Арнолт Бронен
Езоп (40)

V

След дълги борби човекът и лъвът се събрали на съвещание, за да сключат примирие; искали да направят опит — тъй заявили те — да живеят в мир помежду си. Докато водели преговорите, те излезли веднъж на разходка. И понеже всеки от тях се съмнявал в другия и двамата почнали да се пъчат със смелостта и със силата си. Тъй, наддумвайки се, минали край един паметник, който изобразявал как някакъв човек убива лъв.

— Ето — почнал да се перчи човекът, — сега можеш да видиш, че човекът е по-силен от лъва.

— Вие, хората — усмихнал се шеговито лъвът, — отдавате твърде голямо значение на паметниците. Но как, мислиш, бихте изглеждали, ако ние, лъвовете, издигахме паметници?

 

 

Освен голямата порта към храмовия парк, пред която непрекъснато се тълпяха посетители, имаше и още един, тройно по-зорко охраняван таен вход. Той започваше от най-отдалечения край на района и през храсти, зидове и полусрутени старинни сгради водеше право към дома на жреците. Обичах да се разхождам там и да наблюдавам хората, които колкото боязливи, толкова и нагли, колкото самоуверени, толкова и гузни, донасяха в Делфи цялото знание на света и разнасяха по цял свят волята на Делфи. Тук втренчи своя поглед в мен някакво лице, което наистина ми беше познато, но чието име не можех да се сетя.

Човекът не беше с жречески одежди. Но фанатичните очи, тясното, ограничено чело, енергичната брадичка, късата къдрава коса, голобрадото лице и стегнатата, превзета походка — всички тия черти издават делфийците. Извърнах се, за да го огледам по-добре. Той стори същото. И тогава успях да доловя в очите му само крайчеца от острието на една толкова страшна омраза, че изпитах чувството, сякаш в гръбнака ми се заби игла. Дъхът ми секна. Страхът не беше в мен, страхът ме бе сграбчил цял — беше се спуснал отгоре ми, стискаше гърлото ми, заплашваше да ме удуши.

Черни облаци бяха надвиснали над югозападния край на Пелопонес, буря витаеше във въздуха, почувствувах се зле. Бързо се върнах в странноприемницата, за да легна и да поспя. Келайт втренчи поглед в мен, когато се появих толкова неочаквано.

— Може да ви се струва, че се връщам по необичайно време — казах аз, — но и необичайни неща стават тук.

Келайт ми се стори много смутен и смотолеви нещо, което не разбрах. В този миг чух шум откъм моята стая, появи се Енос. Учудих се много, защото по това време момъкът обикновено скиташе по спортните игрища.

Двамата впериха погледи в мен, сетне се спогледаха. Неволно се засмях на обърканите им лица, сетне ми хрумна нещо:

— Да не е дошла някаква вест?

Те побледняха, изчервиха се, сетне Келайт със запъване произнесе:

— Вестта от Египет…

Енос го пресече:

— Няма никаква вест от Египет!

Египет изобщо не ми бе в ума, почнах да проявявам нетърпение:

— Не, от Египет не може да има вест, защото инак корабите щяха да бъдат вече тук. Но мислех за Еврибат.

Сега и на двамата явно поолекна и сякаш от една уста казаха:

— Да, Еврибат беше тук!

Ща не ща, се засмях, понаругах ги, дето умът им е навсякъде другаде, само не там, където трябва да бъде.

Еврибат не само бе идвал, а беше донесъл за мен и дълго писмо от Крез; оставил пергамента на тях, самият той бил излязъл да ме търси.

„Сигурно не се е престарал много“ — рекох си аз.

Писмото на Крез звучеше много сърдечно, но не ми се хареса каквото пишеше. Грижите, които му създаваше Персия, не го бяха напуснали, откак Поликрат бе посетил Сарди, откак Куруш бе поел управлението. Новото царство бързо смляло мидийците и от десет години насам източно от Халис се изграждала една военна мощ, каквато Азия не беше познавала дотогава. Куруш давал уверения за миролюбивите си намерения и може би наистина бил благоразумният, добрият владетел, какъвто го представяла неговата пропаганда.

