизистрат наистина ще остави него, близо деветдесетгодишния старец, без каквато и да било охрана, както станало по-късно. Ето защо Езоп избягал сам от Атина; избягал от хубавия град, дето му се живеело повече, отколкото където и да било другаде, и дето се надявал да се върне скоро заедно с мен…

Това бяха впрочем последните думи, написани ми лично. Всичко друго, което научих, бе съобщил Периандър на Амазис и сега ми се иска да го запиша.

Само на два дни път от Акропола се намирал град Мегара, ала дълбока, ожесточена вражда ги разделяла. Мегара винаги вършела точно обратното на Атина. Още преди едно поколение тя въвела тиранията и поддържала своя деспот Теаген през цялото време, докато в Атина съществувала властта на аристократите, смекчавана от Солон. Но едва Пизистрат се обявил за тиран на Атина, и ето че мегарците престанали да се възхищават от тиранията. Аристокрация и народ забравили за кратко време враждите си и се обединили, за да прогонят Теаген. На градското пазарище, сред хладния въздух, примесен с пръските на блестящите водоскоци, построени от Теаген, застанал аристократичният поет Теогнид^[12] и с гръмки „р“-та и нежни „с“-та започнал да рецитира своите дълги хекзаметри против народния изедник; а народът, когото той всъщност мразел, търпеливо го слушал.

Ето защо атинският беглец Езоп можел да разчита, че ще бъде приет там благосклонно. Освен това той знаел, че ще намери в Мегара търговеца Тимагор, който често се ползувал от гостоприемството на Талес и като него бил доставчик на дървено масло.

Ала тъкмо когато Езоп приближил градските порти, борбите зад стените на Мегара били достигнали връхната си точка. Тъкмо тогава тълпата се била нахвърлила върху вилите на богаташите, дето през продължителното властвуване на Теаген били струпани огромни богатства. Стражниците, поставени отначало от колебливите водачи на движението в защита на богатите, в края на краищата също се включили усърдно в грабежа. Облян в сълзи, Тимагор седял на агората и оплаквал безславното погиване на града на своите деди, който, благодарение на своето местоположение между Атина и Коринт, можел да властвува и над двата, а сега, поради вътрешните раздори, пропадал напълно между своите съперници.

Езоп не бил склонен към отвлечени политически разсъждения. Той се опитал да върне Тимагор на земята и към настоящите събития. Но макар че бил готов да окаже гостоприемство на приятеля на своя приятел, от чието гостоприемство се ползувал, Тимагор не бил способен да намери пътя към политическата действителност. Езоп гледал с радост как свободата тук била тъй близка, тъй достижима и за роби, и за свободни. Ужасен гледал той как, вместо да рушат робията, мегарци рушели жилища и ракли, как грабели, вместо да се въоръжават, и как после, сити и с натъпкани торби и джобове, се шляели по пазарния площад и нищо не подозиращи, ръкопляскали на Теогнид. А той, акомпанирайки си с китарата, бил почнал отново да рецитира:

Все още Метара се казва Мегара, но в нея мегарци не виждам,

а паплач, скверняща законите стари, и сган, що реда ненавижда.

Живели преди като диви животни навън от града ни заможен,

днес роля играят на най-благородни босяците с козите кожи!

А всички, които довчера в Мегара от род благороднишки бяха,

сами като сган се клеветят и карат, и лъжат от страх и уплаха.

Та може ли някой спокойно да гледа как с пошлост, коварство, измама

във паплач се смесват богати и бедни и чест и доверие няма?

Потънали всички във кал и във смрад, погубиха нашия град!

Приятелите на Теогнид, които образували обръч около него, за да го охраняват, въодушевено изразявали одобрението си. А плячкаджиите се вслушвали само в звучността и в ритъма на стиховете и се присъединили към ръкопляскането.

Езоп подбутнал Тимагор да стане и да предупреди мегарците, че онзи, когото приветствуват с ликуване по обяд, още същата вечер ще ги окове пак във вериги. Тимагор само изстенал; той и без това бил убеден, че Мегара загива. Тогава Езоп гневно скочил срещу Теогнид и изпял в лицето му старата песен, с която подигравали лицемерите:

„Прям в мисълта си съюзникът трябва да бъде! Щом се извива — това е съмнително нещо!“ Тъй за змията — съюзница ракът отсъдил и я прещипал със своите клещи.

Пребледнелият Теогнид отстъпил назад; някакъв непознат дръзвал да подиграе публично него, прочутия певец! С поглед, в който се четяла молба за помощ, той се обърнал към своите приятели и те незабавно се спуснали да смажат Езоп. Ала тогава се намесили бедняците. На тях бодрите звуци на танцовата песен им били допаднали много повече.

— В Мегара може да пее всеки, който пожелае! — викнали неколцина.

Образували се две групи, които заплашително настръхнали една срещу друга. Теогнид направил опит да замаже набързо противоречията. Той изтръгнал майсторски звуци от своята позлатена китара, а сетне гордо почнал да рецитира:

Допада красивото нещо на всеки, а грозното гние и чезне —

затуй боговете скрепиха навеки с божествен печат мойте песни.

Тях няма да може да грабне забрава, обичат ги млади и стари,

и всеки би казал: „Тез песни познавам — тях пя Теогнид от Мегара!“

Надлъж и нашир съм известен в страната, в мен трябва да вярва народа,

а не на презряната паплач, която го мами за своя изгода.

От туй се пораждат убийства, кланета; и хора, за власт що копнеят,

вас, граждани, пращат на бунт като псета и вашата кръв ще пролеят!

Печалба за тях — за мегарците глад, гибел за нашия град!