„Царете казват: нашата войска е миролюбива, и народите казват: нашата войска е миролюбива; но дали знае и нашата войска, че е миролюбива? Днес лидийската войска е все още равна по сила на персийската. След десет години Персия ще стане три пъти по-силна от Лидия. Моето сърце, моите съветници и моите жреци ми казват: Крез, нападни днес, защото утре ще бъде много късно! Ето защо — тъй пишеше царят — моля те като посланик на мое величество да идеш при Пития и да я замолиш за нейната мъдрост. Въпросът ми гласи: «Да прекрача ли аз, цар Крез, реката Халис?» Отговорът от Делфи ще определи политиката ми за следните три години.“

Беше петият ден на месец Метагитнион^[1], седмият винаги бе ден за запитване. Следователно още на другия ден трябваше да се приготвят жертвите, пък и доколкото познавах делфийците, нямаше да е зле предварително да съобщя на Кобон въпроса; във всеки случай спартанците винаги бяха правили тъй. Това бе задача тъкмо за Еврибат, който обичаше да се муши зад кулисите; и ето че най-сетне той дойде. Уведомих го по въпроса за оракула, дадох му нареждания и поисках да знам какво е положението с новите съкровища. Еврибат каза, че това зависело от мен. Поисках да видя списъка на даренията. Но се оказа, че той го оставил на кораба.

Безпокойството ми се засили, отново ме връхлетя страхът. Смятал бях да спя, какво ми пречеше да спя? Погледнах тримата, които си даваха вид, че ми служат, и се ядосвах, че мисълта за онова изпълнено с омраза лице в парка край храмовете все още не искаше да ме напусне. Наистина вулканична бе почвата в Делфи. Твърде често се разтърсваше земята — особено призори. Водата на някои извори бе ту гореща, ту студена. Не зная дали тук наистина имаше отровни изпарения, както твърдяха някои. Но че на тоя въздух вирееха добре отровни хора, това от ден на ден ми ставаше все по-ясно.

Корабът се намираше в Криса, малкото пристанище на Делфи; Еврибат обеща сам да донесе списъка на даренията и тръгна.

— Бъди тук утре рано сутринта — напомних му аз. — Делфи трябва да получи своите дарове преди прорицанието, тъй желае царят!

Без да покаже с нищо, че ме е чул и разбрал, той изчезна. Не ми остана време да се ядосвам. Жизнерадостно ято от бодри, млади хора застана внезапно пред мен. Начело бе китародът Фриних, приятел на Ксенофан — познавах го бегло от Атина.

Фриних беше спечелил някаква дребна награда на Питийските музикални състезания. Това бе станало причина той и приятелите му да се самозабравят; трети ден сновяха те из Делфи накичени с цветя и пъстри ленти и с вече не съвсем благозвучни гърла — от амфора на амфора — празнуваха и се оставяха хората да ги чествуват. Зарадвах се, че ще се поразведря с други мисли; наредих да ни донесат вино и се разположихме в празничната зала на странноприемницата.

Вярно е, че китарата на Фриних не беше златен форминкс^[2], който в Делфи се смяташе за инструмент на самия бог, но все пак тя звучеше добре и на нея майсторски свиреха красиви ръце с дълги пръсти; в тъмнозелените му очи обаче имаше някакъв особен, сияен, едва ли не обезпокояващ блясък.

— Естествено — засмя се той — аз получих наградата само заради старинния химн за борба с дракона. Но все пак им изпях и една Езопова басня.

Това не бе басня, а малък епизод, на който той беше присъствувал в Атина.

Покрай река Илис, на градския площад, на орехи Езоп с деца се заиграл: видял го атинянин, достоен, белобрад, и мигом гръмогласно се разсмял: „Ехей, човече, ти това ли само знаеш — на орехи с децата да играеш?“

Засмял се и осменият и кимнал със глава: „Мъдрецо, разтълкувай ми това!“

И лък един вземал, отпуснал тетивата, а сетне го оставил настрана.

Почесал се брадатият смутено по врата, подръпнал си премъдрата брада, но нищо не разбрал. И замълчал. А междувременно цял град около тях се сбрал и всеки спорел как ще свърши спора. Взел пак лъка Езоп, опънал тетивата, прицелил се в нишан — улучил го в средата — и заговорил:

„Отпускаш ли лъка, когато не е нужен, ще стреля точно той, когато е обтегнат, и дълго ще ти служи… Отмората, играта след труд напрегнат, друже, живота удължава!“

Засмели се околните тогава, осмян останал, който подигравал.

Дълго още се шегувахме, смяхме се, пяхме и пихме. Бе паднал здрач и тънкият сърп на луната посребряваше широката стена на нашия вътрешен двор. Внезапно Фриних скочи.

— Трябва да ида и в театъра — издекламира той.

Театърът, естествено, бе затворен, а в Делфи прекрачването на това свято помещение се наказваше по-строго, отколкото другаде.

— Трябва да съчиня ода за бога на луната! — извика Фриних. — Мога да го сторя само в театъра и богът на луната знае това.

— По-добре върви при богинята на луната — посъветвах го аз, — тя е по-мълчалива и не я пазят делфийски стражници.

Фриних отхвърли както богинята на луната, така и изобщо всички богини. И каза, че стражниците били негови приятели.

Потеглихме. Примами ни мисълта, че ще полудуваме малко през нощта. Отидох заедно с тях до парка край храмовете. Стражата при портата наистина се оказа необикновено благосклонна към Фриних и към приятелите му. Поради задушното време, а навярно и поради това, че наближаваше денят за запитване, около храмовете и из горичките имаше доста хора. Срещнахме и повече групи стражници, отколкото обикновено.

От всички страни се чуваха песни и тананикане. Прегърнахме се и тръгнахме в дълга верига, наслаждавайки се на радостта, че живеем. Фриних подскачаше с танцови стъпки на няколко крачки пред нас и преправил звънкия си глас на поучителен, бездънно дълбок бас, рецитира няколко от моите басни.

Внезапно ни заобиколиха някакви непознати люде, не можех да различа лицата, нито знаците им; наречието, на което говореха, доста приличаше на местното. Запитаха Фриних:

— Ти ли си Езоп?

Преди да успея да отговоря, моят млад приятел, все още със смешно престорен глас, отвърна утвърдително. Избухнахме в смях, а непознатите изчезнаха. От този миг нататък около нас почна да се чува сподавено съскане, стори ми се дори, че долавям и дрънчене на оръжия. Всички ми се присмяха; никой, освен стражниците няма право да носи оръжие тук.

Бяхме застанали на южната тераса. Под нас, неясно очертан на лунната светлина, се виждаше кръгът на театъра. Ако не се страхуваха от бодливите храсти, млади, силни мъже биха могли да скочат оттам върху най-горните му редици; младежите тъй и решиха.

„Жалко — помислих си, — че не мога да участвувам и аз.“

Сбогувах се с тях и тръгнах обратно.

Почти в същия миг се сблъсках с някакви хора, които не бях забелязал в мрака. Видях непосредствено пред себе си нечии блестящи очи, чух шепот:

— Не е тоя!

Сетне отново долових пукане на клони, скърцане на камъчета и тихо дрънчене, сякаш на желязо. Сега вече сериозно се разтревожих. Отправих се към средата на парка, дето благородните чужденци се разхождаха, пристъпвайки след своите роби — факлоносци, и дето трябваше да има и стражници. Ако тук бродеха разбойници — а не можех да си обясня какво ли пък търсеха точно от нас, — то време бе стражата да се намеси.

Едва бях изминал няколко крачки и ето че прозвуча силният, ясен глас на Фриних. Но той успя да изпее само няколко стиха, когато изведнъж отекна глъч, писък, звън на оръжия. Втурнах се назад.

Страшно преследване беше започнало из театъра — от горе на долу, с безумни скокове над спокойно задрямалите мраморни редици от пейки. Видях как малката групичка мои приятели, начело с Фриних, тичаха към сцената и към изхода; мечове и ками проблясваха зад тях.

Напразно търсех защита, помощ, напразно зовях стражата. Долу викаха по-силно. Ревяха:

— Богохулство!

Пищяха:

— Злодейство!