Горд, свикнал на аплодисменти, той се огледал. Дългите години, прекарани в чужбина, не били заличили родния му, мегарски акцент. Дори и презряната тълпа трябвало да забележи в тоя миг, че някакъв непознат чужденец дръзва да тика мургавия си нос в работи, засягащи само мегарците. Ала Езоп не се оставил да го сплашат. Пристъпил до самия Теогнид и проницателно го изгледал. Теогнид се отдръпнал страхливо и изкрещял:

— Не ме докосвай! Аз съм под закрилата на Зевс!

Езоп подигравателно се изсмял:

— А нима аз съм по-долен от животно?

Любопитно и смаяно го погледнали мегарците. Един от тях се обадил не съвсем доброжелателно:

— Какво искаш да кажеш, чужденецо?

Огледал се Езоп и разбрал, че любопитството им е вече изострено. Рекъл им:

— Бих могъл да ви разкажа една приказка как птиците, въпреки волята на Зевс, разобличили един лицемер!

— Това е богохулство! — изкрещял Теогнид.

— Зевс ще съумее да се запази сам — усмихнал се Езоп.

А мегарците го подкрепили:

— Разказвай!

И Езоп заразказвал:

Преди да направи орела цар на птиците, Зевс решил да короняса най-красивата птица; той обявил това и поканил птиците на състезание. Всички птици се втурнали към реката, изкъпали се и се разкрасили.

Отишла с тях и враната и почнала да се гласи, но като се видяла сред другите птици — кои пъстри, кои нежни; кои горди, — тя съзнала грозотата си и решила да се разкраси според собствената си находчивост.

Събрала перата, които опадали, докато другите птици се чистели, и ги затъкнала в своята перушина; тъй станала най-пъстра от всички. Зевс изобщо не успял да я познае.

Той благосклонно казал:

— Тази е най-красивата птица, която ще направя цар.

Тогава другите птици се разгневили. Нахвърлили се върху враната и всяка изтръгнала собствените си присвоени пера. Пред Зевс останала грозната, отвратителна, проскубана врана. А Зевс казал:

— Значи така не може!

И решил да избира вече царете по друг начин.

Негодувал Теогнид, приканвал приятелите си да извадят мечове и да съсекат богохулника — чужденец. Ала мегарците се смеели и в края на краищата почнали да се смеят и онези, които били около самия Теогнид, а Теогнид останал да негодува сам. Тогава мегарците го изритали здравата и той побягнал с ругатни на уста. Продължил да ругае и извън градските порти. Впрочем той не останал единствен. Ако в града се образувала една народна Мегара, то извън стените й се събрала Мегара на аристократите. Людете вътре можели да разчитат само на собствените си сили; а ония вън получавали подкрепления от съмишлениците си.

Доста умни неща извършила народна Мегара. Премахнала робството за заробените поради дългове. Премахнала всички задължения, възникнали от лихварството. Обявила за изгнаници всички побягнали богаташи, а земите им отчуждила. Но от ден на ден ставало все по-ясно, че народна Мегара не може да спечели само с чакане. Народна Мегара в градските порти трябвало да поведе борба и да разгроми аристократична Мегара извън градските порти. Езоп постоянно им напомнял това, ала мегарци не искали и да чуят.

— Трябва да се биете, трябва да си изберете водач за борбата!

Те обаче не можели, пък и не искали да изберат чужденеца, а друг водач нямали. Аристократична Мегара знаела за това разцепление. Проводила в града пратеници: на всички бунтари щяло да бъде простено, трябвало само да предадат Езоп.

Каузата на народна Мегара била изгубена със самия факт, че предложението изобщо било подложено на разискване; Езоп почувствувал това. Ето защо решил да се пожертвува сам. Излязъл пред мегарците и им рекъл:

— Предайте ме!

Те се разколебали, почнали да спорят и да гълчат.

Точно тогава се върнали група разузнавачи и съобщили, че край малкия храм на Аполон, близо до широкия път от Атина за Делфи, лежал някакъв много стар човек; толкова изнурен, че вече нямал сили и да говори. Макар да пътувал непридружаван от роби, все пак по облеклото му можело да се разбере, че е от най-висшите слоеве.

Това било сякаш призив от самия бог. Да не помогнат на стареца, значело да разгневят бога. А кого ли можели да изпратят, без да се изложи на двояка опасност? Тогава Езоп решил да отиде: на първо място заради Мегара; на второ — заради стареца; и на последно — заради себе си.

Тъй Езоп намерил отново Солон. Наистина, когато дошло време за заминаването му за делфийското съвещание, Пизистрат позволил на стареца да напусне града; но никому, дори на нито един роб, не било разрешено да го придружава. При все това със старческата си упоритост Солон рискувал и тръгнал на път. Подценил трудностите на пътуването, надценил силите си. В първия миг не бил в състояние дори да познае Езоп.

Добродушни селяни помогнали на Езоп да подкрепи силите на стареца. Тогава старикът помолил младия човек:

— Пред никого не ще споменавам името ти, ще те закрилям; придружи ме до Делфи.

Тази молба накарала Езоп да преодолее своите колебания. Помислил си: „Може би за всички нас е важно старецът да се яви там.“

Заобиколили отдалеч палатките на аристократична Мегара и продължили по свещения път на поклонниците. Далече било още до Делфи, горещо било, а пътят — каменист. И докато народна Мегара позорно се предава, двамината разговаряли за онова, в което вярвали; единият, защото бил успял да прокара някои неща, другият — защото възнамерявал да прокара много неща. В тия разисквания Солон сякаш намерил нови сили. И ето че една вечер двамата се озовали пред високата, мрачна планинска верига, зад която бил сгушен загадъчно свещеният храмов квартал на двата приятелски и същевременно вражески настроени богове — Аполон и Дионис.