Виеха:

— Смърт за осквернителите на олтарите!

Сега вече можех да следя посоката на страхотната гонитба само още по виковете и по шума на оръжията.

Втурнах се стремглаво надолу. Може би все още бях в състояние да помогна на младия човек, на моя даровит приятел. Фриних имаше една-единствена възможност за спасение. Като атинянин, той трябваше да се помъчи да достигне олтара на Атина Палада, дето дори и при най-тежко престъпление щеше да получи закрилата на закона и боговете.

Ала той не успя да стигне дотам. Стигна само до олтара на сифнийците^[3], дето отчаяно се вкопчи в статуята на Аполон. Там преследвачите забиха един меч и три ками в обкичените му с цветя и панделки гърди. Предсмъртният му вик проехтя из цял Делфи. Тъй го намерих — красив дори при смъртта си, защото страданието, ужасът му бяха отекнали само във вика, докато тялото му бе останало грациозно и сякаш все още увлечено в някаква игра дори тогава, когато го беше сковала смъртта.

По-късно пуснаха слух, че религиозни фанатици убили Фриних, защото бил осквернил култовото светилище на театъра. И поради това Делфи не уважи иска за възмездие, който семейството на Фриних предяви. Друго нещо обаче сви моето сърце. Когато, едва призори, пристигнах в странноприемницата, Келайт и Енос пак ме зяпнаха недоумяващи; из целия град — тъй заекваха те — се разправяло, че съм бил убит. Как се стигнало до тоя слух? И ето че отново се сетих за първата среща с непознатите. Връхлетя ме страхотна мисъл: може би Фриних изобщо нямаше да бъде убит, ако не бе заявил на шега, че е Езоп?

Ала в Делфи не обичаха другите да мислят. Церемониите пред оракула бяха толкова усложнени и отнемаха толкова време, че както постоянният представител на Лидия, проксеносът, тъй и аз бяхме погълнати изцяло от работа; не намирах време дори да се ядосам на Еврибат, който сякаш бе потънал вдън земя заедно със списъка на даренията.

Привечер се състоя голямото жертвоприношение, тоя път само за сметка на Крез. Делфийците се трупаха около жертвените олтари, дето бяха заклани десет млади бика. С жадни уста, с блеснали очи се взираха гражданите в яките, добре угоени тела на животните; бяха извадили вече ножове под дългите си одежди, които бяха задължени да носят при жертвоприношение.

Дежурният жрец едва бе успял да отдели върху блюдото, определено за бога, сърцето и най-хубавите парчета от бутовете, когато стотина зяпачи вече се нахвърлиха върху трупа и почнаха да режат от него, каквото им попадне. Всеки, който докопаше достатъчно, побягваше като някое крадливо куче. Отвратителна беше гледката и от нея можеше да се види колко покварен от оракула и от жреческия занаят бе целият Делфи. Всички — от най-невръстния гражданин, който едва се крепеше на краката си, та до самия върховен жрец — живееха само на гърба на чужденците и като гарвани ограбваха по един и същ начин и хора, и богове.

Тъй настъпи седмият ден — денят за запитвания. Около тридесет души, между които още четирима посланици и повече от двадесет частни лица, бяха допуснати да зададат своите въпроси и още на съмване стояха на дълга опашка пред големия храм. Бях пръв. Моят проксенос купи обредните пити и предаде на храмовия служител козлето, което той принесе в жертва при олтара на хиосците, вляво от храма. Едновременно с предсмъртния врясък на козлето колачът проточено изрева: — „Jeh Paian!“

Храмовият служител ми даде знак с глава, последвах го. През мрачни коридори, изпълнени с дим и привлекателни миризми, ние се озовахме в най-вътрешния двор, дето поради високите стени на сградата падаше съвсем малко светлина. Оттам се слизаше в подземната килия, дето Пития седеше на своя триножник.

Видях пукнатината в земята, която пресичаше двора, до ноздрите ми достигна своеобразната полусладникава, полугнилостна миризма, която струеше от нея. Вътре в килията имаха право да влизат само Пития, върховният жрец и дежурният прорицател; всички останали жреци на Аполон и хосиоите чакаха навън. Все пак успях да надникна там и видях, че в почти квадратното светилище — около осем на десет стъпки — бяха приготвени за церемонията една златна статуя на Аполон, нещо като саркофаг, който трябваше да представлява гроба на Дионис, два камъка, обозначаващи пъпа на земята — единият кръгъл, полегнал, а другият изправен върху него, — и триножникът.

Звън и тътен се надигна и постепенно се усили страхотно. И докато отвсякъде — също и от редиците на жреците и хосионите — ехтяха откъслечни, резки викове, върховният жрец и прорицателят въведоха в светилището Пития, възстара, разрошена жена, която сякаш бяха разбудили грубо от сън и която още отсега фъфлеше някакви нечленоразделни звуци. Церемониите, които последваха вътре, не можех да видя.

След известно време, изживявано от жреците може би с действително, може би с много добре престорено напрежение, се яви Кобон и даде знак.

Жреците ме сграбчиха и ме изтикаха напред, Кобон кимна, с което искаше да покаже, че богът ме е познал. Сега откъм хора на жреците прозвуча въпросът:

— О, ти, блажена, ще дадеш ли днес оракул на лидийския владетел Крез?

Кобон отстъпи назад, сякаш предаваше тоя въпрос на Пития. Сетне се върна и кимна отново. Погледнах Кобон и зададох въпроса тъй, както го бях обявил предварително:

От нападение персийско Крез, цар на Лидия, се опасява;

но ако той прекрачи пръв Халис — ще има ли успех тогава?

Дали жреческият колегиум не беше обсъдил въпроса с всички? По напрежението на жреците около себе си забелязах, че поне ония, които стояха най-близо до мен, зяпнаха и се опулиха от изненада. Кобон се беше върнал в светилището и говореше; говореше продължително. Очевидно се бе наложило да повтори неколкократно въпроса. Не идваше ли отговор? Какво ставаше с Пития?

Изведнъж в тясната килия настана силен смут, чух как триножникът се прекатури и Пития се втурна навън, в двора. Опита се да извика, дъхът й свистеше тъй, сякаш самия бог я беше стиснал за гърлото. Тя бясно размахваше ръце, никой не можеше да я приближи, пък и сигурно всеки се страхуваше от удара й, защото чрез нея удряше самия бог. Правеше отчаяни усилия да си поеме дъх, да извика, а сетне изведнъж — забелязахме с ужас това — почна да се гърчи в предсмъртни спазми. Всички се втурнаха към нея, ала бе вече твърде късно. Тя продължаваше да удря около себе си, пяна се появи на устните й, сетне погледът й угасна.

В Делфи винаги разполагаха с три дежурни Питии, които в дните на запитване трябваше да се сменят; жените рядко издържаха повече от десет въпроса, тъй като трябваше да работят извънредно съсредоточено и се намираха под влиянието на мощни волеви токове. Този път се наложи смяната да стане бързо и аз почти с възхищение разбрах, че Делфи се справяше леко и с изненадите. Впрочем те открай време и достатъчно често бяха имали ядове с Питиите. Първите Питии били почти невръстни девици, най-вече красиви момичета, любимки на жреците. Ала те често се харесвали и на людете, задаващи въпроси. Това довело до множество отвличания. Сами по себе си те не били чак толкова лошо нещо. Опасността за Делфи се състояла в това, че заедно с питийските девици били отвличани и питийските тайни. Ето защо предшествениците на Кобон с болка на сърцето се принудили да се откажат от миловидните и да поставят на триножника по-немиловидни Питии.

И така, смущението бързо беше преодоляно, аз повторих въпроса си и тутакси отговорът ми бе съобщен тържествено от прорицателя:

— Халис ако прекрачи Крез — да знае: скоро едно голямо царство в съсипни ще се събори.

Отговорът беше много благоприятен, съвсем по сърце на Крез. Помолих да бъде изготвен писмено, за да мога да го изпратя в Сарди. Насочиха ме към управителя на службата Никандър. Получих документа и една празна разписка. Учудих се:

— Защо не си вписал даровете, които получи?

Никандър ме увери, че не бил получил никакви дарове.

— Нима Еврибат не е идвал при теб?

Явно бе, че той изобщо не го познаваше.

Кому още да вярвам тук? На какво нечестиво място бях попаднал! Злото господствуваше тук и сееше само мерзости! Едно-едничко желание имах: час по-скоро да се махна! Тъй като бях получил прорицанието, оставаше да уредя още само въпроса с даровете на Еврибат.

Побързах да се върна в странноприемницата. Този път изненадах двамата — Келайт и Енос, — и двамата най-усърдно надвесени над моите поверителни книжа. Нямах сили да се разкрещя, да се разгневя дори. Та те ли бяха виновни, не беше ли виновен по-скоро Делфи?

— Глупци — казах им аз и почти ми се плачеше, — какво търсите? Нали знаете всичко, което имам и което пиша?

Енос се опъна. Не искаше да признае, че той, който бе виждал и получавал само добро от мен, е извършил спрямо мен нещо непочтено.

— Не — озъби ми се той, — ти си използувал отсъствието ми, писал си опасни писма и си получавал също така опасни писма. Мое право и мое задължение като атински гражданин е да ти отнемам такива писма.

Макар да бях ядосан, не можах да сдържа смеха си.

— Глупако — казах аз, — подлецо, сополанко такъв, от къде на къде ще съм получавал опасни писма? Що за детинщини разправяш!

— Щеше да ги получиш, ако не ги бях взел аз!

Все още не разбирах нищо. Прекалено наивен бях спрямо моите врагове.

— Значи взимаш писма, хлапако! А кой ти каза, че са опасни?

— Каза ми…

Той млъкна. Беше изрекъл прекалено много. Съзря в очите ми нещо, което го предупреди. Със скок на опитен бегач се намери при вратата.

Ала нещо друго даде сили и на мен. Хванах го, сграбчих го, сега вече безмилостно, сега вече и аз по делфийски, и знаех: никакъв Аполон не бе в състояние да изтръгне момъка от ноктите ми, докато не научех името…

Тогава към нас пристъпи Келайт и, струва ми се, в последния миг, когато продажното момченце можеше да бъде спасено, каза:

— Предупреди ни Демонакс, а писмото бе от Родопис…

Пуснах Енос. Само до преди миг той бе представлявал парче безжизнена плът, сега изведнъж мускулите и жилите му се изопнаха и с огромни скокове той изчезна от сградата. Не погледнах дори след него. Никога вече не го видях.

— Какво беше писала тя?

— Не зная, деспота^[4]. Тоя Демонакс дойде, бил пътувал тайно след нея с друг кораб на същата флотилия от Египет. При Термия се наложило да спрат, защото се завързала малка морска битка между атиняни и егинци и трябвало да изчакат прекратяването й. По това време Родопис писала едно писмо до теб и го дала на някакъв рибар. Демонакс видял това. Не можел вече да настигне рибаря по море, но си казал, че ще успее да настигне писмото по суша. И затова дойде тук, понеже знаеше, че писмото е пратено до теб, и каза, че писмото било опасно не само за теб, а и за всеки, който го видел, освен за него. Ние не искахме да скриваме от теб писмото и не искахме да го предаваме, но после Енос получи много пари и стори, каквото Демонакс искаше, и после даде и на мен малко пари, и аз му помогнах, защото Демонакс казваше, че и по-рано си бил получил друго писмо, но не намерихме между книжата ти нищо.

— Значи, казваш, в Термия?

— Да, тя е в Термия.

— А пишеше ли какво смята да прави?

— Ще те чака, деспота, ще чака отговора ти.

— Ти оставаш тук — казах му аз, — иди на нашия държавен кораб в Криста и поискай от Еврибат списъка на даровете. Ако списъкът не е там, подай срещу Еврибат обвинение за кражба. А онова, което е още там, опиши в нов списък и веднага предай всичко, точно по твоя списък, на Кобон или на Никандър. Нека нашият проксенос ти бъде свидетел. В кой бог вярваш?

— Във всички!

— Това е вече много. Закълни ми се в праха на майка си, че ще постъпиш точно тъй, както ти заръчах!

Той се закле. През нощта потеглих на кон към Атина.